последствията.
— Ти умря. Ако беше жива, щеше да получиш Фионауей, но сега то отива при победителя. — Засмя се с целия чар на Феърчайлд. — Победителят съм аз.
— Никога! — Острието драсна адамовата му ябълка. — Никога няма да изоставя Фионауей!
Порязаното място го заболя. Усети как кръвта се стича по врата му. Даде си сметка, че е по-добре да млъкне. Ако гневът й се усилеше, той скоро щеше да запее в Рая. Или да потъне в огньовете на ада.
Простена тихо, затвори очи и положи усилие да се отпусне. Надяваше се, че лейди Алана, или нейният призрак, няма да се реши да убие заспал мъж.
Остана неподвижен. Натискът на острието отслабна. Тя се раздвижи неспокойно.
— Какво има?
— Заболя ме главата.
Постави длан върху челото му.
— Треска?
— От дима е.
Закашля се патетично.
— Пийни отвара от върбова кора сут…
Замлъкна, явно досетила се, че на сутринта той няма да е жив.
— Защо се готвиш да убиеш точно мен? — Долови чувствителност и в пръстите на краката си. Раздвижи ги. — Баща ми е тук от пет години. Защо не убиеш Лезли?
С прямота, според него подсилена от опиата, тя попита:
— Защо да убивам умиращ?
— Умиращ…
Иън осъзна истината. Беше останал шокиран от вида на Лезли. Старецът едва се крепеше прав. Гърдите му бълбукаха, а от отоците кожата му се белеше. Иън не бе и помислял, че някога ще зърне когото и да било от привлекателните Феърчайлд в подобно състояние — най-малко пък баща си. Неговият всемогъщ и легендарно жесток баща.
— Откъде знаеш?
— Носи се мълва… сред ангелите.
Звучеше съвсем уверена. Отвори очи и се взря в нея. Прекалено широката за лицето й уста сякаш приканваше мъжете да я изследват с устни и да проверят дали жлъчният й език може да бъде подсладен със страст. Тясната й поразкъсана роба бе пристегната на тънката талия, а деколтето й разкриваше част от гърдите. Очите й пламтяха предизвикателно.
Божествена! Не, лейди Алана не беше ангел. Съзнателно, напълно сигурен, че ако е прав, тя ще го убие, попита:
— Ти ли го отрови?
— Не!
Повярва й. Но…
— Някой друг ли го стори вместо теб?
— Никой не е тровил баща ти. Той умира, защото…
Колебанието й прикова вниманието му.
— Защото?
— Господин Феърчайлд е посещавал тази част на Шотландия преди години.
Изрече го без никакво съмнение.
— Преди тридесет и пет години. — Тридесет и пет години бяха минали и от зачеването на Иън. — Нали не искащ да ми кажеш, че тогава се е заразил с нещо?
— Не съм длъжна да ти обяснявам нищо. Аз държа ножа.
Тя обаче знаеше — или подозираше — нещо за болестта на баща му. А втораченият му поглед я караше да потреперва някак виновно.
— Налага се да те убия. Нямам друг избор. — Сякаш спореше със себе си. — Според господин Феърчайлд ти си по-голям злодей дори от него.
Потресен, Иън се вторачи в нея, преди смехът му неконтролируемо да бликне.
— Ш-ш-ш-т… — Нацупи устни като дете. — Какво толкова смешно има?
— Просто… — Отново прихна. — никога досега не съм срещал човек, който да вярва и на една думичка, изречена от баща ми. А сега един е готов да ме убие заради нещо казано от него.
— Ш-ш-ш-т… — Тя силно се изчерви и хвърли поглед към вратата. — Някой ще чуе.
Явно не обичаше да й се присмиват.
— Баща ми е най-големият лъжец на Британските острови — задъхвайки се произнесе той, — а ти му вярваш!
— Млъкни!
Веселието му мигом изчезна.
— За призрак доста се притесняваш да не те заловят. — Смехът прочисти гърдите му и го пооживи. С рязко движение я отблъсна от себе си. — А би трябвало да се притесняваш повече от мен.
Тя се катурна от леглото. Ножът излетя от ръката й, Иън отметна завивките и се изправи на колене.
— Ти си гол!
Погледна я от високо и се зачуди как въобще му бе минало през ума, че тази дребна и разрошена млада жена може да не е от плът и кръв. Звучеше съвсем като шокирана девица, а преди малко уж щеше да убива. Сега седеше на пода, с поли вдигнати до коленете и разкриващи много добре оформени прасци, без да сваля очи от набъбналата му ерекция.
— Ти си… Ти си…
— Възбуден? — Нямаше нищо против да се изфука, но оказал се толкова над нея, му се стори малко прекалено, затова пъргаво скочи от леглото. — Ти може и да претендираш, че си призрак, но аз не съм, и изпитвам всяко физическо желание, познато на мъжете.
— Просто съм изненадана, че един Феърчайлд има физически желания.
Ах тази присмехулна усмивка!
Ядосан се втурна към нея, но откри, че не е възстановил силите си. Коляното му се огъна и той се блъсна шумно в нощното шкафче.
Тя се отмести, претърколи се и се изправи, дори понечи да побегне към вратата.
— Никакви номера, малката. Ела тук веднага.
Хвана полата й и осъзна, че държи памучен парцал. Господи, това момиче в дрипи ли се обличаше?
Отново се спусна към нея, но тя грабна ножа и се извърна с лице към него.
— Ако ме приближиш, кълна се, ще го забия право в сърцето ти.
Не изглеждаше способна на хладнокръвно убийство, но в момента бе достатъчно изплашена и отчаяна, за да го стори, а и боравеше с ножа доста умело.
— Добре. — Разпери ръце, докато тя отстъпваше към вратата. — Нищо няма да предприема.
— И много правилно. — Хвана дръжката и я натисна. — Оставаш там, където си.
Понечи да прекрачи прага, но го погледна още веднъж и прикова очи в неговите.
Без да пророни и думичка, той й обеща:
Тя потрепери и изчезна.
Иън изруга, грабна халата си, със замах отвори вратата и погледна в коридора. Нищо!
Извика управителя на имението и икономката:
— Господин Армстронг! Госпожо Армстронг!
Влезе в големия салон. Цялата къща светна — прислугата наскача от леглата. Заотваряха се врати, заотекваха забързани стъпки. Иън зачака писък — знак, че някой я е видял, но долови само смаяни брътвежи. Ядосан, се провикна:
— Семейство Армстронг!
Управителят вече се носеше по коридора, пътьом нахлузвайки ризата през главата си.
— Господин Феърчайлд, какво има?
