— Ето един истински любовник! — извика Монтале. — Той пристига тъкмо навреме!
— Отдръпнете се от прозореца… Отдръпнете се, моля ви се! — прошепна Луиз.
— Хайде де, той не ме познава! Оставете ме да видя защо е дошъл тука.
II
ПРАТЕНИКЪТ
Госпожица дьо Монтале имаше право: конникът беше приятен наглед.
Той беше млад човек на двадесет и четири-двадесет и пет години, висок, строен и носеше с грация тогавашната прелестна военна униформа. Големите му фуниевидни ботуши прикриваха крак, от които госпожица дьо Монтале не би се отказала, ако й скимнеше да се преоблече като мъж. С едната ръка — ръцете му бяха тънки, но силни — той спря коня си насред двора, а с другата повдигна шапката с дълги пера, която хвърляше сянка върху сериозното му и едновременно простодушно лице.
Гвардейците се събудиха от канския тропот и скочиха.
Младият човек — почака единият от тях да се приближи до коня му, наведе се към него и каза с ясен и звънлив глас, които се чу дори от прозореца, където се криеха двете млади момичета:
— Пратеник до негово кралско височество!
— Аха! — извика гвардеецът. — Господин офицер, пристигна пратеник!
Но тоя добър войник знаеше добре, че никои няма да дойде, защото в целия отред имаше само един офицер, а и той живееше в дъното на замъка, в едно малко помещение, което гледаше към градините.
Ето защо войникът побърза да прибави:
— Господин кавалер, офицерът проверява постовете, докато отсъствува, ще бъде предупреден господин дьо Сен Реми, домоуправителят, — господин дьо Сен Реми! — повтори конникът и се изчерви.
— Познавате ли го?
Да разбира се. Съобщете му, моля ви се, за мене колкото се може по-скоро за мене на негово височество.
— Значи работата е бърза — каза гвардеецът сякаш на себе си, но с надеждата да получи отговор.
Пратеникът кимна утвърдително.
— В такъв случай — продължи гвардеецът — аз сам ще отида при Домоуправителя.
Между това младият човек слезе от коня. Докато другите войници разглеждаха с любопитство всяко движение на хубавия кон, първият войник се върна и попита:
— Извинете, господин кавалер, но Ще ми кажете ли името си, ако обичате?
— Виконт дьо Бражелон, от страна на негово височество господин принц дьо Конде.
Войникът се поклони ниско и се заизкачва леко по стълбището за предните стаи, сякаш името на победителя при Рокроа и Лане му даде крила.
Господни дьо Бражелон не беше успял още да завърже коня си за железните перила на стълбището, когато дотича запъхтян господин дьо Сен Реми. С едната ръка той поддържаше големия си корем, а с другата цепеше въздуха, както рибар цепи вълните с греблото.
— А, господин виконт, вие тук, в Блоа! — извика той. — Но това е цяло чудо! Добър ден, господин Раул, добър ден!
— Моите почитания, господин дьо Сен Реми.
— Колко госпожа дьо Ла Вал… искам да кажа, колко госпожа дьо Сен Реми ще бъде щастлива да ви види! Но елате. Негово кралско височество закусва, трябва ли да го прекъснем? Важна ли е работата?
— И да, и не, господин дьо Сен Реми. Все пак една минута закъснение би могла да не се хареса на негово кралско височество.
— Щом е така, да нарушим заповедта, господин виконт. Елате! Впрочем днес негово височество е в отлично настроение. И при това вие ни носите новини, нали?
— Големи, господин дьо Сен Реми.
— И навярно добри?
— Превъзходни.
— Тогава да вървим по-скоро, колкото се може по-скоро! — извика добрякът, като си оправяше дрехите по пътя.
Раул тръгна след него с шапка в ръка, малко смутен от тържественото дрънкане на шпорите му по паркета на огромните зали.
Щом той изчезна във вътрешността на двореца, на познатия Ни прозорец се показаха отново главички и оживен шепот издаде вълнението на двете млади момичета. Скоро те взеха някакво решение, защото чернокосата главичка изчезна, а русата остана на прозореца, като се криеше зад цветята и гледаше внимателно стълбището, по което господин дьо Бражелон влезе в двореца.
Между това предметът на толкова голямо любопитство продължаваше пътя си, като вървеше след домоуправителя. Шум от бързи стъпки, приятна миризма от вино и готвено месо, дрънкане на чаши и съдове го предизвестиха, че се приближава до целта.
Пажовете, прислужниците и лакеите, които се намираха в стаята пред трапезарията, приеха новодошлия с пословичната учтивост на тоя край. Някои от тях познаваха Раул, а почти всички знаеха, че идва от Париж. Би могло да се каже, че появата му спря за минута общата дейност.
Като чу шпорите в съседната стая, пажът, които наливаше вино на негово височество, се обърна като дете и не забеляза, че налива вино вече не в чашата на принца, а върху покривката.
Нейно височество, коя го не беше тъй погълната от мисли като славния си съпруг, забеляза разсеяността на пажа.
— Какво е това? — попита тя.
— Какво е това? — повтори негово височество. — Какво става там?
Господин дьо Сен Реми се възползува от благоприятната минута и мушна глава през вратата.
— Защо ме безпокоят? — запита Гастон, като сложи в чинията си дебел резен от сьомга — една от най-големите, които някога са плували в Лоара, за да бъдат уловени между Пембьоф и Сен Назер.
— Пристигнал е пратеник от Париж. О, но след закуската на ваше височество, имаме време.
— От Париж! — извика принцът, като изпусна вилицата си. — Пратеник от Париж, казвате вие? А от страна на кого идва тоя пратеник?
— От страна на господин принца — побърза да каже домоуправителят.
По това време така наричаха господин дьо Конде.
— Пратеник от господин принца? — рече Гастон с безпокойство, което забелязаха всички присъствуващи И което следователно удвои общото любопитство.
Негово височество помисли може би, че се е върнал в онова време на блажени заговори, когато всяко чукане на вратите го караше да се вълнува, когато всяко писмо можеше да съдържа държавна тайна, когато всеки пратеник служеше на много мрачна и много сложна интрига. Също така може би великото име на господин принца премина под сводовете на замъка Блоа като огромно привидение.
Негово височество отблъсна чинията си.
— Ще заповядате ли пратеникът да почака? — попита господин Дьо Сен Реми.
Един поглед на нейно височество вдъхна смелост на Гастон и той отговори:
— Не, не, напротив, нека влезе веднага!… Кси е той?
— Тукашен благородник, господни виконт дьо Бражелон.
— А, да, много добре!… Въведете го, Сен Реми, въведете го!
Като каза тия думи с обикновената си важност, негово височество така погледна служителите си, че всички — пажове, прислужници и коняри — оставиха салфетката, ножа и чашата и в пълно безредие се оттеглиха към втората стая.
Тая малка армия се раздели на две редици, когато Раул дьо Бражелон, които вървеше след господин дьо Сен Реми, влезе в трапезарията.
В минутата, когато остана сам, негово височество успя да придаде дипломатически израз на лицето си. Той не се обърна и зачака домоуправителят да доведе пратеника пред него.
Раул се спря при срещуположния край на масата така, че се намери между негово височество и нейно височество. От това място той се поклони много ниско на принца, много учтиво на принцесата, след това се изправи и зачака негово височество да му заговори.
