някаква помешчица и също така съседка на Тоцки по имение, но вече в друга, далечна губерния, и по нареждане и пълномощие на Афанасий Иванович отведе Настя със себе си. В това малко имение също имаше, макар и малка, наскоро построена дървена къща; тя беше наредена особено изящно, а и селцето сякаш нарочно се казваше „Отрадное“. Помешчицата заведе Настя направо в тази тиха къщица и понеже беше бездетна вдовица и живееше само на една верста оттам, настани се и тя заедно с Настя. Край Настя се завъртя една стара икономка и една млада, опитна прислужница. В къщата имаше музикални инструменти, прекрасна библиотека за млади момичета, картини, щампи, моливи, четки, бои, чудесно кученце, а след две седмици пристигна и Афанасий Иванович… Оттогава той обикна някак особено това глухо, полско свое селце, идваше всяко лято, гостуваше по два, дори по три месеца и така измина доста дълго време, кажи-речи четири години спокоен и щастлив живот, с вкус и изящност.
Един ден в началото на зимата, около четири месеца след лятното идване на Афанасий Иванович в „Отрадное“, дошъл този път само за две седмици, се пръсна слух, или по-право до Настасия Филиповна стигна слух, че Афанасий Иванович ще се жени в Петербург за богата, знатна хубавица — с една дума, гласи си солидна и блестяща партия. Този слух излезе по-късно не съвсем верен: женитбата и тогава беше още само в проект и всичко бе още много неопределено, но в съдбата на Настасия Филиповна все пак от този ден настъпи извънредно голям обрат. Неочаквано тя показа необикновена решителност и прояви неподозиран характер. Без да мисли много, тя напусна селската къщица и изведнъж пристигна в Петербург, право при Тоцки, сам-самичка. Той се сащиса, опита се да говори; но изведнъж, още от първите думи разбра, че трябва да промени напълно начина си на говорене, тона на гласа си, предишните теми на приятни и изящни разговори, които бяха имали досега толкова голям успех, дори логиката си — всичко, всичко, всичко! Пред него седеше съвсем друга жена, никак не приличаща на оная, която познаваше досега и която бе оставил едва през месец юли в селцето „Отрадное“.
Оказа се, че тази нова жена, първо, знаеше и разбираше необикновено много неща — толкова много, че човек трябваше да се чуди и мае откъде е могла тя да добие такива знания и да си изработи такива точни схващания. (Нима от своята библиотека за млади момичета?) Нещо повече, по много въпроси тя разсъждаваше дори като правист и имаше положителни знания ако не за света, то поне как стават някои неща по света; второ, това съвсем не беше вече същият характер като по-рано, тоест в нея нямаше нищо от плахостта и несигурността на пансионерка, понякога очарователна по своята оригинална палавост и наивност, понякога тъжна и замислена, учудена, недоверчива, разплакана и неспокойна!
Не: сега пред него се смееше високо и го жилеше с най-злъчни сарказми едно необикновено и неочаквано същество, което направо му заяви, че никога не е имало в сърцето си друго чувство освен най- дълбоко презрение, презрение, което стига до отвращение, настъпило веднага след първия момент на учудване. Тази нова жена му заяви, че ще й бъде съвсем безразлично дали той ще се ожени веднага и за която си ще, но че тя е пристигнала, за да не му позволи тази женитба и няма да я позволи от злоба, единствено защото така й се иска и че поради това така трябва да бъде — „ако щеш само за да ти се посмея на воля, защото най-после и аз искам сега да се смея“.
Така поне тя се изразяваше; може би не каза всичко, което си беше наумила. Но докато новата Настасия Филиповна се смееше и разправяше всичко това, Афанасий Иванович обмисляше станалото и доколкото можеше, туряше в ред малко обърканите си мисли. Това обмисляне трая доста време; той размишляваше и почти две седмици търсеше решение: но когато минаха две седмици, той взе окончателно решение. Работата беше там, че по онова време Афанасий Иванович имаше вече почти петдесет години и бе напълно солиден и улегнал човек. Положението му в света и в обществото отдавна се крепеше на най- здрави основи. Най-много обичаше и ценеше той себе си, спокойствието си и комфорта, както прилича на един напълно порядъчен човек. Не можеше да се допусне ни най-малко нарушение, ни най-малко колебание в този ред, който бе дело на целия му живот и който бе взел такава прекрасна форма. От друга страна, опитността и верният му поглед за нещата подсказаха на Тоцки много скоро и необикновено точно, че той има сега работа с едно същество съвсем не като другите, тъкмо такова същество, което не само заплашва, но и непременно ще изпълни заплахата си, и най-важното, пред нищо няма да се спре, толкова повече, че не му е мило нищо на света, така че е невъзможно дори да се приласкае. Явно бе, че тук имаше нещо друго, долавяше се някаква душевна и сърдечна мътилка — един вид романтично негодувание, Бог знае срещу кого и за какво, някакво ненаситно чувство на презрение, прехвърлило всякаква граница, — с една дума, нещо донемайкъде смешно и непозволено в едно почтено общество и срещата с което би било истинско Божие наказание за всеки почтен човек. Разбира се, с богатството и с връзките на Тоцки можеше веднага да се извърши някое малко и съвсем невинно злодейство, за да се избави човек от неприятността. От друга страна беше ясно, че и самата Настасия Филиповна не можеше да му повреди почти в нищо, попе, да речем, в юридически смисъл; дори не можеше да вдигне голям скандал, тъй като беше много лесно той да се ограничи. Но всичко това важеше само в случай, че Настасия Филиповна се решеше да действува като другите и както изобщо се действува при подобни случаи, без да се прескачат границите на ексцентричността. Но тъкмо тук помогна на Тоцки верният му поглед: той можа да отгатне, че и самата Настасия Филиповна много добре разбира колко безвредна е в юридически смисъл, но че тя има нещо съвсем друго в главата си и… в святкащите си очи. Не милеейки за нищо, а още по-малко за себе си (изискваше се голям ум и проникновение, за да се досети в този момент, че отдавна вече тя бе престанала да държи за себе си и за да може той, скептикът и светският циник, да повярва в сериозността на това чувство), Настасия Филиповна беше способна да се погуби, безвъзвратно и отвратително да отиде в Сибир, на каторга, само за да се погаври над човека, към когото изпитваше толкова нечовешко отвращение. Афанасий Иванович никога не криеше, че беше малко страхлив или по-право казано, донемайкъде консервативен. Ако знаеше, да речем, че ще го убият под венчилото или ще се случи нещо от този род крайно неприлично, смешно и необичайно за обществото, той би се уплашил, разбира се, но не толкова задето ще го убият, ще го ранят или ще плюят публично в лицето му й прочее, й прочее, колкото задето това ще му се случи в такава неестествена и необичайна форма. А пък Настасия Филиповна тъкмо това и предвещаваше, макар все още да мълчеше; той знаеше, че тя го бе опознала и изучила напълно, така че знаеше къде да го удари. И тъй като женитбата беше още само в проект, Афанасий Иванович се примири и отстъпи пред Настасия Филиповна.
И друго едно обстоятелство му помогна да вземе това решение: мъчно беше да си представи колко не приличаше тази нова Настасия Филиповна на предишната. По-рано тя беше само едно хубавичко момиче, докато сега… Дълго Тоцки не можа да си прости, че четири години я е гледал и не я е видял добре. Наистина голямо значение има и когато у двете страни се извърши вътрешна и внезапна промяна. Впрочем той си спомняше, че и по-рано имаше моменти, когато понякога му идваха странни мисли, гледайки например тези очи: сякаш предчувствуваше в тях някакъв дълбок и тайнствен мрак. Този поглед гледаше така, сякаш бе пълен със загадки. Често пъти през последните две години той се беше учудвал на промяната в цвета на лицето на Настасия Филиповна; тя ужасно побледняваше и — чудно нещо — дори се разхубавяваше от това. Тоцки, който като всички поживели на времето си джентълмени гледаше отначало с презрение на евтино спечелената победа над това девствено създание, напоследък малко се усъмни в своя възглед. Във всеки случай той бе решил още миналата пролет да омъжи в скоро време Настасия Филиповна добре и богато за някой разумен и почтен господин, който служи в друга губерния. (О, колко ужасно и злобно се смееше сега над това Настасия Филиповна!) Ала поблазнен сега от тази си нова мисъл, Афанасий Иванович сметна дори, че би могъл да използува отново тази жена. Той реши да настани Настасия Филиповна в Петербург и да я обгради с великолепен комфорт. Не постигнеше ли това, щеше да постигне друго; можеше да се поперчи и погордее с Настасия Филиповна в известни среди. А Афанасий Иванович държеше толкова много за своята слава в това отношение.
Изминали бяха вече пет години, откак тя живееше в Петербург, и естествено през това време много неща се изясниха. Положението на Афанасий Иванович беше неутешително; най-лошото бе, че веднъж уплашен, той не можеше вече никога да се успокои. Страхуваше се — дори сам не знаеше защо, — просто се страхуваше от Настасия Филиповна. Известно време през първите две години бе почнал да подозира, че Настасия Филиповна сама желае да се омъжи за него, но мълчи поради прекомерна гордост и чака упорито предложението му. Наистина странна претенция; Афанасий Иванович се мръщеше и мрачно се замисляше. За голяма своя и (такова е човешкото сърце!) донякъде неприятна изненада един ден той случайно се убеди, че дори да направи предложение, то нямаше да бъде прието. Дълго време не можеше да го разбере. Видя му се възможно само едно обяснение: гордостта на тази „оскърбена и чудновата жена“ стига вече до такава
