двадесет години.
XCIII
В КОЯТО НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЛУИ XIV НАМИРА, ЧЕ ГОСПОЖИЦА ДЬО ЛА ВАЛИЕР НЕ Е НИТО ДОСТАТЪЧНО БОГА ТА, НИТО ДОСТАТЪЧНО КРАСИВА ЗА ЕДИН БЛАГОРОДНИК ОТ ПОЛОЖЕНИЕТО НА ВИКОНТ ДЬО БРАЖЕЛОН
Раул и граф дьо Ла Фер пристигнаха в Париж вечерта на същия ден, в който Бъкингам води тоя разговор с кралицата майка.
Щом пристигнаха, графът помоли чрез Раул за аудиенция при краля.
Една част от деня кралят прекара с принцесата и придворните дами в разглеждане на лионските тъкани, които беше подарил на снаха си. След това беше придворният обяд. После играта на карти и, както винаги, в осем часа кралят стана от игралната маса и се оттегли в кабинета си, за да работи с господин Колбер и господин Фуке.
В същата минута, когато двамата министри излизаха, Раул беше в предната стая.
Кралят го забеляза през полуотворената врата.
— Какво иска господин дьо Бражелон? — попита той.
Младият човек се приближи.
— Всемилостиви господарю — отговори той; — моля за аудиенция за господин граф дьо Ла Фер, който пристигна от Блоа с голямото желание да поговори с ваше величество.
— До играта и вечерята ми остава още един час — каза кралят. — Господин дьо Ла Фер готов ли е?
— Господин графът е долу, под заповедите на ваше величество.
— Нека се качи.
След пет минути Атос влезе при Луи XIV.
Кралят го прие с тая любезна благосклонност, която прилагаше с необикновен за възрастта му такт, за да спечелва хората, които не можеше да победи с обикновени благоволения.
— Графе — каза кралят, — позволете ми да се надявам, че идвате да ме молите за нещо.
— Няма да скрия това от ваше величество — отговори графът, — действително идвам като молител.
— Да видим! — рече кралят весело.
— Аз моля не за себе си, всемилостиви господарю.
— Толкова по-зле! Във всеки случай, графе, аз ще направя за покровителствуваното от вас лице това, което не ми позволявате да направя за вас.
— Ваше величество ме утешава… Аз дойдох да говоря с краля за виконт дьо Бражелон.
— Графе, това е все едно, че говорите за вас.
— Съвсем не, всемилостиви господарю… Това, което искам да помоля за него, не мога да желая за себе си. Виконтът възнамерява да се жени.
— Той е още млад, но няма значение… Личен човек е, аз ще му намеря жена.
— Той си е намерил годеница, всемилостиви господарю, и моли само за съгласието на ваше величество.
— Ах, значи е необходимо само да се подпише сватбен договор ли?
Атос се поклони.
— Избраната годеница богата ли е и заема ли такова положение, което ви харесва?
Атос се поколеба за миг.
— Годеницата е почетна госпожица — отвърна той, — но не е богата.
— Това нещастие е поправимо.
— Ваше величество ме преизпълва с благодарност; все пак моят крал ще ми позволи да направя една забележка.
— Моля ви се, графе.
— Както изглежда, ваше величество говори за намерението си да даде зестра на тая млада госпожица?
— Да, разбира се.
— И това би било последица от пристигането ми в Лувър? Аз ще бъда много опечален от това, всемилостиви господарю.
— Моля, без излишна чувствителност, графе. Как се казва годеницата?
— Това е — студено каза Атос — госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер.
— Ах — рече кралят, като се мъчеше да си спомни това име, — помня: маркиз дьо Ла Валиер…
— Да, всемилостиви господарю, това е дъщеря му.
— Умря ли той?
— Да, всемилостиви господарю.
— И вдовицата му се омъжи повторно за господин дьо Сен Реми, домоуправител на вдовствуващата принцеса, нали?
— Ваше величество е осведомен добре.
— Така, така!… Нещо повече: младото момиче постъпи като почетна госпожица при младата принцеса.
— Ваше величество знае по-добре от мене цялата история.
Кралят помисли още и като погледна крадешката доста загриженото лице на Атос, каза:
— Графе, струва ми се, че тая госпожица не е много красива, нали?
— Наистина не зная — отговори Атос.
— Аз я видях: тя съвсем не ме порази.
— Тя има кротък и скромен зид, но малко красота, всемилостиви господарю.
— Обаче има хубава руса коса.
— Струва ми се, да.
— И доста хубави сини очи.
— Тъй е.
— Значи по отношение на хубостта нищо необикновено. Да преминем на парите.
— От петнадесет до двадесет хиляди ливри зестра най-много, всемилостиви господарю, но влюбените са безкористни; самият аз не отдавам много значение на парите.
— На излишъка, искате да кажете; но необходимото е нещо важно. С петнадесет хиляди ливри зестра, без собственост, една жена не може да съществува при двора. Ние ще допълним недостига; искам да направя това за Бражелон.
Атос се поклони. Кралят забеляза отново студенината му.
— Сега от парите да преминем към произхода — каза Луи XIV. — Дъщеря на маркиз дьо Ла Валиер, добре; но имаме добрия Сен Реми, което малко влошава работата… Наистина, той е втори баща, но все пак това разваля впечатлението. А вие, графе, както ми се струва, държите много на чистотата на вашия род.
— Всемилостиви господарю, аз държа само на моята преданост към ваше величество.
Кралят млъкна отново.
— Знаете ли, господине — каза той, — вие ме учудвате много още от началото на разговора ни. Идвате при мене с молба да дам съгласието си за тоя брак, а изглеждате много огорчен, като се обръщате с тая молба. О, колкото и да съм млад, аз се лъжа рядко, защото с едни хора карам дружбата ми да служи на разума, с други се обръщам към помощта на недоверието, която удвоява прозорливостта. Повтарям, вие молите без желание.
— Е добре, всемилостиви господарю, това е вярно.
— Тогава съвсем не ви разбирам. Откажете.
— Не, всемилостиви господарю: аз обичам Бражелон с всички сили на душата си; той е влюбен в госпожица дьо Ла Валиер, вижда рай в бъдещето с нея; аз не съм от тия хора, които разбиват илюзиите на
