Пол Дохърти
Сянка над короната
УВОД
През 1286 година крал Александър III потегля от Единбургския замък, прекосява устието на река Форт и препуска бясно през бурната нощ към замъка Кингхорн, където го очаква младата му съпруга Йоланда, принцеса на Франция. Александър така и не стига до замъка. Предполага се, че конят му се е подхлъзнал и заедно с ездача се е строполил върху острите скали в подножието на пътя. Смъртта на крал Александър предизвиква празнота в шотландското политическо пространство. Той не оставя действителен наследник и големите благородници на Шотландия започват да си съперничат в борбата за власт, като всеки се стреми да завоюва трона за себе си. Нещата се усложняват допълнително, защото големите европейски държави — Англия, управлявана от Едуард I и Франция под владичеството на Филип IV — приемат Шотландия като обект на влияние. В този водовъртеж от политика, интриги, заговори и убийства Робърт Върнел, лорд- канцлер на Англия, изпраща своя верен помощник Хю Корбет, за да разкрие каква е действителната причина за смъртта на Александър и дали съществува връзка между смъртта на краля и хората, които в момента се борят за короната му. Корбет, съпроводен от верния си прислужник Ранулф, разплита възела на загадката из бедните улички и руините край Единбургския замък, в мрачните му подземия, сред великолепието на благородническите имения и в зловещата пустош, обитавана от прочутия пророк на Шотландия, Томас Стихоплетеца, известен също като Томас от Лиърмаут. Заплашван, гонен, пленяван, Корбет неотклонно преследва своята цел, докато най-сетне съумява да се добере до истината за смъртта на краля.
ГЛАВА ПЪРВА
Ездачът смушка коня си. Върховете на шпорите се забиваха дълбоко в хълбоците на животното, докато по тях не започнаха да се очертават тънки червени резки. Конят, проточил шия напред, потънал в пяна от муцуната до опашката, се стремеше да препуска по-бързо, предизвикваше хапещия вятър, сякаш той му бе враг. Нощта беше тъмна и бурна; вятърът виеше така, че почти заглушаваше рева на вълните, които се разбиваха в скалите долу, но ездачът не го бе грижа за природните стихии, които бяха възпрели спътниците му. Луната се плъзгаше между облаците. Ездачът извърна глава встрани, за да се предпази от един особено яростен порив на вятъра. Тогава му се стори, че вижда сенки малко по-напред по скалите, но веднага си каза, че те са плод на фантазията му, пришпорена от богатата вечеря и кървавочервеното гасконско вино. Не, той трябваше да стигне до Кингхорн, където го чакаше Йоланда. Замисли се за своята нова кралица, французойката. Припомни си красивото й лице — така трябва да е изглеждала Елена Троянска, обрамчено с гарвановочерна коса, по-черна от най-тъмната нощ, маслиненомургавата, ухаеща на парфюми кожа, дребната, заоблена фигурка, потънала в кадифе, коприна и дантели от Брюж. Желаеше я и сега; искаше да притежава това меко, топло тяло, да прекърши преструвките и възраженията. Може би тя щеше да зачене, да му роди син, да осигури наследник на Шотландия. Едно жизнено момче, което един ден щеше да наследи короната и да я защитава от наобиколилите я вълци и хищни птици — и местни, и чужди. Трябваше да стигне до Кингхорн. Той заби с все сила шпорите в хълбоците на коня. Смелото сърце на животното щеше да се пръсне всеки миг, но то даваше всичко от себе си и почти летеше по каменистия крайбрежен път. Внезапно конят се препъна, залитна встрани и се строполи на колене сред камънака. Ездачът излетя нагоре към тъмното небе, а после полетя надолу в мрака — пръстите му напразно се опитваха да се вкопчат в нещо, докато падаше към скалите, които го очакваха.
„Хю Корбет, писар, до Робърт Върнел, епископ на Ват и Уелс, и канцлер на Англия, поздрав! Аз и спътникът ми пристигнахме в Единбург, здрави телесно и душевно, макар и доста изтощени от уморителното пътуване.“
Корбет остави подостреното перо и потърка бедрата си, които още го боляха. Каза си, че пътуването бе всъщност ужасно. Двамата с прислужника му тръгнаха от Лондон в края на март и пътуваха на коне през Нюарк, Линкълн, Нюкасъл, Тайнмаут и Бърик. Студът хапеше, североизточните ветрове режеха като с нож, хановете гъмжаха от бълхи и само тук-там можеха да си позволят лукса да отпочинат в някой манастир или абатство, където промиваха раните от ездата. Личният му прислужник Ранулф се бе разболял и той го остави да се лекува в абатството Тайнмаут. Сблъска се и с други премеждия. Корбет се зае отново с писмото.
„Твоя светлост трябва да знае, че прилагането на законите, приети миналата година в Парламента, трябва да бъде наложено със сила. Пътищата не са прочистени и опасностите дебнат само на стотина ярда встрани. Два пъти ни нападаха разбойници, веднъж край Нюарк и веднъж близо до Тайнмаут — грубияни, въоръжени с арбалети, тояги и ръждясали ками, но ние успяхме да се справим с тях.“
Корбет си каза, че описанията му са много бледи — из цялата страна върлуваха банди от отчаяни престъпници, мъже, обявени извън закона. Бог му бе свидетел, тъкмо той като писар в кралския съд, се бе нагледал на съденето на такива хора и на изпълняването на присъдите. Бе ги виждал обесени, да се гърчат в предсмъртни мъки с изплезени езици, бе виждал почернелите им лица и изхвръкналите очи и считаше, че това е достатъчно предупреждение към всеки, решил да наруши законите на краля. Особено сега, каза си Корбет, след новите мерки, предприети за утвърждаване на реда и законността съгласно заповедите, издадени от крал Едуард пред парламента в Уинчестър през 1285 година. Едуард I управляваше Англия от тринайсет години и все още се стремеше да утвърди властта си чак до последното ъгълче на своето кралство. Преди две години той и неговият канцлер, лукавият старец Робърт Бърнел, бяха възложили на Корбет да разтури гнездо на бунтовници, предатели и убийци в Лондон. Корбет, заедно с прислужника си, успя да изпълни задачата, но успехът му струва скъпо. Едуард Първи и канцлерът Бърнел бяха строги повелители. Корбет въздъхна и продължи да пише.
„Прекосихме шотландската граница без премеждия — само група мъже, облечени в ливреи с цветовете на лорд Брус, ни спряха и прегледаха пълномощията ни, а сетне ни позволиха да продължим към Единбург.“
Корбет прекъсна, за да подостри перото. Шотландия! Хората, които ги бяха пресрещнали, бяха същински погранични бандити — дрехите им бяха дрипави, но оръжията — здрави. Носеха стоманени шлемове, елеци от щавена кожа, панталони и здрави ботуши, яздеха малки, но яки планински кончета. Всеки носеше щит, копие и кама, и всички явно горяха от желание да ги употребят. Корбет подозираше, че много им се иска да им прережат гърлата. Не разбираше грубия им, странен език, но водачът на групата, добре избръснат млад мъж, чиито очи блестяха като кремък, разбираше френски. Той проучи внимателно писмата и пълномощията, които Корбет и спътникът му носеха, преди да им позволи да навлязат сред дивата красота на неговата далечна страна.
За Корбет пътуването през Северна Англия и отвъд границата беше съвсем ново преживяване. Той бе служил в армията на Едуард във Франция и Уелс, но Шотландия беше нещо съвсем друго. Тук бе по-тихо, по-пусто, страната беше красива, но криеше заплаха. Той се оглеждаше внимателно, докато пътуваше към Единбург. Безкрайни борови гори, мрачни и застрашителни, където се срещаха вълци и глигани; безкрайна пустош, изпълнена със самотни, призрачни тресавища; торфища, планини и езера — такава беше тази страна. В Англия старите римски пътища, понякога неподдържани, но с все още здрави основи, тръгваха от Лондон във всички посоки — те определяха и основните посоки на пътуване. В Шотландия, като изключим кралския път, Via Regis, почти нямаше пътища, а само утъпкани пътеки и коловози. На Корбет не му беше никак лесно да се добере до кралския замък в Единбург, а когато най-сетне успя, си зададе с горчивина въпроса дали си е струвало усилията. Кацнал на скалисто възвишение, скупчен около мрачната крепост, отдалечена на една миля от абатството Холируд1, Единбург се оказа студен, влажен и негостоприемен. Корбет и прислужникът му се упътиха право към замъка, за да представят пълномощията си. Там обаче бяха отпратени грубо обратно към абатството, където ги настаниха в студени, мрачни килии с белосани стени.
Той пропиля два дни, преди да се заеме с писането на писмото, и сега нямаше желание да продължава, защото, макар да бе напуснал Лондон преди седем седмици, все още нямаше почти никакви новини за своя
