младостта. Тоя брак не ми се харесва, но аз моля много ваше величество да се съгласите колкото се може по-скоро на него и да създадете по такъв начин щастието на Раул.
— Кажете, графе, а тя обича ли го?
— Ако ваше величество желае да му кажа истината, ще отговоря, че не вярвам в любовта на госпожица дьо Ла Валиер; тя е млада, тя е дете, тя е опиянена; насладата да вижда двора и честта да служи на нейно височество ще уравновесят в главата й тая частица нежност, която може би живее в сърцето й; следователно това ще бъде брак, каквито ваше величество вижда често при двора. Но Бражелон иска да се ожени за нея; така да бъде.
— Но вие не приличате на тия отстъпчиви бащи, които стават роби на децата си — забеляза кралят.
— Всемилостиви господарю, аз имам воля срещу злите, но нямам сили срещу хората със сърце. Раул страда, той скърби; неговият обикновено свободен ум е натежал и се е помрачил; аз не искам да лишавам ваше величество от услугите, които той може да принесе на господаря си.
— Разбирам ви — каза кралят — и главно разбирам сърцето ви.
— Тогава — отвърна графът — няма нужда да казвам на ваше величество, че целта ми е да направя щастливи тия деца или по-скоро това дете.
— И аз искам като вас щастието на господин дьо Бражелон.
— И така, всемилостиви господарю, аз чакам само подписа на ваше величество. Раул ще има честта да се яви пред вас и да получи съгласието ви.
— Вие се лъжете, графе — твърдо каза кралят; — аз току-що ви казах, че искам щастието на виконта; ето защо в тая минута се противопоставям на брака му.
— Но, всемилостиви господарю — извика Атос, — ваше величество ми обеща…
— Не това, графе; това не ви обещах, защото то противоречи на намеренията ми.
— Разбирам всичко, разбирам благосклонността и великодушието в намеренията на ваше величество спрямо мене; но се осмелявам да ви напомня, всемилостиви господарю, че поех задължението да дойда като посланик.
— Един посланик, графе, иска често, но не винаги получава исканото.
— Ах, всемилостиви господарю, какъв удар за Бражелон!
— Аз ще нанеса удара, аз ще поговоря с виконта.
— Любовта, всемилостиви господарю, е непреодолима сила.
— На любовта може да се устои; уверявам ви в това, графе.
— Да, когато човек има кралска душа, вашата душа, всемилостиви господарю.
— Не се безпокойте за това. Аз имам планове за Бражелон; не казвам, че няма да се ожени за госпожица дьо Ла Валиер; но съвсем не искам да се ожени толкова млад; съвсем не искам да се ожени за нея, преди тя да се издигне, а той, от своя страна, да заслужи моето благоволение, такова благоволение, каквото аз искам да му окажа. С една дума, графе, искам да почакат.
— Всемилостиви господарю, още веднъж…
— Господин графе, според вашите думи, вие дойдохте при мене за услуга, нали?
— Да, разбира се.
— Е добре, направете ми и вие услуга: да не говорим повече за това. Възможно е скоро да започна война; ще имам нужда от неженени благородници. Аз бих се поколебал да изпратя под куршумите и под оръдията един женен мъж, баща на семейство; бих се поколебал също, заради Бражелон, да дам без уважителна причина зестра на неизвестно младо момиче: това би посяло завист сред моите благородници.
Атос се поклони и не отговори нищо.
— Това ли е всичко, което искахте от мене? — прибави Луи XIV.
— Абсолютно всичко, всемилостиви господарю, и имам чест да се сбогувам с ваше величество. Но трябва ли да предупредя Раул?
— Спестете си това безпокойство, спестете си тая неприятност. Кажете на виконта, че утре при ставането ми ще го приема и ще говоря с него. А довечера, графе, вие ще играете на карти с мене.
— Аз съм с пътнически костюм, всемилостиви господарю.
— Надявам се, че ще дойде ден, когато вие няма да ме напускате, графе. Скоро монархията ще бъде изградена по такъв начин, че да дава достойно гостоприемство на всички хора с вашите заслуги.
— Всемилостиви господарю, ако един крал е велик в сърцето на поданиците си, няма значение в какъв дворец живее той, тъй като е обожаван в храм.
Като каза това, Атос излезе от кабинета и видя Бражелон, който го чакаше.
— Е какво, господине? — попита младият човек.
— Раул, кралят е много добър към нас, може би не в тоя смисъл, както си мислите, но е добър и великодушен към нашия род.
— Господине, вие имате лошо известие за мене — каза младият човек, като побледня.
— Утре сутринта кралят ще ви каже, че това не е лошо известие.
— Но най-после, господине, кралят не подписа ли?
— Кралят иска сам да напише договора ви, Раул, и желае да го състави съвсем подробно, за което сега няма време. Сърдете се по-скоро на вашето нетърпение, отколкото на доброто желание на краля.
Поразен, защото знаеше откровеността на графа и в същото време неговата ловкост Раул мълча в мрачно вцепенение.
— Няма ли да ме придружите до дома? — попита Атос.
— Извинете, господине, следвам Ви — прошепна Бражелон.
И слезе след Атос по стълбата.
— О, тъкмо съм тук — изведнъж забеляза графът, — не бих ли могъл да видя господин д’Артанян?
— Желаете ли да ви заведа в неговото помещение? — попита Бражелон.
— Да, разбира се.
— Тогава трябва да минем по другата стълба.
И те промениха пътя; но когато стигнаха до площадката на голямата галерия, Раул видя един слуга в ливреята на граф дьо Гиш, който дотича веднага, щом чу гласа му.
— Какво има? — попита Раул.
— Една бележка, господин виконте. Господин графът узна, че сте се върнали, и ви писа веднага; от един час ви търся.
Раул се приближи до Атос, за да разпечата писмото.
— Ще позволите ли, господине? — попита той.
— Четете.
„Драги Раул — пишеше граф дьо Гиш, — трябва да поговоря веднага с вас по важна работа; зная, че сте се върнали; елате по-скоро.“
Едва младият човек дочете писмото, когато един лакей в ливреята на Бъкингам излезе от галерията и като позна Раул, се приближи почтително към него.
— От страна на милорда херцог — каза той.
— О — извика Атос, — виждам, Раул, че влизате вече в действие като командир на армия; оставям ви, ще намеря сам господин д’Артанян.
— Бъдете тъй добър да ме извините, моля ви се — каза Раул.
— Да, да, извинявам ви. Довиждане, Раул. До утре ще си бъда у дома; сутринта ще замина навярно за Блоа, ако не получа някакви други заповеди.
— Господине, утре ще ви поднеса почитанията си. Атос си отиде.
Раул разпечата писмото на Бъкингам.
„Господин дьо Бражелон — пишеше херцогът, — от всички французи, които видях, вие ни харесвате най-много; ще имам нужда от вашето приятелство. Получих бележка, написана на отличен френски език. Аз съм англичанин и се страхувам, че не я разбирам достатъчно добре. Писмото е подписано от знатно име, това е всичко, което зная. Ще бъдете ли тъй любезен да дойдете при мене? Узнах, не сте се върнали от Блоа.
