непрекъснато заети. Елена покровителствала християнската църква, но скоро разбрала, че интригите и убийствата там са също толкова разпространени, колкото и в двора…
Пролог
Северна Британия: 296 г. сл. Хр.
Жребият е хвърлен.
Пиктите7 се промъкваха в лятната тъмнина, за да се съберат в потъналата в мрак горичка. Вече бяха посетили свещените камъни на билото на Хълма на жертвоприношенията, където — на няколко мили оттук жрецът бе принесъл кървава жертва — сърцето на римски съгледвач, заловен по-рано през деня. Бяха наблюдавали упоения мъж с отпуснато лице, гол, вързан и положен върху олтарния камък. Обсидиановият нож на жреца бе проблеснал на залязващото слънце и се бе спуснал надолу точно в момента, когато монотонното им песнопение бе достигнало връхната си точка. Когато всичко бе приключило, вождът бе събрал целия боен отряд и всички се бяха стълпили тук, за да си върнат онова, което беше тяхно — или негово — по право: Златната дева, която „Железните хора“, „Качулатите“, им бяха отнели и скрили зад каменни стени. Изпълнен с решимост да отмъсти, главният вожд дори бе довел единствения си син — още момче, с татуиран върху бедрото свещен знак — да потопи за първи път оръжието си в кръв. Момчето със сплетени на плитки коси и боядисани в цветовете на войната лице и тяло, вече беше член на военния отряд.
Пиктите гледаха зловещите, назъбени стени на крепостта, дома на „Качулатите“, на римляните, с техните обковани в брони тела и знамена, увенчани с орли. Преди два дни пиктите ги бяха нападнали със специално донесени стълби, но бяха отблъснати, затова сега наблюдаваха и изчакваха. Главният вожд се питаше какво ли си шушнеха като вятър през пирена. Сега „Качулатите“ се сражаваха един с друг, отслабвайки защитата си зад „Голямата стена“8, една внезапна промяна от преди месец, когато римляните бяха предприели поход и бяха отвлекли Златната дева. Оттогава не се бе случило нищо с изключение на появата на онзи самотен съгледвач. Пиктите го бяха изтезавали, насила бяха излели свещената напитка в гърлото му, докато накрая съгледвачът призна, че другарите му в близкото укрепление са малко, разделени и не очакват подкрепления. Бяха слаби, узрели да бъдат пожънати като ечемичена нива.
Пиктите бяха насядали с очи, вперени в главния вожд. Застанал малко по-далеч от тях, в началото на горичката, той сякаш изучаваше всяка стъпка от ивицата пирен между дърветата и „Голямата стена“. Беше украсен с цветовете на войната, изпълнен с ярост срещу един враг, който бе отнел онова, което му принадлежеше. Той подуши въздуха като вълк, после вдигна ръка. Отрядът замръзна: вождът беше решил да нападнат безстрашно на открито поле, без да се съобразява с вероятността „Качулатите“ да пратят атакуващи конници през огромните двойни порти на укреплението си. Пиктите се бояха най-много от това — да не бъдат притиснати на открито от страховитите ездачи катафракти9. Защитени с брони, на бързоподвижни коне, те можеха да маневрират във всички посоки, да обсипват противниците с градушка от копия и да ги покосяват с мечовете си като житни класове.
Луната се плъзгаше между облаците. Нощта бе притихнала. Дочуваха се слаби звуци от животни и птици. В далечината се обади бухал. Вождът направи няколко крачки напред. Спря, колкото сърцето му да направи няколко удара, приведе се и безшумно се втурна в нощта, устремен, с отряда зад гърба си. Воините настъпваха през мочурливата земя, тъмни, зловещи фигури, въоръжени с тояги, брадви, ками и щитове. Стената се възвишаваше над тях, безмълвна и плашеща. Двойните порти на укреплението бяха здраво затворени. Пиктите съзряха мътната светлина, която се процеждаше през един прозорец. На върха на кулата трепна оранжевият пламък на сигнален огън и облиза нощното небе, въпреки че нито рог, нито тръба не подадоха сигнал за тревога. Воините бързешком опряха върху каменната стена стълби и прътове с куки за прихващане от двете страни. Те се покатериха нагоре и прескочиха зъберите на изоставената бойна платформа. Сигналният огън ярко гореше в железния жаравник, но наоколо нямаше стражи, нямаше римляни. Пиктите отместиха тежкия дървен капак и заслизаха по стълбите към тесните помещения долу: бяха празни, в тях нямаше нищо, освен мъждукащи, прикрепени към стените факли.
Вождът се втурна към едно помещение, последван от другарите си, скупчени зад него. Един самотен римлянин с усилие направи опит да се надигне от нара. Не бе въоръжен, очите му гледаха сънено. Протегна се към една метла от тамариск10, единственото оръжие, което имаше под ръка, но върху него се стовариха тояга и брадва, премазаха черепа му и опръскаха стените с мозък и кръв. Облеченият само в туника мъж се строполи на пода, с помътнели очи, докато пиктите се втурнаха да тършуват из останалите стаи на укреплението. Победоносен вик отведе вожда до водещите надолу стъпала към избата: другарите му бяха намерили едно пълно със сребро ковчеже — платата на гарнизона. Той със знак им заповяда да го отворят, но сетне яростно заскърца със зъби — Златната дева не беше в укреплението! Вождът се отправи към квадратния вътрешен двор, сърцето му биеше бясно, кръвта му кипеше. Сега имаше две възможности. Можеше да се оттегли през тесния страничен проход, да насили дървените порти в другия край и да се измъкне в мочурищата. Можеше и да си проправи път през Южната порта, която водеше отвъд стената, а оттам да оплячкоса и разори самотните селца и римските вили наоколо.
Вождът се вторачи гневно в небето. Представляваше ужасяваща фигура, самото олицетворение на войната — с гъсти коса и брада, сплъстени от кръвта на врага, със смугла кожа, боядисана в свещения цвят на войната, с тяло, цялото покрито с магически знаци. Той прокара пръст по краищата на бойния си колан, сетне се загледа в краката си, ликуващ поради обагрилата ги вражеска кръв. Стисна дългия си щит, а с другата ръка вдигна бойната тояга с брадвичка на края и започна да вие като вълк. Отрядът му отвърна. Бяха открили делви с поска, долнопробното вино на легионерите, което бяха изгълтали лакомо, и сега вече бяха готови за нови злочинства. Вярно, не намериха Златната дева, но бяха завзели едно укрепление, истинска крепост заради омразната стена. Бойният вик на вожда още не беше отзвучал, когато той съжали за своята невъздържаност. Плътта му се умири, потта по нея започна да изстива, яростта му стихна и разсъдъкът заработи по-ясно, по-съобразително, по-хитроумно. Той отметна назад боядисаните си коси и се загледа в двойните дървени порти, водещи на юг. Трябваше ли да ги отвори, или беше по-добре да се върне в селото си при жените, останали край становете, и при певците с украсени със сребро арфи? Щяха да пируват и да се веселят; навярно бе сторил достатъчно, за да може да се хвали край лагерните огньове? Край него се скупчваха мъжете му. Един, вече опиянен от поската, бе забучил на кол отсечената глава на римлянина с още мокър от кръвта, нащърбен врат, с полузатворени очи и червена зяпнала уста. Друг беше кастрирал мъжа и бе набучил тестисите му на острието на копието си.
Вождът стоеше неподвижен. Беше объркан. Очакваше да намери Златната дева, а тук нямаше нищо, освен един самотен римлянин. Офицер ли беше? Или болник, изоставен от другарите си? Дали римляните се бяха оттеглили заради собствените си раздори? Но защо бяха оставили да горят факлите, маслените лампи и сигналният огън? Беше се колебал твърде дълго; воините му тръгнаха и отвориха южните порти. Като буйна река, нетърпелива да помете всяко препятствие пред себе си, пиктите се понесоха през пустошта на юг от стената. Вождът повика сина си. Беше принуден да ги последва. Студеният нощен въздух ги обгръщаше и смразяваше потта им. Вече съзираха светли петна, които ги мамеха към вилите и чифлиците, където щяха да намерят жени, плячка, коне и други богатства.
Бойният отряд се разгърна през горичката, високата трева се огъваше под силния нощен вятър. Луната се измъкна от облаците. Те бързаха напред като глутница вълци, жадна да убива. Вождът вече догонваше предните редици, когато чу подрънкването на верига, звук от юзда, цвиленето на кон. Той замръзна на мястото си като ловджийско куче с вперени в мрака очи. Към тях се промъкваха някакви сенки — разгърнали се в полудъга конници. Мнозина носеха пламтящи факли. Вождът присви очи и изтри от тях примесената с вар пот. Опита се да преброи противниците. Осем, девет, а може би и повече конници бавно се придвижваха към бойния му отряд от около триста души.
Пиктът беше стар и опитен боец. Воините му може би превъзхождаха противника, но онези бяха
