през рова, да изкачат половината път до портата и чак тогава се обадих, като попитах с приглушен глас:
— Кой е?
— Приятели — чу се в отговор. Отвих фенера си и насочих към тях светлината. Единият беше много едър сикх с черна брада, стигаща почти до пояс. Виждал съм такъв висок човек само на панаирджийски представления. Другият, нисък дебеланко с голям жълт тюрбан на главата, държеше вързоп, направен от шал. Личеше си, че се тресе от страх, защото ръцете му трепереха като при треска, главата му се въртеше наляво и надясно, а с ясните светкащи очички напомняше на мишка, дръзнала да се подаде от дупката си. Тръпки ме полазиха при мисълта, че ще бъде убит, но си спомних за съкровището и усетих, че сърцето ми става на камък. Когато човечецът видя, че съм бял, изцвъртя радостно и хукна към мене.
— Помогнете ми, сахиб, помогнете на клетия търговец Ахмет! Прекосих цяла Раджпутана, за да потърся убежище във форта Агра. Ограбиха ме, биха ме и ме обиждаха, понеже съм приятел на англичаните. Благословена да е нощта, в която отново съм в безопасност — аз и нищожното ми имущество.
— Какво има във вързопа? — попитах аз.
— Желязно сандъче, в което съм прибрал една-две семейни вещи без стойност за другиго, но за мен би било тежко да ги загубя. Само не мислете, че съм просяк. Ще възнаградя и вас, и началника ви, млади сахибе, ако ми предоставите исканото убежище.
Не можех повече да говоря спокойно с човека. Колкото по-дълго гледах пълното му уплашено лице, толкова по-трудно ми се виждаше извършването на хладнокръвното убийство. Най-добре беше да приключа.
— Заведете го при главната стража — казах аз. Двамата сикхи застанаха от двете му страни, исполинът го следваше отзад и така минаха през тъмния вход. Не е имало човек, повече обкръжен от смъртта. Аз останах с фенера на портата. Чувах как отмерените им крачки кънтят по безлюдните коридори. Изведнъж настъпи тишина, чуха се гласове и шум от боричкане и удари. Миг по-късно за мой ужас отекнаха бързи стъпки, идещи в моята посока, и шумното дишане на тичащ човек. Обърнах фенера си към дългия прав ходник и съзрях дебеланкото, който летеше като вятър. На лицето му имаше кървава следа, по петите му, на скокове като тигър, се носеше едрият чернобрад сикх с проблясващ нож в ръка. През живота си не съм виждал по-бързоног човек от дребничкия търговец. Той вземаше преднина и разбирах, че ако се промъкне край мене и излезе навън, ще успее да се спаси. Сърцето ми се изпълни със съчувствие към него, но отново мисълта за съкровището ме ожесточи и озлоби. Когато ме подминаваше, хвърлих пушката в краката му и той се преметна два пъти като прострелян заек. Преди да се надигне, сикхът се хвърли отгоре му и ножът на два пъти се заби отстрани на тялото му. Не се чу нито стон, нито потрепна мускул — човекът остана да лежи там, където бе паднал. Мисля, че сигурно си беше счупил врата при падането… Виждате, господа, че изпълнявам обещанието си. Разказвам ви дума по дума цялата история точно както се случи, независимо дали е в моя полза, или не…
Джонатан Смол спря да говори и протегна окованите си с белезници ръце към разреденото с вода уиски, приготвено му от Холмс. Признавам си, че самият аз вече бях ужасен до немай-къде от този човек — не толкова заради хладнокръвното престъпление, извършено пред него, колкото за леко пренебрежителния и непочтителен тон, с който разказваше. Каквото и наказание да го очакваше, усещах, че не може да разчита на съчувствие от моя страна. Шерлок Холмс и Джоунс седяха, опрели ръце на коленете си, дълбоко заинтересувани от историята, но и на техните лица беше изписано същото отвращение. Сигурно Смол го забеляза, защото, когато продължи, в гласа му и в държанието му се прокрадна нотка на предизвикателство.
— Не ще и дума, лоша работа — каза той. — Но ми се иска да зная колко души на мое място биха се отказали от подялбата на съкровището, ако са наясно, че за старанието си ще се сдобият с преряза-но гърло. При това, щом Ахмет вече влезе във форта, единият от двама ни беше обречен да умре. Измъкнеше ли се Ахмет, цялата работа можеше да се разчуе, щяха да ме изправят пред военен трибунал и най- вероятно да ме разстрелят. По онова време хората не бяха снизходителни.
— Продължете разказа си — подкани го Холмс.
— Ами… Абдула, Акбар и аз внесохме Ахмет вътре. И макар да беше дребен, той доста тежеше. Махомет Сингх остана да пази на входа. Занесохме го до място, приготвено предварително от сикхите. Намираше се доста далече, след лъкатушещ ходник, водещ до голяма празна зала с порутени тухлени стени. На едно място пръстеният под бе хлътнал и дупката можеше да се използува за гроб. така че положихме търговеца Ахмет там. Най-напред го затрупахме с тухли, а после се върнахме при съкровището. То си стоеше където слугата го бе изпуснал при първото нападение. За резбованата дръжка на капака с копринен шнур бе вързан ключ. Отворихме ковчежето и на светлината от фенера видяхме събрани такива скъпоценни камъни, за които само съм чел или мислил, когато бях малко момче в Пършор. Така блестяха, че очите те заболяваха. Когато им се насладихме до насита, извадихме ги и ги описахме. Сто четирийсет и три съвършени диаманта, включително един, който ми се струва, че наричат Великия могол — вторият по големина диамант в света. Имаше също деветдесет и седем много красиви изумруда, както и сто и седемдесет рубина, но сред тях се срещаха и по-дребни. Гранатите бяха четирийсет на брой, сапфирите — двеста и десет, ахатите — шейсет и един, имаше и множество аквамарини, оникси, котешко око, тюркоази и други камъни, чиито названия ми станаха по-известии едва оттогава насам. Перлите пък бяха почти триста, и то много красиви, като дванайсет украсяваха златна диадема. Между другото, те са били извадени от сандъчето, нямаше ги, когато си го взех… След като преброихме скъпоценностите. прибрахме ги и ги занесохме на входа, та да ги види и Махомет Сингх. После тържествено повторихме клетвата си да се защитаваме и да пазим тайната. Решихме да скрием съкровището на сигурно място, докато настъпи мир, а после всеки да получи своя дял. Нямаше смисъл да правим подялба веднага, защото, ако се разбереше, че притежаваме скъпоценности с такава стойност, щяхме да събудим подозрение, а във форта никой от нас не можеше да се уедини, нито да намери къде да ги прибере. Затова отнесохме сандъчето в същата зала, където погребахме тялото, и там под определени тухли в най-добре запазената стена издълбахме дупка и сложихме вътре съкровището. Добре запомнихме мястото и на следващия ден аз начертах четири плана, по един за всеки, и ги белязах най- отдолу със Знака на четиримата, понеже бяхме дали дума, че всеки от нас винаги ще действува в името на четиримата, така че никой да не бъде облагодетелствуван. Този обет дадох от цялата си душа и сърце и се заклевам, че никога не съм го престъпвал… Е, господа, няма смисъл да ви разказвам как завърши индийският бунт. След като Уилсън завзе Делхи, а сър Колин освободи обсадения Лакхнау. гръбнакът на заговора бе пречупен. Изпратиха много нови военни части, а Нана Сахиб18 изчезна зад граница. В Агра пристигна летящият отряд на полковник Грейтхед и очисти града от пандите19. В страната настъпваше мир и ние четиримата започнахме да се надяваме, че наближава времето спокойно за се разотидем всеки със своя дял от плячката. Но нашите надежди рухнаха в миг, защото ни арестуваха за убийството на Ахмет… Ето как се случи това. Раджата предал скъпоценностите в ръцете на Ахмет, защото знаел, че му е верен. Но тъй като азиатците са подозрителни хора, раджата сторил не друго, а използувал един още по-верен слуга, като го пратил да шпионира първия. Било му наредено винаги да държи Ахмет под око и да го следва като сянка. В онази нощ вторият слуга видял, че Ахмет влиза през входа, и естествено си помислил, че е намерил убежище в крепостта. На другия ден самият той помолил да го пуснат вътре, но никъде не открил и помен от Ахмет. Това му се видяло толкова необичайно, че го споделил с един сержант от разузнаването, който го донесъл до ушите на коменданта. Веднага претърсили старателно форта и открили тялото. И тъкмо в мига, когато смятахме, че сме вън от опасност, и четиримата бяхме задържани и изправени пред съд, обвинени в убийството — тримата, понеже бяхме пазили входа тази нощ, а четвъртият, понеже го били виждали заедно с убития. На съда не стана дума за скъпоценностите, защото раджата бе лишен от власт и прогонен вън от Индия, така че никой не се интересуваше особено от богатството му. За извършеното убийство обаче нямаше съмнения и бяха сигурни, че всичките имаме пръст в него. Осъдиха тримата сикхи на доживотен затвор, а мене на смърт, макар че по-късно смекчиха наказанието и ми дадоха същата присъда… Така се оказахме в странно положение. И четиримата бяхме оковани във вериги, и едва ли имаше възможност някога да се озовем на свобода, а всеки от нас пазеше тайна, която би му отредила дворец, стига да я използуваше. Идеше ми да се пръсна от яд, защото трябваше да търпя ритниците и грубостите на всеки дребен началник, да ям ориз и да пия вода, а вън се намираше страхотно съкровище и оставаше само да го взема. Насмалко да полудея, но аз винаги съм проявявал доста голям инат, така че се спотайвах и чаках да
