майка ми да му даде стръкче от цветовете. Тя му каза да си избере, каквото иска, но той отказа да стори това — не можах да разбера защо, — така че тя го откъсна вместо него и му го подаде. Той каза, че никога, никога няма да се раздели с него; а аз си мислех, че трябва да е голям глупак, ако не се сеща, че след един-два дни цветовете ще се изронят.
Сега вечер Пеготи седеше с нас по-рядко, отколкото по-рано. Майка ми много й отстъпваше — струваше ми се, че повече от обикновено — и тримата си живеехме като чудесни приятели; и все пак бяхме по- различни отпреди и не се чувствувахме съвсем добре. Понякога ми изглеждаше, че Пеготи може би се възпротивява на хубавите рокли, които майка ми обличаше, както и на честите й посещения у онези наши съседи; не можех да разбера добре какво точно ставаше.
Постепенно свикнах да виждам господина с черните бакенбарди. Той не ми се нравеше повече от първия път, а изпитвах и същата ревност. Но ако за това имах друга причина освен инстинктивната детска ненавист, както и мисълта, че Пеготи и аз можем да се грижим за майка ми без ничия помощ, то тази причина не беше същата, която бих открил, ако бях малко по-голям. Нищо подобно не ми хрумваше. Бях способен да наблюдавам откъслечни случки, но все още ми бе невъзможно да правя мрежа от тези случки, камо ли да уловя някого в нея.
Едно есенно утро стоях в предната градина с майка ми, когато мистър Мърдстоун — вече знаех, че така се нарича — мина край нас на кон. Той спря коня си, за да поздрави майка ми, каза, че отива в Лоустофт да се срещне с едни приятели, които били там с яхта, и предложи весело да ме вземе на седлото пред себе си, ако бих желал да пояздя.
Въздухът беше толкова свеж и приятен, и на самия кон, пърхащ и хапещ юздата си край градинската порта, изглежда, така много се нравеше мисълта за разходка, че почувствувах силно желание да отида. Изпратиха ме при Пеготи да ме приготви. Междувременно мистър Мърдстоун слезе от коня и се заразхожда бавно по оттатъшната страна на шипковата ограда, с юзда, метната на ръката му. Майка ми вървеше бавно напред-назад от отсамната страна, да му прави компания. Спомням си как Пеготи и аз надзъртахме през малкото прозорче и ги гледахме. Спомням си, че докато се разхождаха, те се навеждаха близо до оградата, за да разглеждат намиращите се помежду тях храсти. А Пеготи в миг загуби прекрасното си настроение и доби сърдит вид, като четкаше накриво косата ми с ядосани движения.
Мистър Мърдстоун и аз скоро се отдалечихме, карайки тръс по зелената морава отстрани на пътя. Той ме придържаше леко с една ръка и макар обикновено да не бях неспокойно дете, сега някак си не можех да седя пред него, без от време на време да се обръщам и да поглеждам лицето му. Очите му бяха плитки и черни — нуждая се от по-хубава дума, за да опиша този вид око, което не притежава никаква дълбочина, когато надзърнеш в него, и което, когато е разсеяно, изглежда обезобразено от кривогледство. На няколко пъти, когато поглеждах към него, долавях този негов израз с известно страхопочитание и се чудех за какво ли размишлява толкова съсредоточено. Погледнати отблизо, косата и бакенбардите му изглеждаха по-гъсти и по-черни, отколкото ги мислех по-рано. Четвъртитата му челюст, както и точиците, показващи буйната черна брада, която той бръснеше гладко всеки ден, ми напомняха за восъчната фигура, която бяха донесли в Блъндърстоун преди около половин година. Всичко това: правилните му вежди, богатите кафяви, бели и черни оттенъци на кожата му — по дяволите и кожата му, и споменът за него! — ме караха да го считам въпреки опасенията си за красив мъж. Не се съмнявам, че и клетата ми майчица го считаше за такъв.
Отидохме в един хотел край морето, където двама господа пушеха пури сами в една стая. Всеки от тях лежеше на най-малко четири стола и беше облечен с голяма груба куртка. В един ъгъл се виждаше куп от други куртки, морски плащове и едно знаме — всички натрупани на едно място.
Когато влязохме, и двамата се изправиха на крака някак си небрежно и казаха:
— Здравей, Мърдстоун! Мислехме те за умрял!
— Още не — каза мистър Мърдстоун.
— А кой е този младенец? — запита единият господин, като ме при тегли към себе си.
— Това е Дейви — отвърна мистър Мърдстоун.
— Дейви чий? — каза господинът. — Джоунс?
— Копърфийлд — каза мистър Мърдстоун.
— Какво! Товарът на онази очарователна мисис Копърфийлд? Хубавата мъничка вдовица? — провикна се господинът.
— Куиниън, бъди внимателен, моля ти се. Тук има досетливи хора — каза мистър Мърдстоун.
— Кои са те? — запита господинът, смеейки се.
Повдигнах любопитно глава.
— Брукс от Шефилд — поясни мистър Мърдстоун.
Отдъхнах си, когато разбрах, че се е отнасяло само за Брукс от Шефилд, тъй като отначало бях помислил, че съм аз.
Види се, имаше нещо много смешно, свързано с мистър Брукс от Шефилд, тъй като и двамата господа се засмяха буйно, когато се спомена името му, а това забавляваше много и мистър Мърдстоун. След като се посмяха, господинът, наречен Куиниън, каза:
— А какво е мнението на Брукс от Шефилд за проектираната работа?
— Не мисля, че понастоящем Брукс се догажда много за нея, но изобщо не ми изглежда да е настроен доброжелателно — отвърна мистър Мърдстоун.
При тези думи избухна нов смях и мистър Куиниън каза, че ще позвъни за малко шери, за да пият наздравица за Брукс. Той стори това и когато виното пристигна, накара ме да пийна малко с една бисквита, но преди да пия, трябваше да стана прав и да кажа: „Напук на Брукс от Шефилд!“ Този тост бе посрещнат със силни аплодисменти и с такъв буен смях, че и аз започнах да се смея; на това те се смяха още повече. Накъсо казано, много се забавлявахме.
След това се разхождахме по скалата, седяхме на тревата и разглеждахме разни неща с телескоп. Самият аз не можах да различа нищо, когато ми го сложиха до окото, обаче дадох вид, че виждам, подир което се върнахме в хотела, за да вечеряме по-рано. През всичкото време, докато бяхме навън, двамата господа пушеха непрестанно. Ако се съдеше но миризмата на грубите им куртки, трябва да са вършили това още от момента, когато куртките са били донесени от шивача. Да не забравя да спомена, че отидохме и на яхтата. И тримата слязоха долу в кабината и се заеха да преглеждат някакви книжа. Когато погледнах през отворения люк, ги видях да работят много усърдно. През това време ме оставиха при един много приятен човек, с много голяма глава, червена коса и с много малка лъскава шапка върху нея. Беше облечен с риза или жилетка на квадратчета, а на гърдите му бе написано с главни букви „Чучулига“. Мислех си, че това е името му, и понеже, като живее на кораб, няма врата, на която да сложи името си, го е написал на дрехите си. Но когато го нарекох мистър Чучулига, той каза, че това е името на яхтата.
Забелязах, че през целия ден мистър Мърдстоун беше по-сериозен и по-въздържан от другите двама господа. Те бяха много весели и нехайни и свободно се шегуваха един с друг, но рядко с него. Изглежда, че той беше по-умен и по-хладнокръвен от тях и че те изпитваха към него чувства, подобни на моите. Долових, че веднъж или дваж, когато приказваше, мистър Куиниън погледна крадешком мистър Мърдстоун, за да се увери, че не е сърдит. И веднъж когато мистър Песнидж (другият господин) се беше особено развеселил, той го настъпи по крака и тайно му даде знак с очи да погледне към мистър Мърдстоун, който седеше строг и мълчалив. А не си и спомням мистър Мърдстоун да се бе засмял веднъж през целия този ден освен на шегата с мистър Брукс от Шефилд, която между впрочем беше негова.
Прибрахме се вкъщи рано вечерта. Времето беше много приятно и той отново се разходи с майка ми край шипковите храсти, докато аз влязох вътре да изпия чая си. Когато си отиде, майка ми ме запита как съм прекарал деня и какво са приказвали и вършили. Споменах какво бяха казали за нея и тя се разсмя и каза, че са безочливи хора, които приказват глупости. Но знаех, че й бе харесало. Тогава го знаех така добре, както го знам и сега. Използвах случая да я запитам дали познава мистър Брукс от Шефилд, обаче отговорът беше отрицателен. Тя предположи, че трябва да е някакъв производител на ножове и вилици.
Нима мога да кажа, че лицето й — макар и променено и изчезнало — вече не съществува, когато дори и в този миг го виждам така ясно, както кое да е лице на улицата? Нима мога да кажа, че невинната й девическа красота е повехнала, когато нейният лъх ме докосва и сега, както ме докосваше през онази вечер? Нима мога да кажа, че се е променила, когато споменът ми я съживява само такава?
Описвам я точно такава, каквато беше след този разговор, когато си бях легнал и тя дойде да ми пожелае лека нощ. Тя коленичи игриво край леглото и като сложи брадичка върху ръцете си, каза, смеейки
