служеха на крал Едуард I. Дори, както бе отбелязал сухо и саркастично приорът — висок, аскетичен мъж — по рождение, възпитание и родови традиции повечето монаси не се различаваха особено от самия Корбет. Писарят се съгласи с мнението му и скоро вече се чувстваше в Холируд като у дома си, нерядко предлагаше помощта си на братята в скрипториума, обменяше идеи с тях и постоянно възхваляваше това, което виждаше.
Корбет беше достатъчно тактичен и не се отдаваше на сравнения, за да не излезе, че намира недостатъци. В себе си той отлично осъзнаваше дълбоките различия между двете страни. В Англия бяха съсредоточени много повече богатства и това водеше до много по-голяма изисканост — било то при обработването и ползването на пергамента, или пък при строителството на църкви и замъци. Припомняше си чистите, извисяващи се форми на Уестминстърското абатство, заострените сводове, издяланата украса, наподобяваща дантела, големите прозорци от цветно стъкло и не можеше да не отбележи контраста, когато гледаше мрачната простота на формите на Холирудското абатство — с неговите масивни кръгли колони, тесни, дълбоко разположени прозорци, украсени с назъбени каменни орнаменти. Абатството съставяше собствена хроника и за Корбет беше много лесно да насочва разговора към последните събития в Шотландия и да събира интересни сведения, макар те да се основаваха на клюки от манастирския скрипториум.
Монасите му разказваха за двора, за последните клюки, които научаваха, и най-вече за това, че младата френска принцеса, вдовицата на крал Александър III, все още живееше в замъка Кингхорн. Корбет реши да я посети, и приорът му предложи водач. Корбет отказа любезно, но прие с благодарност предложеното му дебело вълнено наметало с качулка — защото, макар да бе май, времето беше още студено. Така, увит в наметалото, Корбет напусна манастира, яхнал най-кроткото добиче, което бе яздил някога. Писарят ползваше една грубовато нарисувана карта, дело на един от монасите, за да насочва коня си от скалистото плато, на което се издигаше Единбург, надолу по пътя, който водеше към Далмени. Корбет прецени, че това трябва да е същият път, по който е потеглил Александър през онази фатална нощ, само преди два месеца. Сега обаче времето беше по-меко; кристалносиньото небе бе нашарено само тук-там от пухкави бели облачета, гонени от свежия бриз. В далечината проблясваха водите на река Форт. Навсякъде около пътника късната пролет напомняше за себе си — с туфите диви бели цветя, с меката зелена трева и постоянното чуруликане на пойните птици.
Корбет повдигна слабото си, уморено лице към небето, осъзнавайки за миг чистия възторг и красотата, които се съдържаха в „Славословие на слънцето“ на свети Франциск от Асизи. Скоро стигна до мястото, където изровеният път пресичаше друг подобен, и видя бесилка с три разклонения, натежала от почернелия си, окълван от птиците товар. Възторженото му настроение се пресече от ужасния контраст и Корбет бе обзет от отчаяние, от потресаващо съзнание за греховете на света, за зложелателството, залегнало дълбоко в деянията на хората. „И змията влезе в Рая“, промърмори той на себе си и смуши коня си напред, прекоси един извънредно нестабилен мост и се заизкачва нагоре към селцето Далмени. То надали заслужаваше и името „село“ — състоеше се само от няколко ниски и дълги постройки с кирпичени стени върху каменни основи, а сламените покриви защитаваха едновременно и жилищните помещения, и оборите. Къщурките бяха разпилени около голяма зелена ливада, по която дръгливи крави скубеха лакомо оскъдната пролетна тревица. Полуголи бебета се търкаляха в прахта, наглеждани от няколко жени — все червенокоси и зеленооки. Те впериха за миг очи в приближаващия Корбет, но после продължиха разговора си на своя бърз, гърлен диалект. Корбет ги подмина и продължи надолу по стръмния хълм — докато слизаше, пред него се разкри великолепна гледка на устието на Форт и мъничкото пристанище долу на брега. Монасите му бяха описали пътя много подробно, и бяха допълнили, че мястото, откъдето тръгваха лодките, било наричано от хората Куийнсфери, защото оттам минавала света Маргарет, английската съпруга на великия крал Малкълм Конмор, винаги, когато прекосявала Форт.
Набитото конче внимателно пробираше пътя си надолу, по осеяната с търкалящи се камъчета пътека, докато най-сетне наближиха покритата със слама кирпичена къщурка, издигната точно до грубовато построения пристан. Лодкарят чакаше клиенти — беше едър, грубоват, плешив мъж с обветрено лице, от което не слизаше беззъбата усмивка. Оказа се, че е бил моряк и че разбира английски; съгласи се веднага да прекара Корбет през Форт, като поиска още няколко монети към обичайната цена, задето щеше да наглежда коня и сбруята му. Скоро лодката вече пореше водите на устието. Корбет седеше на носа, а лодкарят пухтеше и пъшкаше, докато работеше с веслата. Корбет го запита уж небрежно дали той е превозил покойния крал; човекът кимна, извърна се и плю във водите.
— А можеш ли да ми разкажеш какво точно се случи тогава? — попита писарят.
Спътникът му изсумтя, обърна се и отново плю, но Корбет постави една златна монета на дъсчената палуба до него и той се ухили.
— Бурна нощ беше — поде той, отпусна веслата и остави лодката да се полюлява по вълничките. — Силният източен вятър не преставаше да брули от няколко дни, и вдигаше високи вълни по Форт. Бях си у дома, на завет с жената, когато някой взе да хлопа силно по вратата ни. Надникнах през прозореца и видях двама прислужници в кралски ливреи. Двамата бяха вир-вода, явно уморени, и викаха, че кралят на Шотландия настоява да бъде превозен през реката. Отворих вратата и те влязоха. Кралят влезе след тях. Познах го — едър, червенокос, с орлов нос и пронизващ поглед. Много пъти го бях виждал, когато прекосяваше Форт. — Лодкарят млъкна, усмихна се хитро и се наведе, за да вземе монетата, но Корбет извади дълга кама от диплите на наметалото си. Лодкарят сви рамене, разсмя се и продължи: — Коленичих, но кралят рязко ми нареди да стана и да приготвя лодката си. Опитах се да го вразумя, а той ме попита да не би да се боя от смъртта. Признах си, че се боя, но казах, че съм готов да загина редом с него, ако трябва — Лодкарят направи гримаса. — Той изрева от смях и ми хвърли една натъпкана кесия. Така че излязох и приготвих лодката.
— Пиян ли беше кралят? — попита тихо Корбет.
— Не — отвърна лодкарят. — Беше пил доста, но не беше пиян.
— И после?
— После прекарах него и двамината му спътници през реката. Изчаках да стъпят на брега, останах там до зазоряване, сетне се върнах у дома.
— Защо ти е било да чакаш до сутринта?
— Заради бурята — отвърна остро лодкарят. — Един лодкар вече бе загинал същата нощ, Саймън Тагарт — той посочи с пръст назад към брега, който бяха оставили зад себе си. — Намериха трупа му в плитчините, удавен. Вдовицата му разправя, че и той опитал да прекоси Форт през същата нощ, но загинал — лодкарят плю отново. — Горкият нещастник! Би трябвало да може да прецени по-добре.
— Значи още някой е бил превозен през реката тази нощ? — попита Корбет.
Лодкарят сви рамене.
— Не е задължително. Саймън може да е пренасял само стока. Пък и немалко хора намират смъртта си във водите на Форт.
— Когато стигнахте отвъдния бряг — поде отново Корбет, — не забеляза ли нещо необичайно или странно?
— Какво например? — сопна се събеседникът му. — Трябва ли даеимало нещо такова? Не — продължи той, — веднага щом навлязохме в плитчините кралят, сподирен от спътниците си, скочи във водата и прегази до брега Някой вече го чакаше. Чух гласове, цвилене и тропот на конски копита. И кралят изчезна Когато пристанах, на брега ме чакаше само кралският доставчик, целият вир-вода, и ругаеше на висок глас налудничавите хрумвания на негово величество.
— После? — прекъсна го Корбет.
— После нищо — отвърна лодкарят. — Доставчикът потъна в мрака, аз привързах здраво лодката и си легнах да спя в една колиба близо до пристана.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко — отвърна другият категорично, сграбчи отново греблата и насочи лодката към далечния бряг.
Корбет седеше, отпуснал рамене, на носа. Опитваше се да не обръща внимание на люлеенето на лодката, съсредоточавайки се върху това, което бе научил току-що. Най-сетне пристанаха на отсрещния бряг, а лодкарят обясни на Корбет къде да отиде в близкото село Инвъркийтинг, за да наеме кон. Конят излезе скъпичък, защото всъщност бе дребен и дръглив, от местната порода, не по-голям от муле, та Корбет
