много векове. Втората по време българска държава — Старата Велика България — предхожда също с векове най-старата тюркска държава, защото е възникнала във II век. Ето защо съвършено неточно е да се търсят източниците на българската държавност в Тюркските каганати. По-скоро трябва да се проучи обратният тип връзка, а именно доколко старите български държави чрез своята стегната организация и високи успехи са повлияли на създадените в много по-късно време тюркски каганати.
Да видим сега какви сведения са останали от най-старата българска държава в света. В известния латински хронограф от 354 г., в който са изредени народите, населявали около 1-П век района на Близкия и Средния изток, името на древните българи е вписано в съседство с това на партяните, гедрусиите и други източноирански народи. Установява се също, че то е употребено най-вероятно като вариант на думата бактрийци, а това показва, че най-старата българска държава се е намирала в района на Бактрия — едно от големите царства край планината Имеон. Още по-интересни са сведенията на Михаил Сирийски, който не само е упоменал, че българите са живеели в прастари времена край Имеон, но е описал дори как е протекло едно от късните техни преселения, започнало от клисурите на споменатата планина. „Тогава — пише той — излязоха от Вътрешна Скития трима братя, които водеха със себе си 30 хиляди скити. Те направиха път от 65 дни откъм клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намират вода, и стигнаха р. Танаис /Дон/… Тези хора бяха наречени от ромеите българи.“
Връзката на древните българи с планината Имеон личи и от цяла редица други източници. Както вече посочихме по-горе, в най-ранните арабски източници в подножията на днешния Памир и Хиндукуш са споменати държави, които носят името Бургар и Балхара. Същевременно в индийските източници е посочено, че на север от Индия някога е живял голям народ с име болхи или болхики, чийто цар Кардама оставил някога държавата на сина си и се преселил в Индия. В картата към най-старата арменска география „Ашхарацуйц“, реконструирана от акад. С. Еремян, в самото подножие на Памир е локализиран народ с име булх /ранно арменско название на древните българи/. Този народ булх бил според същата география един от старите и богати народи на изтока и негови близки съседи са били масагетите, чиято царица Тамирис победила персийския цар Кир.
От тези факти личи, че българите са възникнали като народ в една твърде ранна епоха. Това е станало още във вековете пр.Хр. в подножието на древния Имеон, доколкото там се откриват в комплект почти всички специфични български държавни звания, непознати на другите народи.
Една твърде интересна особеност на всички стари български държави е, че в тях не само самата държава, но и нейната столица носи твърде често името Булгар. Тази особеност може да се проследи във всички райони, населявани някога от българи. Центърът на някогашната памирска държава Бургар или Булгар се нарича и до днес ПАЛГАР, което показва, че името на столицата е съвпадало с това на държавата. При идването на българите в Кавказ в неговите най-източни части възниква селище, което носи името БУЛКАР, а и днес в Дагестан едно от големите селища се нарича БАЛХАР. Това е районът, разположен край някогашните Каспийски врати, в съседство, с които българите се споменават като народ още около 550 г. от сирийския хронист Захарий Ритор. А същото се повтаря и след заселването на българите край Волга, където се появява както държава с име Булгар, така и град с име Булгар, наричан от русите Велики Болгар. Имало и случаи, когато отделни градове са били наричани с имената на специфичните български клонове, които живеят край тях. Така например в източните подножия на Памир през I век пр.Хр. е имало град с име Бугур, наречен най-вероятно по името на българското племе пугури, чието име се появява в по-късно време и в българските земи в Източен Кавказ.
Тези градежи сочат, че древните българи са имали свой маниер на изграждането на държави. Заселвайки се на някое ново място, те са изграждали преди всичко мощен укрепен център, назоваван най- често с тяхното име. Поради тази тяхна традиция името на столиците на създаваните от тях държави твърде често е съвпадало с това на самите държави.
Повтарящите се строителни начинания, които българите са предприемали в своите държави, показват, че едва ли е точно те да бъдат причислявани към номадските народи, както доста повърхностно допускат някои автори. Макар в българските земи да се е срещало на места подвижното скотовъдство, значителна роля в българския държавен и стопански живот са играли градовете и укрепените селища. Сирийският хронист Захарий Ритор, който доста добре е познавал кавказките българи, специално е отбелязал тази особеност. „Зад Каспийските врати живеят българи — пише той — Те имат градове. И алани — те имат пет града…“. За никой от останалите северокавказки народи Захарий Ритор не подчертава тази особеност. Тях той представя като типични номадски племена, които не притежават градове. Това показва, че по своето държавно и стопанско равнище българите определено са се отделяли от доминиращата в подножията на Кавказ номадска маса. По своя живот и бит те са се отличавали от хунските номадски народи и са приличали най-много на аланите, за които римският историк Амиан Марцелин пише през V век, че били също така войнствени като хуните, но се отличавали с красива външност и уседнал начин на живот. Но за съжаление и до днес в научната литература могат да се срещнат публикации, в които древните българи се рисуват като изостанал номадски народ, който едва след заселването си на Балканския полуостров се е запознал с градския живот.
Благодарение на това, че българите са имали навика не само да изграждат държави, но и да строят градове, днес българският път през света е почти навсякъде двойно индикиран — веднъж чрез названията на държавите, които носят името на някогашните българи и втори път, чрез името на създадените от тях градове. Чрез това те изпъкват като народ със собствен почерк не само във военното дело и управлението, но и в съзидателната и стопанска дейност. Народ, който по-рано и в по-голяма степен от други източни народи е разбрал огромното значение на градовете като център на стопанския живот.
Ако някогашните българи бяха преминали през света като обикновени завоеватели, днес едва ли щяхме да открием нещо забележително по техния път. Защото всеки обикновен завоевател е консуматор, а не създател на ценности, и дори държавите, създадени от най-големите завоеватели, са се разпадали набързо след тяхната смърт. Но зад гърба на древните българи ние виждаме трайни държави, всяка, от които е просъществувала векове наред, а също и градове с особен и твърде оригинален градеж и не по-малко оригинални светилища. Откриваме редки предмети на изкуството, като розетата от Плиска с нейната особена писменост, съкровището от Над сент-Миклош или Мадарския конник. Всичко това поражда голям и напълно естествен въпрос: кои всъщност са древните българи. Как е станало така, че у този загадъчен народ са се събрали на едно място толкова многообразни и като че ли противоречащи си едно с друго качества — необикновената войнственост и подчертаният стремеж към съзидание, високото бойно изкуство и усърдната работа на полето и в занаятчийската работилница. Несъмнено е, че древните българи са били значително по-сложни като народ от обитателите на безгрижните чергарски биваци. Но откъде е идвала тяхната сложност? Къде се таи източникът на техните респектиращи умения, таланти и неизчерпаеми съзидателни сили? За да си отговорим на този въпрос, трябва да се заровим още в някои древни следи, на които все още не е обърнато почти никакво внимание.
Глава IV
На какво се е дължала устойчивостта на някогашните български държави
Всеки народ има нещо интересно в своята историческа съдба, но у древните българи откриваме една особеност, която твърде рядко се среща по света. Да смениш няколко пъти своята родина, преселвайки се на хиляди километри първоначално от Имеон към Кавказ, а след това от полите на Кавказ към Дунав и Волга, и да не се изгубиш като народ, а да наложиш навсякъде своето име — това е нещо, с което малко народи на земята могат да се похвалят и което заслужава грижливо и внимателно да се изследва.
Дълго време оставаше необяснено на какво се е дължало необикновеното умение на българите да запазват и отстояват себе си, независимо от това с какъв вид народи са се срещали по своя път — с войнствените готи, със самоуверените ромеи или с разделените на племена угри край Волга и славяни край Дунав. За да се отговори на този въпрос, беше потребно да се надникне в особеностите на старите български държави, а възможности за това възникнаха едва през последния век, когато благодарение на интензивните археологически разкопки в балканските земи бяха открити десетки старинни надписи, оставени от Аспаруховите българи. Намирането на тези надписи разкри пред очите на науката нещо колкото очаквано, толкова и изненадващо. Оказа се, че върху каменните плочи и колони, издигани в старите български градове и крепости, са изсечени десетки особени държавни титли и звания — толкова много на
