Кристина Дод
Вещицата
Глава 1
Иън Феърчайлд обаче остана абсолютно неподвижен и със затворени очи. Продължаваше да диша равномерно, уж че спи.
Не му се случваше за първи път, но сега го бяха изненадали. Не бе имал достатъчно време, за да си спечели врагове в Шотландия, а баща му — единственият човек, който на драго сърце би го убил — бе прекалено болен, за да става от леглото.
Тогава кой се бе промъкнал в спалнята му посред нощ?
Предпазливо повдигна клепки и се взря в призрачното лице.
Жена! Привлекателна! Решителна, ако се съди по изражението.
Очите му се ококориха.
— Ти си идиот, Иън — изрече го високо. Не виждаше защо да не се обърне към един фантом, а звукът от собствения му глас го изпълни с увереност. — Това е само сън.
Опита да се раздвижи.
Не успя. Призракът седеше върху гърдите му. Сънят го държеше в плен и той не можеше да помръдне.
Нормално. Само ако стоманата, притисната към гърлото му, не бе така студена и истинска. И ако не се чувстваше някак… странно… Сякаш безметежно се носи по вълни, нелогично спокоен пред заплахата от насилие.
Примигна, за да се фокусира по-добре върху фантома. Кичури се спускаха около лицето; имаше остри черти: квадратна брадичка, високи скули, широка уста. Крайчетата на очите й бяха изтеглени нагоре, веждите се стрелкаха косо, нослето й бе вирнато. Примамливо лице — издаващо характер и твърдост. Не като на призрак.
— Знам коя си. Ти си мъртва. Ти си лейди Алана.
Стискаше ножа с две ръце и те леко потрепериха при произнасянето на името.
Страхът избистри съзнанието му. Върхът на ножа бе така остър…
— Внимавай! Не се нуждаем от нещастен случай.
— Няма да е нещастен случай.
Дрезгавият й глас, с подчертан шотландски акцент, звучеше съвсем истински.
— Лейди Алана. Май не се познаваме. Много по-хубава си от портрета.
— Комплимент от един Феърчайлд? — Ножът се притисна още по-плътно към врата му. — Оценявам го.
Умна и иронична, освен хубава. На портрета бе изобразена като девойка на прага на зрелостта, очакваща с нетърпение деня, в който ще наследи имението Фионауей. Бе изчезнала в навечерието на седемнадесетия си рожден ден и никой повече не я бе видял.
Сега изглеждаше пораснала. Светлината от свещта върху полицата осветяваше острите й черти и щедрите извивки на тялото. Пламтеше в червенината на косите и искреше в огромните й очи, с цвят на море пред буря.
Наблюдаваше го предпазливо, както човек наблюдава попаднал в капана вълк, просто защото познаваше баща му и напълно заслужената репутация на семейство Феърчайлд, което можеше да се сравни само с Борджиите по жаждата си за пари и власт.
Всички, с които се бе срещнал вчера, очакваха приятната му фасада да се срине и да лъсне жалкият образ на баща му. Добре че имаше много и от майка си. Но лейди Алана и обитателите на Фионауей с право се отнасяха към него предпазливо — понякога наистина кръвта на Феърчайлд взимаше надмощие.
— Изглеждаш ми притеснена. Какво не е наред, мила лейди?
— Защо си буден?
— Обикновено спя леко.
— Да, но димът трябваше…
— Какво?
Умът му изведнъж се избистри и той забеляза талазите. И миризмата — като в Индия… Някой се опитваше да го упои!
Може би жената, опряла коляно в гърдите му? Може би се бе справила добре? Може би вече е упоен?
И преди бе попадал под въздействието на хашиша и знаеше, че съвсем скоро ще бъде в състояние отново да използва крайниците си, но първо ще възстанови способността си да различава фантазии от действителност.
Хрумна му нещо и попита:
— Призраците дишат ли?
— Не.
Гърдите й обаче се повдигаха и спускаха. Значи не е призрак. Възстановяването на способността да разсъждава логично го зарадва, но безспорната истина, че щом тя не е призрак, то и опреният в гърлото му нож е истински, го смая.
— Ти се опитваш да ме убиеш!
Хладният и поглед не трепна.
— Струва ми се добра идея.
— За кого? За мен — не.
Откри, че чувствителността на пръстите на ръцете му се е възвърнала, но го запази за себе си.
Когато си лягаше, беше придърпал завивките до брадичката си, за да се скрие от неизбежните течения, и беше спуснал плътно завесите на балдахина. Сега те бяха разтворени, така че нахлуваше светлина и дим от камината. Жената притискаше завивките плътно към тялото му, но не беше тежка. Без съмнение щеше да се справи с нея.
— И защо добрата мила лейди Алана, предмет на неизменен възторг сред прислугата, би искала да убие някого?
— Ти си дошъл да откраднеш Фионауей. А господарката съм аз, затова нося отговорността да се грижа за имението и няма да ти позволя да го оскверниш.
Взря се в нея, при което тя леко се наклони назад. Ако можеше да прочете мислите му, би доловила опасността, която пробуди с укора си.
Разбираше негодуванието й, но продължаваше да презира хора като нея — израснали с чувството за принадлежност. През последните седем години обиколи света, за да търси свой дом, но никъде не се задържа повече от месец-два. Вечната неудовлетвореност го тласкаше към нови и нови места. Лондон. Индия. Северна и Южна Америка. Какви ли не екзотични кътчета.
А сега, привикан от баща си, се бе озовал в уютното прозаично имение Фионауей, със стария замък, плискан от океана. Тук ги нямаше нито елегантността, нито удобствата на къщата на Феърчайлд в Съсекс. Ала от прозорците на Фионауей се виждаха ниви и ливади, ширнали се чак до далечната гора. Иън вече ги бе огледал.
Бе надзърнал и на запад, където се виеха километри пясъчни плажове, прорязвани от гранитни скали, в които вълните се разбиваха с грохот и сякаш зовяха името му. Иън, Иън… Сред призива долавяше и гласа на майка си.
Ненавиждаше морето, но знаеше, че дългото му лутане е приключило. Фионауей задоволяваше странния копнеж в душата му и скоро щеше да бъде негово.
— Ти изостави Фионауей.
— Не е вярно!
Притисна го още по-силно с коляно и го остави без дъх, но това нямаше никакво значение. Опиатът все още циркулираше в кръвта му и щом успя да си поеме дъх, изрече истината, без да го е грижа за
