— Господарят на Фионауей се нуждае от помощ!
— Едва ли има човек, който по-малко да заслужава помощ от него — промълви старицата с хриптящ глас.
Иън я дари със суров властен поглед. Вещицата не откъсна очи от неговите и дори не трепна.
— И защо трябва да постъпя според желанието на Иън Феърчайлд?
Значи знае кой е.
— Нищо чудно да си чула мълвите за мен. Това вече е причина да ми се подчиниш.
— Мълви! — Изсумтя го презрително. — Мълви! — Постави паницата върху износената маса. — Яж!
Не би трябвало да я послуша. Ала поради постоянните грижи за Лезли през последната седмица Иън успяваше да хапне само по някоя хапка, и то от време на време. Затова и ароматът от яденето го изкуши. Свали кожените си ръкавици за езда, остави ги на масата, седна и взе лъжицата. Внимателно я потопи.
Яхния? Приличаше на яхния.
Тя стоеше в сенките в ъгъла, със скръстени на корема ръце.
— Яж! И стани мой роб завинаги!
Както правеше още като дете, той насочи поглед към нея и замъгли зрението си. Виждаше по-ясно, когато се вторачваше отвъд физическото. Сега разбра, че тази жена лъже. С всеки свой дъх и с всяко свое движение тя лъжеше.
Но по-важното бе, че нямаше никакво намерение да го отрови.
— Или хапни заради самия себе си. Толкова си слаб и изгладнял. Не е много приятно да си в една стая с вълк.
Опита яхнията, обилно подправена с треви и чесън. Кусна втори път и се убеди в едно — щеше да е добре тази вещица да надзирава приготовлението на храната в имението, а не да се спотайва в къщурката си.
— Вкусно е!
Тя се усмихна и Иън се зачуди каква ли магия е сторила, за да запази всичките си зъби бели и здрави.
— Омагьосана е.
Взе от полицата нещо обвито в кърпа и му го подхвърли.
Иън го разви. Беше хляб. Отчупи парче, потопи го в соса и го сдъвка замислено. Деликатен, приятен вкус се разля по езика му.
Старицата взе чукало и хаван от полицата, отрупана с кесийки, буркани и изсушени листа. Притисна хавана към себе си и започна да трие.
Иън се засити, подбутна паницата настрана и огледа стаята. През прозорците надничаха рози. В средата на отсрещната стена стоеше фино резбован скрин. В единия край имаше плетено легло, покрито с хубави кожи. Едрата кафява котка с тъмни ивици дремеше върху едно слънчево петно. За момент тя отвори очи, изгледа го с презрение, протегна се и отново заспа.
Иън внимателно избърса уста с носната си кърпичка и се замечта колко добре би било, ако камериерът му го бе последвал при това пътуване, но английските прислужници са толкова придирчиви…
— Идваш във Фионауей с мен!
Старицата леко постави хавана на полицата и се приближи, за да вземе паницата от масата.
— Какво искаш да направя за господин Феърчайлд?
— Да облекчиш страданията му.
— А не желаеш ли да го излекувам? — Фокусира го с немигащ соколов поглед.
— Стига да можеш… Но Божията ръка тежи със страшна сила на главата му…
— По-скоро ръката на дявола. — Старицата докосна устни, сякаш съжаляваше за изблика си. — Знаеш ли какво ще направи Свети Петър на господин Феърчайлд, когато го види?
Иън подозираше, че се досеща, но почти не вярваше тя да прояви смелостта да му го каже.
— Ще му отвори вратата на ада. — Удари гърдите си с юмрук. — Баща ти е изчадие. Разпознавам го, защото самата аз съм зла до мозъка на костите си.
— Направо треперя от теб.
— И така трябва да бъде. — После осъзна, че я поднася и заплашително попита: — Не чу ли какво сторих на ковача?
— Кени Змиорката ли?
Тя вирна брадичка и потърка длани.
— Някога го наричаха Кени Козела.
— Чух тази история. — Престори се на видимо отегчен. — Това ли е най-лошото, което можеш да сториш?
Погледна го смаяно и се озъби:
— Мога така да пресуша мъжествените ти органи, че да се наложи да им вържеш червено вълнено конче, та да ги намираш!
Не удържа смеха си.
— Ще бъде забавно с теб. Идваш в имението!
Старата жена скри ръце под дългите ръкави на робата си. Не искаше да му се подчинява. Нямаше обаче желание и да спори.
— Добре. — Съгласи се навъсено. — Но защо търсиш помощ точно сега? Той е болен отдавна.
— Така е, но сега пищи, вижда несъществуващи неща… и е изплашен.
Тя се замисли и Иън разбра защо госпожа Армстронг му подсказа да дойде тук. Старицата може и да е зла, но все пак проявяваше интерес и това го утешаваше.
— Лекарят от Единбург твърди, че никога не е виждал такава агония. Дори ми остави шишенце лауданум с указания какво да правя, за да го облекча преди… края.
Тя заровичка сред китките изсъхнали билки, окачени на тавана, дръпна една, при което я посипаха сухи листа, стри малко между дланите си и помириса замислено.
— Въобразяваш си, че когато старият господин Феърчайлд умре, ти ще бъдеш господарят, нали?
— Да, аз ще бъда следващият господар.
Опита се да се пребори с примитивното желание, но то се надигаше като вълна. Копнееше баща му да е мъртъв. Мечтаеше за деня, когато ще се освободи от присмеха, от жестокостта, от огорченията на Лезли.
И тогава… Тогава Фионауей ще бъде негово.
Сякаш прочела мислите му, старицата попита:
— Ами добрата и сладка лейди Алана?
В гласа й се прокрадна тъга, която той така и не разбра.
— Лейди Алана ли? — Внимателно изучи ноктите на ръцете си. — Тя няма никакво значение.
— Нима? — Странното й напрежение се засили. — Нима селяните не говорят? Рибарите не са ли ти разказвали? Прислужниците не са ли споменавали нещо през сълзи?
Беше права. Хората във Фионауей мечтаеха и желаеха появата на господарката си и сякаш се надяваха, че като разказват за нея, ще я върнат при себе си. И като че ли вярваха, че той е в състояние да им я даде. Че има силата да поправи стореното зло. Именно той, Иън, отгледан наполовина като Феърчайлд и белязан с неговото наследство.
— Не си ли виждал призрака? — прошепна старицата.
Не, не беше виждал нейния призрак. Бе видял самата нея. Разполагаше с белега на врата си като доказателство. Появи се в спалнята му, присмя му се, заплаши го и беше готова да го убие… И защо? Защото си искаше наследството.
Иън нямаше представа къде се крие лейди Алана. Знаеше само, че тя е заплаха за него и за тези земи, които запълват празнината в душата му.
Старицата прочете мислите му и ги изрече на глас с обезпокоителна прецизност:
— Тя е жива.
— И какво от това! Изоставила е наследството си, нали?
— Не! Ако знаеше само защо си тръгна…
— Кажи ми! Кой накара това момиче да побегне?
