Две нощи стоях на пост с моите пенджабци. Те бяха високи и свирепи наглед, казваха се Махо-мет Сингх и Абдула Хан. И двамата бяха стари воини, участвували в битките против нас при Чилиън Уолъх. Говореха английски доста добре, но не можех да измъкна много от тях. Предпочитаха да са заедно и да си бъбрят по цяла нощ на странния си сикхски език17. Аз обикновено стоях пред портата, загледан в широката, лъкатушеща река и мигащите светлини на големия град. Удряха се барабани, биеха се тъпани, чуваха се крясъците и виковете на бунтовниците под въздействието на опиума — по цяла нощ това ни напомняше за опасното съседство на другия бряг. На всеки два часа минаваше нощният патрул и офицерът проверяваше постовете, за да се увери, че няма произшествия… На третата нощ, докато бях на стража, времето се развали, смрачи се и заваля ситен пороен дъжд. При това положение беше много досадно да се стои часове наред на портата. Непрекъснато се мъчех да разговоря моите сикхи, но нямах голям успех. В два часа след полунощ мина патрулът и за малко разведри еднообразието на нощта. Като разбрах, че другарите ми не желаят да си поприказваме, извадих си лулата и оставих на земята мускета, за да я запаля. Тутакси двамата сикхи скочиха върху ми. Единият сграбчи оставената пушка и я насочи към главата ми, а другият опря нож на гърлото ми и през зъби се закле, че ако направя и крачка, ще ме заколи… Първата ми мисъл беше, че тия приятелчета са в заговор с въстаниците и скоро ще последва нападение. Ако входът попаднеше в ръцете на сипаите, крепостта щеше да бъде превзета, а с жените и децата да се отнесат така, както бе станало в Канпур. Може би според вас, господа, аз се оневинявам, но ви давам честната си дума, че когато това ми хрумна, макар че усещах острието на ножа върху гърлото си, отворих уста с намерението да извикам, ако ще и това да бъде последният ми вик, за да вдигна в тревога главната охрана. Сикхът, който ме държеше, явно прозря намерението ми и като усети, че събирам сили, прошепна:
„Не вдигайте шум. Фортът е вън от опасност. Отсам реката няма въстаници.“ Личеше си, че казва истината, и разбрах, че ако повиша глас, ще се простя с живота. Прочетох присъдата си в кафявите очи на мъжа. Затова чаках безмълвно да видя какво искат от мене.
— Чуйте, сахиб — каза Абдула Хан, по-високият и по-свирепият от двамата, — сега или трябва да станете един от нас, или ще ви запушим завинаги устата. Работата е много сериозна и място за колебание няма. Или ще станете наш тялом и духом, като се закълнете в християнския кръст, или още тази нощ ще се озовете в рова, а ние ще се присъединим към въстаналите си братя. Среден път няма. Какво избирате, живота или смъртта? Даваме ви само три минути, за да решите, понеже времето тече и трябва да сме готови преди новата обиколка на патрула.
— Как мога да реша? — попитах аз. — Не съм чул какво искате от мене. Но ви казвам, че ако става дума да се навреди на сигурността на форта, няма да се съглася, можете да ми забиете ножа още сега.
— Фортът няма нищо общо — каза първият. — Искаме от вас да направите само това, за което са дошли в тези земи и съотечествениците ви. Искаме да бъдете богат. Ако тази нощ станете един от нас, ще ви се закълнем пред този нож, и то с тройната клетва, която нито един сикх не е нарушавал, че ще получите полагаемия се дял от плячката. Една четвърт от съкровището ще бъде ваша. По-справедливо не би могло да бъде.
— За какво съкровище говорите? — попитах аз. — Готов съм да забогатея не по-малко от вас, стига да ми обясните как.
— Тогава ще се закълнете в костите на баща си, в честта на майка си и в кръста на вярата си да не ни посягате, нито да говорите против нас както сега, така и в бъдеще!
— Ще се закълна, само от това да не пострада фортът.
— Тогава и ние с другаря ми ще се закълнем да получите четвърт от съкровището, което ще се раздели по равно между четирима ни.
— Но ние сме трима — подхвърлих аз.
— Не сме, Дост Акбар ще си вземе дела. Ще научите историята, докато ги чакаме. Застани на портата, Махомет Сингх, и ни дай знак, когато се зададат. Ще ви разкажа всичко, сахиб, защото зная, че клетвите обвързват чуждоземните и вече можем да ви се доверим. Ако бяхте
---
„подъл индус, който се е заклел във всички богове на своите измами“ храмове, кръвта ви щеше да потече по ножа, а тялото ви да потъне в реката. Но ние, сикхите, познаваме англичаните, а и те ни познават. Чуйте тогава какво ще ви река… В северните провинции има един много богат раджа, макар че не владее обширни земи. Доста е получил от баща си, а още повече си е докарал сам, понеже е скъперник по природа и предпочита да трупа злато, вместо да го пилее. Когато започнала суматохата, той гледал да е приятел и с лъва, и с тигъра, със сипаите и с английската власт. Скоро обаче решил, че дните на белите са преброени, защото от всички краища идели вести, че ги избиват и прогонват. Но тъй като бил предпазлив човек, раджата скроил такива планове, че каквото и да се случи, да запази поне половината от богатството си. Златото и среброто оставил при себе си в хазната на двореца, но най-хубавите скъпоценни камъни и най-отбраните перли прибрал в желязно сандъче и по свой доверен слуга, предрешен като търговец, го изпратил да бъде скрито в крепостта Агра, докато се възцари мир. Ако спечелели въстаниците, щял да запази парите си, ако ли пък спечелели англичаните, щял да си е запазил скъпоценните камъни. И като разделил така съкровището си, заел се да подкрепя каузата на сипаите, понеже те били силните по границите на владенията му. Запомнете, че го е сторил, сахиб, понеже при това положение имуществото му става собственост на онези, които не са изменили на своя господар… Престорилият се на търговец слуга, потеглил на път под името Ахмет, сега се намира в Агра и търси начин да се вмъкне в крепостта. Придружава го моят млечен брат Дост Акбар, който знае тайната му. Дост Акбар е обещал да го доведе тази нощ до един от страничните входове на форта и за тази цел избра портата, където пазим ние. Скоро ще бъдат тук и ще открият, че аз и Махомет Сингх ги чакаме. Мястото е пусто, а и никой не знае, че идват насам. Светът вече няма да чуе за търговеца Ахмет, а голямото съкровище на раджата ще бъде разделено между нас. Как ви се струва това, сахиб?
В Устършир се смята, че човешкият живот е нещо велико и свято, но всичко изглежда съвсем различно, когато си заобиколен от кръв и пожари и си готов да срещнеш смъртта всеки миг. Пет пари не давах дали търговецът Ахмет ще живее, или ще умре, но от все сърце се зарадвах на разговора за съкровището — представих си каква работа ще ми свърши в Англия и как ще зяпнат близките ми, когато видят как черната овца се завръща с джобове, пълни с жълтици. Затова и мислено вече бях дал съгласието си. Абдула Хан обаче сметна, че се колебая, реши да изясни въпроса и каза:
— Помислете си, сахиб, ако този човек бъде заловен от коменданта, ще го обесят или застрелят, а правителството ще прибере скъпоценните камъни и никой няма да забогатее дори с една рупия. Е, след като ние ще го заловим, защо да не свършим и останалото? Все едно е дали съкровището е при нас, или в английската хазна. Със своя пай всеки ще може и да забогатее, и много да се издигне. Никой няма да узнае за станалото, понеже сме откъснати от света. Нима за нашия случай има нещо по-добро от това? Кажете сега, сахиб, дали се присъединявате към нас. или да ви смятаме за враг?
— С цялата си душа и сърце съм с вас — казах аз.
— Добре тогава! — И той ми върна пушката. — Виждате, че ви имаме доверие, защото и англичаните като сикхите държат на думата си. Сега ще трябва само да почакаме идването на брат ми и търговеца.
— А знае ли брат ви какви намерения имате? — попитах аз.
— Планът е негов. Той го измисли. Да идем на портата, за да пазим заедно с Махомет Сиигх.
Все така валеше, защото беше самото начало на дъждовния сезон. Тежки кафяви облаци се носеха по небето и едва се виждаше на хвърлей камък. Пред портата имаше дълбок ров, но на места водата бе почти пресъхнала и лесно можеше да се премине. Изпитах странно чувство, както стоях там с двамата диви пенджабци, защото очаквах човек, идещ да срещне смъртта си… Изведнъж пред очите ми се мярна светлина от затъмнен фенер оттатък рова. Скри се зад хълмчетата, но отново се появи и бавно тръгна в нашата посока.
— Ето ги! — възкликнах аз.
— Вие попитайте кои са, сахиб, както си му е редът. Изпратете ни да влезем вътре с него, там ще свършим работата, а вие ще пазите отвън. Имайте готовност веднага да отвиете фенера си, та да сме сигурни, че това е Ахмет.
Светлинката мъждукаше и се движеше към нас — ту спираше, ту отново тръгваше, докато не започнах да различавам два тъмни силуета оттатък рова. Оставих ги да се спуснат по стръмния бряг, да преца-пат
