се опасяваше, че изглежда много смешен на него с крака, провиснали почти до земята. Независимо от това животното стъпваше сигурно, което се оказа голямо предимство, когато Корбет започна да се катери с него към надвисналите отгоре скали. Когато писарят достигна пътя, който криволичеше горе по скалите, се озърна и разбра защо Александър е избрал именно него; така, с морето от едната страна, кралят е имал сигурен ориентир, докато е яздел по брега. Този път е бил за предпочитане пред това да навлезе по- навътре в сушата и да се залута някъде из пустошта, изпълнена с тресавища, проснала се от скалистия бряг чак до далечния хоризонт. А да се изгуби би било лесно в онази бурна, тъмна нощ. Корбет вдигна очи към небето, прецени, че е вече следобед, и смушка коня си напред, като внимаваше да го държи далеч от ръба на скалите. Мина покрай Абърдур, още едно селце, откъдето пътят тръгваше нагоре, и скоро разбра, че наближава Кингхорн Нес — сцената на смъртта на крал Александър. Сега беше топло, но силният вятър продължаваше да брули лицето му, и като чуваше силния прибой долу в ниското, Корбет се питаше какво би подтикнало един мъж с нормален здрав разум по такъв опасен път, при това посред нощ, във вихъра на страшна буря.
Най-сетне стигна до най-високата точка на брега. Пътят през скалите се стесни още повече; от едната страна зееше страховита пропаст, от другата се виждаше гъст, трънлив храсталак. Корбет слезе от коня, спъна го, и се озърна — на това място пътят бе осеян с камъни. Очевидно това бе най-високото място, защото пред себе си, доста по-долу, той успя да забележи в далечината очертанията на укрепения замък Кингхорн. Нищо по-лесно от това конят да се подхлъзне тъкмо тук и да хвърли конника надолу в пропастта, където остри, тъмни скали се зъбеха алчно сред вълните, които се разбиваха в сребристия пясъчен бряг. Корбет се отпусна на колене, и запълзя на четири крака като куче, докато стигна самия ръб на скалите. Плъзна пръсти по него и заопипва жилавите растения, поникнали из скалните процепи — всяко от тях се бе вкопчило здраво, в отчаяна борба за живот. С изключение на едно — полуизскубнато от корена си, от което висеше изнищеният край на тънко въже, все още вързан за стъблото. Корбет изпълзя назад, изправи се и отиде при храсталака от другата страна на пътя; очевидно сред храстите беше клечал някой. Виждаха се ясно огънатите и прекършени клонки около мястото, където се е бил свил човекът. Независимо от това, той съзнаваше, че тези следи биха могли да бъдат оставени и от мнозината любопитни, привлечени от лобното място на Александър, както и от въжето, с което сигурно бяха изтеглили трупа на краля от скалите, върху които бе паднал.
Доволен от откритието си, Корбет отвърза коня, възседна го и започна внимателно да се спуска по стръмния път сред скалите, към Кингхорн. Монасите го наричаха „крепост“, лодкарят го бе нарекъл „дворец“. Всъщност ставаше дума за укрепен благороднически замък — двуетажно здание с висока каменна кула, с дървени пристройки, оградено от висока стена и защитено допълнително от крепостен ров. Корбет наближи централната порта и незабавно получи предупреждение — стрела от арбалет профуча и се заби тежко в земята пред краката му. Той спря рязко, скочи от коня, вдигна ръце и се провикна, че идва с мир, за да поднесе своите почитания и почитанията на лорд-канцлера на Англия на вдовстващата кралица Йоланда. Корбет се усъмни, че стражът е разбрал думите, а и надали ги беше чул. Но след малко някаква фигура се появи на парапета над централната порта и му махна с ръка, подканвайки го да прекоси тесния мост над крепостния ров. Портата се отвори едва-едва, но достатъчно, за да го пропусне. Щом влезе, Корбет бе заобиколен от обичайната за двора на един замък суматоха и шумотевица. Необичайно бе само присъствието на толкова много въоръжени до зъби войници, чиито ризници носеха герб с бял лъв, изправен на задните си крака — герба на шотландските крале. Един офицер с лека броня и стоманен шлем на главата провери препоръчителните му писма, взе му камата и го изслуша внимателно, докато Корбет се представяше. После офицерът кимна и тръгна, като направи рязко знак на писаря да го последва. Преминаха мръсния двор, ритайки скачащите върху тях кучета, като едва не премазаха някоя от кокошките, които трескаво си търсеха храна. После минаха покрай откритите кухни, покрай оборите и една ковачница, всички пълни с потни, изпоцапани със сажди прислужници, и влязоха в централната постройка. Заизкачваха се по стръмните каменни стъпала. На най-горната площадка офицерът спря и почука леко по накована с гвоздеи врата. Отвътре нежен глас се провикна „Entrez!“ и Корбет бе въведен в малко, но пищно обзаведено помещение — по стените падаха тежки кадифени драперии, подът бе покрит с прясно отрязани тръстикови стъбла, поръсени с уханни билки. Приятен аромат се разнасяше и от малките мангали, които горяха край стените. В средата на помещението една жена с царствена осанка седеше на дървен стол, украсен с прекрасни дърворезби, и разучаваше пергаментов свитък, който бе разтворила на скута си. Група придворни дами бяха насядали на доста голямо разстояние от нея — под единствения прозорец на стаята, и бродираха голям гоблен, опънат на рамка.
Офицерът се отпусна на едно коляно и измърмори някакво представяне на безобразен френски. Жената на стола вдигна очи от пергамента и ги впери първо в него, а сетне и в Корбет. Кралица Йоланда беше красива — с дребно, овално лице, златисто-матова кожа, малък нос и големи тъмни очи. Единствено устата й, капризна и малко нацупена, по-скоро разваляше общия ефект, защото я караше да изглежда арогантна и глезена. Беше облечена в рокля от черна коприна, но Корбет отбеляза, че роклята по-скоро подчертаваше, отколкото да прикрива заоблените й гърди и тънкия кръст, а белите лисичи кожи около китките привличаха вниманието към тънките й китки и дългите бели пръсти, обсипани със скъпоценни камъни. Тя заговори бързо на френски с капитана, освободи го и направи знак на Корбет да седне на ниско столче близо до нея. Той имаше чувството, че изглежда смешно, а това чувство се потвърди и от потиснатия кикот, който се разнесе откъм групичката придворни дами. Кискаше се една от тях, доста наперена червенокоса дама, също облечена в черно, която явно бе центърът на групата около гоблена.
Смехът секна, пресечен от един повелителен поглед на кралица Йоланда. После тя се обърна и започна да разпитва Корбет на френски. Той отговаряше учтиво, излъга тактично за причината на пристигането си в Шотландия и я уведоми, че е дошъл да поднесе съболезнованията на лорд-канцлера на Англия. Кралица Йоланда го изслуша, но като че ли не особено съсредоточено. Корбет насочи ловко разговора към смъртта на съпруга й.
— Колко жалко е, милейди — отбеляза той любезно, — че негово величество е рискувал да тръгне на път през такава бурна нощ! — Той отмери елегантен поклон. — Съзнавам, че си в траур и че темата е мъчителна, но така си мислех днес, когато преминах по същия път.
Царствената вдовица само сви красивите си рамене.
— Негово величество винаги е бил поривист! — отвърна тя едва ли не сопнато. — Не е трябвало да тръгва в такова време. Почти не повярвах на съобщението, което получих по-рано същия ден, в което ме уведомяваше, че идва.
— Негово величество е предупредил, че ще дойде тук, така ли? — попита неуверено Корбет. — Кога пристигна това известие?
— Теб какво те засяга, писарю? — сопна се отново Йоланда и впери нетрепващ поглед в очите му. — Някакъв вестоносец донесе писмото през деня. Нямам представа кой ми го донесе. Помня само, че веднага го изгорих, защото бях ядосана!
Усмивката на Корбет изразяваше разбиране. Той отклони внимателно разговора към други теми. Беше задал достатъчно въпроси, а и Йоланда го беше изненадала доста, затова се постара да скрие чувствата си зад маската на дипломатично поведение. Нещо като че ли не беше наред. Йоланда беше кралица, загубила наскоро съпруга си; в известен смисъл неговата страст към нея бе станала причина за смъртта му; а въпреки всичко тя като че ли се дразнеше при мисълта за него, и едва ли не го мразеше. Нима това бе жената, мислеше си Корбет, накарала крал Александър III да заложи за нея живота си на карта? Трудно му беше да уточни и изрази съображенията, поради които достигна до определени изводи, но непогрешимо долавяше притеснението, което се излъчваше от тази красива и капризна жена.
Корбет остави безцелния разговор да продължи още малко, преди да отбележи предпазливо:
— Мадам, моят господар и негово величество крал Едуард ще бъдат във възторг от новината, че утробата ти е благословена. Малка утеха за загубата…
Йоланда едва не се захили злорадо, докато потупваше корема си.
— Не ме е грижа за господаря ти и неговия крал, мастър Корбет, но вярно е, интересувам се от възможния бъдещ крал на Шотландия!
Корбет дочу как червенокосата придворна дама прихна отново, но не й обърна внимание. Затова пък кралица Йоланда се обърна, изгледа гневно червенокосата, после протегна на Корбет ръка в знак, че аудиенцията е приключила. Той коленичи, целуна хладната бяла ръка на кралицата и се оттегли, избягвайки
