— Кралят загина на 18 март, а погребението се състоя единайсет дни по-късно, на 29 март.
— Това не е ли малко прибързано? — настоя Корбет. Макеърт изкриви лице, натопи пръст в локва вино и започна да рисува по масата.
— Не — каза той. — Трупът на краля не представляваше приятна гледка. Морската вода беше проникнала в него, дори след обичайната подготовка за погребението беше трудно да го поддържаме в приличен вид.
— Кралицата дойде ли да види тялото?
— Не — дойде сухият отговор. — Тя нито за миг не е напускала Кингхорн. Защо — лекарят се опита да съсредоточи мътния си поглед върху лицето на Корбет, — защо всъщност задаваш всички тези въпроси?
— От любопитство — отвърна Корбет с успокояващ тон, — от обикновено любопитство, мастър Макеърт. Виждам, лекарю, че си проницателен и разумен мъж, затова исках да те питам какво е станало с двамата оръженосци, които придружавали краля през онази нощ?
— Странно е, че ме питаш за тях — измърмори Макеърт. — Единият, Патрик Ситън, очевидно е яздил прекалено бързо и се движел много преди краля. Той стигнал до Кингхорн. Когато откриха тялото на негово величество, той се върна тук, в замъка, затвори се в стаята си и остана там — Макеърт въздъхна дълбоко. — Разпитваха го всички, кой ли не мина през стаята му, включително и мастър Бенстийд, френският посланик, лордовете Брус и Комин, епископ Уисхарт, но той се държеше като обезумял. Просто сиседеше и мърмореше нещо несвързано, залиня и предаде Богу дух. Дори аз не можах да постигна нищо.
— Какво мърмореше?
— Нищо особено — повтаряше все едно и също „сенки, сенки при Кингхорн Нес“. Намираш ли някакъв смисъл в това?
— Не — съгласи се Корбет. — А вторият придружител? Какво стана с него?
Макеърт се прозя и стана.
— Време е да си лягам — заяви той рязко. — Въпросите ти ме изтощиха. Вторият оръженосец, Томас Ерсилдун, е още тук. Разпитваха и него, но той пък не е особено интелигентен, а и като ездач не го бива. Конят го хвърлил през онази нощ и той останал на брега. Има свидетели, които са готови да потвърдят това под клетва. Опасявам се, че междувременно той се е превърнал в посмешище за придворните, презиран от повечето и съжаляван от малцина, които се вслушват в постоянните му уверения, че няма вина за нещастието. Тръгвам си. Ще ти изпратя утре Ерсилдун. Нали оставаш в замъка тази нощ?
Корбет кимна.
— Да, ще спя тук, в залата — каза той. — Благодаря за любезната ти помощ, мастър Макеърт.
Лекарят кимна и пожела сухо лека нощ на Корбет. Писарят стана, протегна се и се озърна в тъмнеещата зала, осветена тук-там от пропукващите и гаснещи факли. Намери си място между двамина хъркащи стражи и легна да спи, без да забележи фигурата, която го наблюдаваше от сенките.
Мълчаливият наблюдател се взираше от мрака към мястото, където се бе разположил Корбет. Най-много от всичко му се щеше да забие веднага камата си в гърлото на досадния писар, но съзнаваше, че нито времето, нито мястото са подходящи за такова нещо. Горчиво съжаляваше, че ножът, хвърлен по време на празненството, пропусна целта си — защото знаеше, че Корбет е опасен. Мълчалив, ненатрапчив, той постоянно задаваше въпроси и събираше сведения. Сигурно бе успял да научи нещо и от онзи глупак Макеърт. Човекът изруга под нос натрапника, който би могъл да съсипе грандиозните планове на господаря му. Все пак, щеше да се намери подходящо време — и подходящо място. В Шотландия имаше предостатъчно диви земи, безлюдни пътища и пусти поля. Някой ден Корбет щеше да остане сам и беззащитен — и тогава той щеше да се справи с него по свой начин.
ГЛАВА СЕДМА
На другия ден Корбет се събуди, защото някой го бе хванал за рамото и го разтърсваше. Схванат и премръзнал, той се обърна и срещна тревожния поглед на някакъв млад мъж с късо подстригана руса коса и белязано от шарка лице.
— Мастър Корбет! — настояваше той. — Мастър Корбет, събуди се!
Корбет се изправи с мъка на крака и се огледа наоколо. Другите гости, които бяха нощували в залата, също се будеха и ставаха, някои притискаха измъчено главите си, други викаха за още пиене и храна. Той се обърна към младия човек, който го бе разбудил.
— В името Божие! — сопна се той. — Ти пък кой си?
— Томас Ерсилдун — отвърна младежът. — Мастър Макеърт рече, че искаш да говориш с мен. — Той посочи към близката маса. — Донесох ти малко ейл и ръжен хляб.
Корбет кимна в знак на благодарност, потри врата си, за да пропъди вдървяването от неудобната постеля, и седна.
— Ти си придружавал покойния крал през нощта, когато загина, нали?
Ерсилдун преглътна смутено.
— Да — отвърна той. — Бях с краля. Много пъти разказах вече тази история. — Той замълча, за да си поеме дъх, а Корбет, още сънен, бе обзет от съжаление към този млад човек, който сега бе съсредоточил цялото си съществувание в опитите да оправдае поведението си през една-едничка нощ. Потри уморено очи, прозина се, и тогава забеляза болката в очите на събеседника си. — Съжалявам, че те обезпокоих — каза младежът. — Но кралският лекар ми каза, че искаш да разговаряш незабавно с мен. Боях се, че може да си тръгнеш…
— Глупости — прекъсна го меко Корбет. — Няма нужда да се извиняваш. — Той отпи малко от студения, разреден ейл. — Моля те, разкажи ми какво точно се случи през онази бурна и трагична нощ.
Ерсилдун само това и чакаше — започна да разказва припряно; как по време на пира кралят решил да се върне още същата нощ в Кингхорн, как заповядал на него и на Ситън да го придружат. Как двамата се опитали да възпрат краля, когато той се оттеглил в покоите си в замъка, за да се подготви за път.
— Беше много възбуден — поясни Ерсилдун. — Настояваше, че трябва да тръгне незабавно, и ни се присмиваше, казваше, че сме страхливци. И тъй, потеглихме на север, към пристана на Форт, и Бог знае как, успяхме да преминем реката. Кралският доставчик ни чакаше с отпочинали коне; Тамезин, бялата кобила на краля, беше вече оседлана, и негово величество продължи веднага заедно със Ситън. Аз, както сигурно знаеш, имах неприятност с моя кон още долу, на брега.
Корбет си припомни впиянчения кралски доставчик.
— Ами човекът, който ви посрещна, не се ли опита да възпре краля? — попита той.
Ерсилдун кимна.
— Опита, но кралят не щеше и да чуе.
— А кралят провери ли каишите на седлото и стремената, преди да възседне коня?
Ерсилдун поклати отрицателно глава.
— Не. Метна се на коня и продължиха незабавно със Ситън. Моят кон беше неспокоен и така и не успях да се справя с него. Защо? — попита той с някаква надежда в гласа. — Да не би да мислиш, че Тамезин не е била добре оседлана?
— Възможно е — излъга Корбет. Беше му ясно, че ако е било така, злополуката би станала много преди конникът да стигне Кингхорн Нес.
— Ами Ситън? — продължи да разпитва Корбет. — С него какво се случи?
— Той стигнал до Кингхорн — отвърна Ерсилдун с внезапна умора в гласа. — После, на другия ден, когато се разнесе новината за смъртта на краля, се върна тук и просто се оттегли в стаята си. Колкото повече го разпитваха, толкова по-налудничав вид добиваше, и само повтаряше нещо за някакви сенки на Кингхорн Нес.
— Привързан ли беше към краля? Ерсилдун изгледа остро писаря и отвърна почти сопнато:
— Разбира се. Аз също. Но хората говорят друго — додаде той с горчивина. — Разправят, че сме изоставили негово величество, защото ни било страх. Забравят, че преминахме устието заедно с него?
— А как умря Ситън?
— Не знам — отвърна Ерсилдун. — Може дори да е било от разбито сърце. Почти не ядеше и изобщо не говореше. Един ден го откриха мъртъв в стаята му и го погребаха набързо.
