катафракти, облечени в ризници конници, дисциплинирани и опасни на такъв терен. Той нададе предупредителен вик, сочейки към портите, и се втурна да бяга, като със знаци подканваше своите да го последват. Най-схватливите между воините му вече бяха усетили или видели опасността. Други пък бяха много пияни или объркани. Те осъзнаха засадата, в която бяха попаднали, едва когато съвършената линия ездачи премина в тръс, после в пълен галоп, въздухът се разтресе от ужасяващия тропот на копитата, а нощните звуци потънаха в дрънкането на оръжия и смразяващия сърцето боен вик на римската конница. Катафрактите приближаваха все повече с развяващи се плащове, мечовете им се издигаха и спускаха надолу. Пиктите се разпиляха. Навлезли в откритото пространство, те вече бяха обречени. Ако се втурнеха към стената, конниците щяха да ги приковат към нея и да ги накълцат на парчета. Трябваше да се отдалечат от нея и да се върнат на собствена територия.
Вождът побягна към укреплението, вмъкна се през зеещата порта и се затича по настланата с камъни пътека към Северната порта. Но когато той и спътниците му стигнаха до нея, видяха, че е здраво затворена и че преградната греда е закована. Отвън долитаха крясъците на загиващите им другари. Конниците изливаха върху тревата малки мехове с масло и сега хвърляха запалени факли. Пламъците вече се издигаха нагоре и осветяваха нощта. Пиктите почти не можеха да се защитават срещу бронираните коне и мъжете, мятащи мощни стрели от яките скитски лъкове. Вождът свърна от северната порта — той отчаяно търсеше сина си. Погледна към стълбата, водеща към покрива, но „Качулатите“ бяха много бързи. Някои се спешиха и вече започваха да нахлуват през другата порта на тълпи, с готови за стрелба лъкове. Неколцина от неговите мъже се опитаха да се доберат до стълбата, но бяха повалени от дългите перести стрели. Вождът вдигна меча си и стисна още по-здраво бойната си тояга. Разбираше, че вретеното на живота му се бе намотало до края. Боговете бяха готови да срежат нишката. Катафрактите, тези ужасни фигури с почти напълно скрити зад шлемовете лица, вече напираха към него с отметнати назад лъкове. Вождът се засмя. Щеше да поеме лебедовия път към славата. Макар и за кратко, той беше притежавал Златната дева…
Глава първа
Рим, август 314 г.
Правдата е постоянното и неизменно желание всекиму да се отдава дължимото.
Повечето хора биха се съгласили, че Вила Карина, спотаила се в Албанските хълмове11 над Рим, е истински рай. Най-многото, което завистниците казваха за нея, беше „хубавичка е“, но това малко засягаше Валерий Карин, сенатор и потомък на бивш император. Той бе натрупал състояние като собственик на множество кариери из цяла Италия. Ако Стените на Север12 се нуждаеха от нови камъни, ако храмът на Серапис13 имаше нужда от току-що глазирани плочки или Октавиановият портик14 трябваше да бъде освежен, Валерий Карин бе нужният човек. Неговият девиз беше
Сега сенаторът Карин се поздравяваше за своето решение. Леко пийнал, той седеше в мраморната си спалня, отделена от градинската тераса с елегантна двукрила врата, държеше скъпоценния си бокал от слонова кост и гледаше мозайката на пода, на която бе изобразено величието на Помона, богинята на плодородието. Музиката откъм градините едвам се чуваше и Карин с цялото си сърце пожела есента да дойде по-бързо: тогава дебнещата дневна горещина щеше да се оттегли и всички щяха да се греят на слънчицето сред освежителна прохлада. Той стана, потупа по задните части заспалите робини и тръгна към вратата. Нямаше вяра на икономите си, тази пияна неблагодарна сган. Искаше да посети птичарниците, да провери дали вратите са затворени и дали светилниците, поставени в сложно резбованите маски от печена глина с прорези за очите светят ярко. И най-вече — трябваше да види какво прави неговата любима, но разглезена дъщеря. Тя бе свикнала да й угаждат, да я коткат, беше своенравна, но след смъртта на майка й Карин задоволяваше всяко нейно желание. Стаята леко се завъртя. Сенаторът се блъсна в стената, усети, че му се гади, но в това нямаше нищо странно, защото бе изпил набързо доста вино.
Карин седна на един стол и прехапа устни. Ако трябваше да бъде честен, той не искаше това празненство, не и с всички тези отвличания, които се случваха напоследък в Рим. Богати млади мъже или жени биваха отвличани от домовете си и държани в плен, за да бъдат освобождавани само срещу злато и сребро. Кой бе виновен за тези страхотии? Положението бе станало толкова сериозно, че неколцина сенатори се осмелиха да отидат в императорския дворец. Кланяха се дълбоко, произнесоха тактични речи, признаха, че времената са насилнически, но посочиха, че от този изблик на престъпност страдат и техните драгоценни синове и дъщери. Докато представителите на градските големци настояваха на отвличанията и вземането на заложници да се сложи край, император Константин, Богоизбраният, яростно се взираше в тях с изпъкналите си очи. Моравото му лице потъмняваше все повече, докато се опитваше да овладее надигащата се ярост.
Карин и другите обаче се гневяха не по-малко и на Елена, могъщата майка на императора, седнала вдясно от любимия си син на високо, инкрустирано със злато кресло. Както обикновено, Елена бе облечена в скромна далматика16 или поръбена с пурпур туника, със сандали на краката и наметната на плещите бродирана стола17. Сивеещите коси на императрицата бяха увити около главата в старомодна дебела плитка, прихваната с диамантена игла. Тя не използваше благовонни масла; върху нейното сурово лице с чувствени устни и високи скули нямаше никакъв грим или златна пудра, а изразителните й очи все повече заприличваха на твърди ахати, докато изслушваше думите на сенаторите. Единственото, което издаваше раздразнението й, беше играта й с ветрилото от пъстри паунови пера и дръжка от слонова кост. Тя ту внезапно го разтваряше, за да се разхлади, ту подканваше с него плещестия началник на германските й наемници Бур да й подаде чашата с вода, за да отпие. Бур беше всяващ ужас мъж с чорлава коса, брада и мустаци; светлосините му очи святкаха яростно на грубото лице. Въпреки горещината, той носеше къса сива кожена наметка върху плетената си ризница. Бур напомняше на Карин огромната мечка от северните гори, която бе докарал в Рим да се бие на арената. Всъщност, колкото по-често срещаше германеца, толкова повече приликата се засилваше, защото мъжът и животното бяха еднакво опасни и ловки. През време на цялата среща възлестите пръсти на Бур не спираха да галят дръжката на широкия му меч, сякаш наемникът не можеше да разбере защо царствената му господарка трябва да слуша тези словоизлияния. Стигаше само една дума от Елена и Бур щеше да вземе главите им. Зад императрицата стоеше един на вид безвреден, но също толкова опасен мъж, Анастасий, глухонемият й секретар. Той бе облечен в проста бяла туника и не носеше никакви скъпоценности с изключение на пръстена на средния пръст на лявата му ръка — с него на всички се възвестяваше, че Анастасий се радва на пълната подкрепа на августейшите особи.
През цялата аудиенция по тялото на Карин се стичаше пот, колкото заради горещината, толкова и заради страха, особено когато Аврелиан Сатурнин, несъмнено подучен от съпругата си Урбана, известна с отровния си като на пепелянка език, подчерта, че беззаконието може да се смята за белег на слабост в
