Фьодор Достоевски
Идиот
Първа част
I
В края на ноември, когато времето се беше постоплило, към девет часа сутринта влакът от Варшава наближаваше с пълна пара Петербург. Беше толкова влажно и мъгливо, че едва се развидели; на десет крачки вдясно и вляво от линията мъчно можеше да се различи каквото и да било през прозорците на вагона. Между пътниците имаше и някои, които се връщаха от чужбина; ала по-пълни бяха третокласните купета, и то с прост народ, който пътуваше по работа и не идеше от много далеч. Както винаги всички бяха уморени, очите им бяха натежали през нощта, всички бяха изпомръзнали и лицата им имаха бледожълтия цвят на мъглата.
В един от третокласните вагони още от зори двама пътника седяха един срещу друг до самия прозорец — и двамата бяха млади, и двамата бяха почти без багаж, и двамата обикновено облечени, и двамата имаха доста забележителни физиономии, най-после и двамата желаеха да поведат разговор. Ако всеки от тях можеше да разбере с какво особено се отличава другият в този момент, щеше естествено да се учуди, задето случайността ги беше събрала така странно един срещу друг в третокласния вагон на варшавско-петербургския влак. Единият от тях беше дребен, на около двадесет и седем години, с къдрави и почти черни коси, със сиви и малки, но огнени очи. Носът му беше широк и сплеснат, лицето — скулесто; по тънките му устни непрекъснато блуждаеше някаква дръзка, подигравателна и дори зла усмивка; но челото му беше високо, добре оформено и смекчаваше неблагородно развитата долна част на лицето. Най-вече биеше в очи мъртвешката бледнина на това лице, която придаваше на цялата физиономия на младия човек изтощен вид въпреки доста здравото му телосложение и ведно с това нещо страстно, почти страдалческо, което не хармонираше с нахалната и груба усмивка и с пронизителния му самодоволен поглед. Той беше топло облечен с широк черен подплатен кожух от овча кожа и не бе почувствувал студ през нощта, докато съседът му трябваше да изтърпи на премръзналия си гръб цялата прелест на влажната ноемврийска руска нощ, за която, изглежда, не бе подготвен. Наметнат беше с доста широка и дебела пелерина без ръкави и с грамадна качулка, точно каквато носят често пъти пътниците зимно време някъде далеч в чужбина, в Швейцария или например в Северна Италия, не разчитайки, разбира се, при това и на такива дълги разстояния по пътя си, като от Айдкунен1 до Петербург. Но това, което подхождаше и беше напълно достатъчно за Италия, никак не отговаряше за Русия. Притежателят на пелерината с качулката беше млад човек, също на около двадесет и шест, двадесет и седем години, на ръст малко по-висок от среден, с много руси, гъсти коси, с хлътнали страни и с мъничка, изострена, почти съвсем бяла брадичка. Очите му бяха големи, светлосини и втренчели; в погледа им имаше нещо кротко, но тъжно, нещо изпълнено с оня странен израз, по който някои отгатват от пръв поглед, че субектът страда от епилепсия. Ала лицето на младия човек беше приятно, изящно и слабо, но безцветно, а сега дори посиняло от студа. В ръцете му се поклащаше тънко вързопче от стар, избелял копринен плат, което навярно съдържаше всичкия му багаж. Той носеше обуща с дебели подметки и с гетри съвсем не по модата в Русия. Чернокосият му съсед с подплатения кожух бе разгледал всичко това, донякъде понеже нямаше; какво да прави, и най-после запита с оная неделикатна усмивка, която така безцеремонно и небрежно изразява понякога задоволството, което човек изпитва, когато гледа несполуките на ближния си.
— Студено, а?
И сви рамене.
— Много — отговори съседът с необикновена готовност, — и забележете, все пак времето се постопли. А какво ли щеше да бъде, ако имахме студове? Не мислех дори, че е толкова студено у нас. Отвикнах.
— От чужбина ли се връщате?
— Да, от Швейцария.
— Брей! Чак къде сте се запилели!…
Чернокосият подсвирна и прихна да се смее.
Завърза се разговор. Русият млад човек с швейцарската пелерина отговаряше на всички въпроси на мургавия си съсед с чудна готовност и ни най-малко не подозираше колко небрежни, неуместни и празни бяха някои от тях. С отговорите си той обясни между другото, че наистина отдавна не е идвал в Русия, повече от четири години, че е бил пратен в чужбина да се лекува от някаква особена нервна болест, нещо като епилепсия или хорото на свети Вит, от някакво треперене и гърчове. Слушайки го, мургавият няколко пъти се усмихна и най-вече се засмя, когато на въпроса: „Е, излекуваха ли ви?“ — русият отговори: „Не, не ме излекуваха.“
— Охо! Що пари сигурно сте пръснали на вятъра, а пък ние тук им вярваме на лекарите — злъчно забеляза мургавият.
— Това е самата истина! — намеси се в разговора един зле облечен господин на четиридесетина години, който седеше до тях и приличаше на закоравял в писарлъка чиновник; той беше як и набит и имаше червен нос и пъпчиво лице. — Самата истина, само дето напразно подмамват русите да им дават парите си!
— О, колко грешите, що се отнася до мене! — поде швейцарският пациент с тих и примирителен глас. — Разбира се, аз не мога да споря, защото не познавам напълно въпроса, но след като ме издържа на свои разноски почти две години, моят доктор ми даде сетните си пари, за да мога да се върна тук.
— Та нямаше ли кой да плати? — попита мургавият.
— Нямаше. Господин Павлишчев, който ме издържаше там, умря преди две години; писах след това тук на генералшата Епанчина, моя далечна роднина, но отговор не получих. Затова си и идвам.
— А къде смятате да идете?
— Тоест къде ще се установя ли?… Да си кажа правото, още нищо не знам… но…
— Още не сте решили?
И двамата слушатели прихнаха отново да се смеят.
— И май че в това вързопче се съдържа всичкото ни имущество? — запита мургавият.
— Готов съм да се басирам, че е така — подхвана с необикновено доволен вид чиновникът с червения нос — и че нямате други неща на багаж, макар че бедността не е порок, което все пак не бива да се премълчи.
Излезе, че наистина беше така: русият млад човек веднага, с необикновена бързина си го призна.
— Вашето вързопче все пак има известно значение — продължи чиновникът, когато се посмяха до насита (за забелязване беше, че и самият притежател на вързопчето най-после почна да се смее, като ги гледаше, което увеличи тяхната веселост) — и макар че човек би могъл да се басира, че то не съдържа жълтици, чуждестранни фишеци с наполеони и фридрихсдори, нито с холандски дукати, за което може да се заключи даже само по гетрите, които покриват вашите чуждестранни обуща, но… ако към вашето вързопче се прибави, да речем, такава роднина като например генералшата Епанчина, тогава и вързопчето ще придобие някакво друго значение, разбира се, само в случай че генералшата Епанчина ви е наистина роднина и вие не се лъжете от разсеяност… което е много и много присъщо на човека, да речем… от прекалено въображение.
— О, вие пак познахте — извика русият млад човек, — защото наистина аз почти се лъжа, тоест тя почти не ми е роднина; дотам дори не ми е роднина, че аз, право да си кажа, ни най-малко не се учудих тогава, задето не ми отговориха. Очаквах го.
— На вятъра сте си дали парите за пощенски марки. Хм!… поне сте чистосърдечен и искрен човек, а това е похвално! Хм… А колкото до генерал Епанчин, познавам го всъщност, защото е много известен; пък и покойния господин Павлишчев, който ви е издържал в Швейцария, също познавахме, ако само това е Николай Андреевич Павлишчев, понеже има двама братовчеди със същото име. Другият живее и до днес в Крим, а Николай Андреевич, покойният, беше почтен човек, с връзки и на времето си имаше четири хиляди крепостни…
— Точно така, той се казваше Николай Андреевич Павлишчев — отговори младият човек и изгледа втренчено и изпитателно всезнаещия господин.
Тези всезнаещи господа се срещат понякога, дори доста често, в известен слой от обществото. Те знаят всичко, цялата неспокойна любознателност на техния ум и способностите им са насочени неудържимо
