сме изслушали в тази стая достатъчно много интимни тайни и благодарение на провидението облекчихме грижите на мнозина. Надявам се, че ще успеем и на вас да помогнем. Мога ли да ви помоля, понеже работата не търпи отлагане, веднага да започнете с излагане на фактите.
Нашият посетител още веднъж прекара ръка по челото, като че ли това движение можеше да му помогне да дойде на себе си и да събере мислите си. Всеки негов жест и израз сочеха, че той е предпазлив, сдържан човек, с голям заряд собствена гордост, която беше причина той да прикрива сърдечните си рани. Най-сетне, като направи енергично движение с ръка, започна разказа си:
— Ето каква е работата, господин Холмс. Женен съм вече от три години. През този период се обичахме така, сякаш сме били създадени един за друг. Никога не сме имали разногласия, нито пък спорове. А сега, от миналия понеделник насам, между нас сякаш изникна стена. Сега чувствувам, че в живота ни, във всичките и мисли има нещо толкова чуждо за мен, като че тя не е моя жена, а някаква случайно срещната на улицата. С една дума — станахме чужди един на друг. Аз искам да узная причината за това на всяка цена. Преди да премина към самите факти, господин Холмс, искам да ви кажа още нещо важно. Ефи ме обича. Изобщо не мога да допусна мисълта, че се лъжа. Тя ме обича с цялото си сърце и навярно никого не е обичала толкова силно. Чувствувам това много дълбоко, като човек, който е обичал и е бил обичан. Но между нас има някаква тайна, която, ако не бъде разкрита, ще продължава да помрачава нашите чувства.
— Не бихте ли преминал към фактите? — с явно нетърпение в гласа каза Холмс.
— Разбира се, сега ще ви разкажа всичко, което зная за Ефи, Когато я срещнах, тя беше вдовица /сега е на 25 години/, името и беше госпожа Ебрън, Когато била съвсем млада се е преселила в Америка и се омъжила за господин Ебрън — адвокат с порядъчна практика. Родило им се и дете. Живеели в Атланта, Когато пламнала епидемията от жълтата треска, за няколко дни починали мъжът и детето. Аз съм виждал свидетелството за смъртта на мъжа и. Нещастието било голямо и неочаквано и тя решила да напусне Америка. Прибрала се отново в Англия заедно с една своя леля, стара мома, и се поселили в Пинър, Мидлсекс. От мъжа си е наследила добър капитал — около четири хиляди и петстотин фунта стерлинги, които са вложени доста добре и носят годишно около 1%. Когато се запознахме, тя живееше от около половин година в Мидлсекс, влюбихме се изведнъж и се венчахме след няколко седмици. Самият аз търгувам с хмел, чистият ми доход възлиза на около седемстотин-осемстотин фунта годишно, така че можем да си позволим да живеем доста добре. Наехме прелестна вила в Норбъри за осемдесет фунта годишно. Голямото и предимство е, че съчетаваме живота на село с близостта до големия град. Наблизо има една странноприемница и две къщи, а от другата страна през едно малко поле е построена малка къщурка, фасадата на която гледа към нас. Освен тези постройки, почти до самата станция, няма нито едно здание. Естество на работата ми е такова, че моето присъствие в града е необходимо само през определен период от годината. Лятно време почти нямам задължения и това ми дава възможност да се наслаждаваме с жена ми на селския живот. Вече ви казах, че между нас не е имало никакви недоразумения.
— Сега трябва да обърна вниманието ви върху нещо важно. След сватбата моята жена, въпреки волята ми, ми даде всичките си пари. Протестирах, защото знаех, че ако моите делови работи се провалят, за нея нямаше да останат никакви средства. Но тя така настояваше, че аз приех. Неочаквано преди шест седмици тя ми каза: „Джек, когато ти давах парите, ти ми каза, че мога да си ги взема, когато ми потрябват.“ „Разбира се — отговорих аз. — Ти имаш пълното право да се разпореждаш със своята собственост.“ „В такъв случай дай ми, моля те, сто фунта,“ Това малко ме учуди, но си помислих, че парите и трябват за женска прищявка — рокли, тоалети или нещо подобно, „Защо ти трябват толкова пари?“ — запитах аз. „Ето, виждаш ли — отвърна тя с особена интонация, — ти ми каза, че ще ми бъдеш банкер, а банкерите никога не питат вложителите си за какво им трябват парите.“ „Ако наистина ти трябват пари — отговорих аз, — ще ти дам.“ „Наистина ми трябват.“ „Но нали все пак можеш да ми кажеш за какво са ти тези пари?“ „Може би след няколко дена, Джек, не сега.“ След като получих такова обещание, аз, разбира се, се успокоих, макар че за пръв път ми се случваше жена ми да има тайни от мен. Дадох и чек и оттогава не споменах за тези пари. Вероятно е този факт да няма нищо общо със случая, но бях длъжен да ви го разкажа. Описах ви вече, че недалеч от нас се намира малка къщурка. За да се стигне до нея, не може да се мине направо през полето. Най-напред се върви по големия път, а после се завива по пътеката, която преминава през една чудесна горичка от шотландски ели. Много често съм се разхождал там, наслаждавайки се от успокояващата прохлада на дърветата. Тази къщичка беше необитаема в продължение на осем месеца. Възхищавах се от нейната архитектура и особено от външната стълба за втория етаж, потънала във вечнозелен храст. Мислел съм си колко добре може да се подреди човек в тази постройка.
В понеделник вечер, както правех обикновената си вечерна разходка, срещнах празна кола, която явно се връщаше от къщичката. Около самата постройка видях натрупани най-различни вещи, от което заключих, че някой се нанася. Беше ми интересно да видя какви хора са наели постройката и затова надзърнах през прозорчето. Не видях нищо, но като вдигнах поглед нагоре, през отворения прозорец срещнах погледа на едно лице; от устремения към мен взор ме побиха тръпки.
Не зная, господин Холмс, чие беше лицето и макар че разстоянието не беше съвсем голямо, аз не можах да различа добре чертите му. Във всеки случай в това лице имаше нещо неестествено, нещо нечовешко. Пристъпих по-близо, за да разгледам човека, но изведнъж като че ли някой издърпа съществото навътре в стаята. Постоях пет минути, като мислех, че лицето ще се появи отново. През това време се опитвах да анализирам полученото впечатление. Явно бях чакал напразно — човекът не се появи. Не мога да кажа какво беше това лице — жена или мъж, макар че забелязах отлично, че то имаше мъртвожълт цвят и студен неподвижен поглед, какъвто не съм срещал досега у никой човек. Всичко това така ме заинтригува, че реших да се запозная с новите обитатели на къщичката. Приближих и почуках. Тутакси вратата се отвори и на прага се появи висока, слаба жена с диво, хищно лице. „Какво желаете — запита ме тя със силен северняшки акцент.“ „Аз съм ваш съсед — казах аз, като посочих към нашата къща, — видях, че току-що се нанасяте и наминах да узная не се ли нуждаете от нещо?“ „Къде се завирате, като не ви викат?“ — изкрещя тя и хлопна вратата под носа ми. Учуден и смутен си тръгнах. Цялата вечер се опитвах да мисля най- различни други неща, но мисълта ми все ме връщаше към странното видение на прозореца и грубото държание на старата жена. Тъй като са ми известни предразсъдъците на жена ми, както и нейната нервност, реших да не и казвам нищо за станалото. Когато си лягахме, аз все пак набързо и съобщих, че някой се е нанесъл в къщичката, на което тя не отговори нищо.
Обикновено спя много дълбоко. Всички знаеха, че веднъж заспя ли, никой не е в състояние да ме събуди. Но онази нощ, вероятно поради прекалената нервна възбуда, съм спал много леко. Изведнъж в полусън почувствувах, че някой ходи из стаята. През полуспуснати клепки видях, че жена ми съвсем облечена излиза от стаята с наметало и шапка. Опитах се да кажа нещо, но устните ми, все още под въздействието на съня, отказа ха да се движат. Разбудих се окончателно при ви да на израза на лицето на жена ми и смъртната бледост, която се виждаше на светлината на свещ та. При това тя трепереше и дишаше тежко, като през цялото време поглеждаше към леглото ми Очевидно се страхуваше да не се разбудя. Тя се измъкна безшумно, а след няколко минути скръцна и входната врата. Седнах на леглото и попипах главата си с ръце, за да се убедя, че не спя. Беше три часът през нощта. Къде би могла да отива жена ми?
Така съм преседял двадесет минути, тормозейки се в догадки, като се мъчех да намеря някакво обяснение. Колкото повече се напрягах, толкова всичко ми изглеждаше по-необяснимо и странно. Тъкмо се канех да стана, ето че долу вратата скръцна и, по стълбите се чуха стъпките й.
— Къде си ходила, Ефи? — запитах, след като жена ми влезе в стаята.
При звука на гласа ми тя цялата се разтрепера, някакъв вик се изтръгна от гърлото и. Всичко това още повече ме обезпокои, защото държанието и ми даваше доказателства за виновността и. Тъй като беше с открит характер, това крадливо измъкване от спалнята явно я уличаваше. „Ти си се събудил, Джек? — извика тя с нервен смях. — Аз си мислех, че нищо не е в състояние да те разбуди.“ „Къде си била?“ — запитах по-строго, „Не мислех, че това ще те изплаши“ — каза тя, като сваляше наметката си, при което пръстите й трепереха, като развързваше възела. Нищо такова не ми се беше случвало досега. „Изведнъж почувствувах някакъв убийствен задух и желание да изляза на чист въздух. И добре че излязох, иначе бих се задушила тук. Постоях няколко минути. Сега се чувствувам добре.“ Като казваше всичко това, тя нито веднъж не ме погледна в очите, а освен това тонът на гласа й беше непознат за мен. Разбрах, че не ми казва истината. Не отговорих нито дума, обърнах се на другата страна и отново започнах да се губя в
