споменатата титла сред съседните с българите народи. И поради това, за най-ранните сръбски и влашки васални владетели е било белег на чест да прикачат към имената си българската по произход титла жупан. Тя широко се е разпространила сред тях поради откритостта на българската държава, която проф. Петър Коледаров с основание нарича федеративна държава. Това е свързано с масовото приобщаване на все нови и нови славянски племена към ранна България, довело както до нейното необикновено бързо териториално разширение, така и до въздигането на езика на българските славяни в ранг на официален държавен и църковен език в края на IX век.
Една особеност на ранните българи, възникнала под влиянието на техните държавни традиции, е обичаят им да кръщават децата си с високи и престижни държавни титли. В България и до днес са се запазили старинните имена Кано, Кануш, Бано, Банко и др., произхождащи от старинните титли КАНА и БАН. В най-старите надписи, оставени от Аспаруховите българи, се откриват хора, които носят като лично име титлата БОИЛА /например велможата Боила жопан/, както и титлата КОЛОБЪР. В един надпис на кан Омуртаг се говори за велможа, чието име е Колобър, а дворцовата му титла е БОИЛА КОЛОБЪР /велик колобър/. Тази българска традиция е оставила доста много следи в ранните исторически материали. Дори през XV в. в един данъчен регистър от Силистра се открива като име старинната българска титла КАВ-ХАН /в съчетанието Тодор син на Кавхан/.
От този обичай личи, че за разлика от някои други народи, някогашните българи силно са уважавали своите собствени държавни традиции. Кръщавайки своите деца с имена като КАНО, БАНО и КАВХАН, те са изразявали скритото пожелание към тях да станат достойни синове на своя род. Такъв силно привързан към държавата си народ не е могъл да не успява в своите начинания, колкото и трудни да са били те. И старите българи наистина са успявали — за почуда на околните народи и за своя слава.
Началото на българските успехи обаче не е в Европа, а на съвсем друго място. За да разберем най- дълбоките корени на тези успехи, трябва да надникнем на изток — в неопознатата и неизследвана все още най-стара българска земя.
Глава III
Най-старите български дири в Евразия
Според историческите източници преди да дойдат при Кавказ българите са живеели далеч на изток — в подножията на легендарната планина Имай или Имеон /днешният Памир и Хиндукуш/. В един старинен летопис, оставен от патриарха на Антиохия Михаил Сирийски е описано дори как е станало преселението на българите от тяхната източна прародина към подножията на Кавказ.
Някои съвременни историци се отнасят с недоверие към сведенията, че българите са живеели някога в подножията на планината Имеон. Затова не е излишно да погледнем има ли оставени някакви реални следи от някогашното българско присъствие в споменатия край на Изтока, или подобни следи не съществуват.
Арабските географи, които описват района на Памир и Хиндукуш, споменават, че дори до X век там е имало една земя, която се е наричала Бургар или Булгар, и друга земя, която се е наричала Балхара. Арменските историци сочат в същия район народ с име БУЛХ, населявал несъмнено древната земя БУЛГАР, а индийските географски съчинения — пурани — и ранният индийски епос отбелязват народ с име БОЛХ, наречен по индийски маниер БОЛХИКИ или БАЛХИКИ. Повторението на тези имена в различни форми в един и същи район на Древния свят — районът на планината Имеон — показва, че разказът за преселението на българите от изток не е измислен, а почива върху действителни исторически факти.
Ако се вгледаме в най-старите летописи, които описват държавите и градовете край планината Имеон, ще открием в тях и други български следи. Например в гр. Бухара — един от най-старите градове в района — владетелят дори до 628 г. се е наричал КАНА — дума, която представлява пряко подобие на древнобългарската титла КАНА, спомената по-горе. В съседните с Бухара Самарканд и Маймург владетелите са носили според китайските източници титла ШУБИ, или ФУБИ, зад която се крие най-вероятно древният български епитет СУБИГИ, а във владението Илек, разположено на изток от Бухара, е царувал владетел с име Спас и с титла ТЕГИН, напомняща българската дума ТИКИН от сложното звание КАНАР-ТИКИН, което е носел наследникът на българския престол.
И трите споменати титли от района на Имеон имат преки български аналози, а това загатва, че създадената в Европа Стара Велика България не е била първата българска държава на света. Може да се приеме, че тя е повтаряла традициите на някаква по-стара държава, съществувала някога в подножията на Памир и Хиндукуш и пренесена след това на европейска почва. Приказките, че българите са живеели някога край Имеон, следователно не са се появили случайно в старите източни летописи. Те са свързани с множество реални факти, които тепърва трябва грижливо да се изследват от науката.
От това, че владетелят на Бухара, наричен КАНА, разказвал, че неговият род царува от 28 колена, личи, че титлата КАНА се е появила в Бухара в твърде стари времена — не по-късно от I–II век сл. Хр.
На същата мисъл навежда и един летопис от времето на кушанската империя — I–II в., открит от немския изследовател К. Цойс. В него са изредени в кушанска транскрипция редица древни български титли, между които виждаме званието ТОР-ХОНО /кушанска транскрипция на думата ТАРХАН/, а също титлата КОВХОНО /т.е. кавхан/, БОГОНО /т.е. багаин/, ТОГИ-НО /т.е. тегин/ и ЗОВОГО /вероятно някаква кушанска успоредица на българския епитет СУБИГИ, съдържащ се в титлата КАНА СУБИГИ/.
За да се употребяват посочените титли в подножията на Имеон през кушанската епоха, причината може да бъде само една, а именно, че в I–II век в онези краища са живеели народи, на които са били присъщи всички тези особени дворцови звания. Един от тези народи са били несъмнено българите, защото някои от споменатите по-горе титли като КАНА, КАВХАН и БАГАИН са типични български държавни звания и не са познати на никой друг източен народ.
В пълно съответствие със споменатите находки точно там, където някога се е намирала държавата, наричана по согдийски БЛГАР, а по арабски БУРГАР, дори до днес има една голяма област, която носи името ПАЛГАР. Тя се намира в планините на юг от Самарканд и на югоизток от Бухара — двете владения, в които дори до VI–VII век са се срещали типичните древнобългарски титли КАНА и СУБИ /СУБИГИ/. Това показва, че корените на най-старите български държавни традиции трябва да се търсят твърде назад във времето. Те започват от древната държава с име БУЛГАР в долините на изток от Памир, а също в нейната по-голяма близка съседка — държавата БАЛХАРА — разположена в подножията на Западен Памир и Хиндукуш.
Съществуват доста ясни признаци, че по своите главни особености държавната уредба на памирската държава БУЛГАР и нейната посестрима БАЛХАРА са били твърде сходни с трите по-късни български държави в Европа. Пряк белег за това е фактът, че както в азиатската прародина на древните българи, така и в техните по-късни европейски държави, най-висшето държавно звание се е състояло от думите КАНА и СУБИ. А също, че и на едното, и на другото място вторият по ранг велможа се е наричал КАВХАН /респективно КОВХОН/, а следващите по ранг царедворци са носели титли от типа на БАГАИН, ТАРКАН и ТЕГИН.
Тази особеност изяснява защо още със самото си появяване в Европа българите се проявяват като строители на държави и градове. Главната причина несъмнено е, че още преди преселението си в Европа, те са били народ със своя собствена държавност.
Разковничето на своя държавен живот българите са пренесли от своята далечна прародина, разположена в топлите долини на Памир и Хиндукуш и в съседните плодородни оазиси на азиатските пустини. Ето защо за разлика от други преселнически народи древните българи са създали своите нови държави в Европа не под влияние на римския или византийския модел, а опирайки се изключително на своите собствени стари традиции. Тази особеност им е придала необикновена устойчивост в борбата със заварените стари империи, тъй като е създала условия за подчертана независимост и самостоятелност в държавния и духовния живот.
В заключение на тази част заслужава да подчертаем и още един съществен момент. Представите, че българските държавни понятия са от тюркски или монголски тип, битуващи и до днес в научната литература, при по-близко запознаване с българската държавна система, се оказват съмнителни и неточни. В хода на изложението имахме вече възможност на няколко пъти да се докоснем до този въпрос във връзка с оригиналните български звания КАНА СУБИГИ, КАВХАН, КАНАРТИ-КИН, БАГАИН и БОИЛА, които не се срещат директно сред тюркските и монголски народи, но тук ще добавим и някои съвсем очевидни, но незабелязани досега детайли.
Най-старата българска държава се споменава край Памир и Хиндукуш още във вековете пр.Хр., докато тюрките се появяват като народ през V век, а първата тюркска държава възниква едва през VI век, т.е. след
