се сближихме, когато той ме взе на гръб, за да ме занесе вкъщи. Сега той беше грамаден, силен младеж, висок шест фута, широкоплещест, със закръглени рамене и ухилено момчешко лице и къдрава коса, които му придаваха доста овчи вид. Облечен беше с кеневирена връхна дреха и толкова твърди панталони, че биха стояли прави и съвсем сами, без никакви крака в тях. Това, което носеше на главата си, не би могло да се нарече шапка, а по-скоро приличаше на насмоления покрив на някоя стара постройка.
Хам ме носеше на гърба си. В ръцете си държеше едно наше малко дървено сандъче, а Пеготи държеше друго малко дървено сандъче. Свивахме из разни улички, осеяни с трески и купчинки пясък, минавахме покрай газови работилници, строителници на кораби, строителници на лодки, работилници за въжета, дюкяни за корабни съоръжения, железарници и цял куп подобни заведения, докато стигнахме до мрачната пуста площ, която бях видял отдалеч. Тогава Хам каза:
— Ето къщата ни, мастър Дейви.
Погледнах по всички посоки, доколкото взорът ми можеше да обхване пустата площ, погледнах надалеч към морето и отвъд, по реката, но не можах да забележа никаква къща. Имаше един черен шлеп, или някакъв друг престарял плавателен съд, недалеч от нас, на сухата земя, с една черна желязна тръба вместо комин, която пушеше уютно. Нищо друго, прилично на жилище, не открих.
— Не ще да е онова корабоподобно нещо, нали? — запитах аз.
— Точно то е, мастър Дейви — отвърна Хам.
Ако това беше дворецът на Аладин или вълшебното яйце на арабската птица рух, предполагам, че не бих бил толкова очарован при мисълта, че ще живея там. Имаше чудесна вратичка, изрязана в едната й страна, имаше си покрив и мънички прозорци, но най-прекрасното нещо беше, че бе истинска лодка, която несъмнено бе порила водата стотици пъти и не е била предназначена да се живее в нея на сушата. За мене това беше най-голямата й привлекателност. Ако бе построена, за да се живее в нея, сигурно би ми се сторила малка, неудобна или самотна. Но тъй като не е била предопределена за жилище, тя ми изглеждаше чудесен дом.
Вътре царяха идеална чистота и порядък. Имаше маса, холандски часовник, скрин и върху него чаен поднос с нарисувана на него дама с чадър, водеща едно момче с войнствен изглед, което търкаляше обръч. Една библия подпираше подноса да не падне. А ако би паднала, той щеше да строши цял куп чаши, чинийки и един чайник, наредени около книгата. По стените бяха окачени няколко обикновени цветни картини из Светото писание, в рамки и под стъкло. И досега не мога да видя подобна картина при някой амбулантен търговец, без да си спомня за вътрешната наредба на къщата на Пеготиния брат. Авраам в червено, отиващ да принесе в жертва Исаак в синьо, и Данаил в жълто, хвърлен в една яма със зелени лъвове, бяха най- забележителните от тях. Над малката камина имаше една картина, която представляваше ладията на Сара Джейн, построена в Съндърленд, с истинска мъничка дървена мачта, прикрепена към нея. Това беше произведение на изкуството, съчетаващо в себе си художество и резбарство, и на мен ми се струваше, че е едно от най-завидните притежания, които светът може да предложи. Имаше няколко куки в гредите, чиято употреба тогава не можах да отгатна. Виждаха се ракли, сандъци и други подобни предмети. Те служеха за сядане и заместваха столовете.
Забелязах всичко това от пръв поглед още щом пристъпих прага благодарение на детската си наблюдателност (според теорията ми). Сетне Пеготи отвори една врата и ме натика в спалнята ми. Тя беше най-завършената и най-желаната спалня, която някога съм виждал — в задната част на лодката. Имаше си мъничко прозорче, през което е минавало кормилото, мъничко огледало, точно за моя ръст, закачено на стената, с малка рамка от стридени черупки. Виждаше се и мъничко легло, за което тъкмо стигаше мястото, и букет от морски водорасли в едно синьо гърне на масата. Варосаните стени бяха бели като мляко, а ушитият от разноцветни парчета юрган просто ме ослепяваше с пъстротата си. Това, което привлече особено вниманието ми в тази очарователна къща, беше миризмата на риба, която бе толкова остра, че когато си извадих кърпичката да си обърша носа, открих, че и тя така мирише, сякаш в нея е бил увит морски рак. Като споделих тайно с Пеготи това откритие, тя ме осведоми, че брат й се занимава с продажба на октоподи, морски раци и скариди. После видях, че един куп от тези същества, идеално вкопчени едно в друго и непропущащи случай да ощипят всеки, който се приближеше до тях, винаги се намираше в дървената пристройка, в която се пазеха тенджерите и гърнетата.
Посрещна ни една много учтива жена с бяла престилка, която бях видял да прави реверанси още когато бях на гърба на Хам, на около четвърт миля от къщата, както и едно много красиво малко момиче (поне такова ми изглеждаше) с гердан от сини мъниста. Поисках да го целуна, но то не ми позволи, избяга и се скри. След малко седнахме да обядваме. Изобилната храна се състоеше от варена морска риба, топено масло и картофи, както и един котлет специално за мене. След като се наобядвахме, вкъщи дойде един космат човек с много добродушно лице. Той нарече Пеготи „девойко“ и я целуна сърдечно по бузата. Тъй като тя винаги имаше много благопристойно държание, разбрах, че трябва да е брат й. Така и излезе. Представиха ми го под името мистър Пеготи, стопанин на къщата.
— Радвам се, че ви виждам, господине — поздрави ме мистър Пеготи. — Може би ще ни намерите малко грубовати, но с най-голяма готовност ще ви приемем у дома си.
Поблагодарих му и отвърнах, че сигурно ще бъда много щастлив в такова очарователно място.
— А как е майка ви, господине? — запита мистър Пеготи. — Весела ли я оставихте?
Дадох му да разбере, че е толкова весела, колкото бих желал — и че най-сърдечно ги поздравява — което от моя страна беше учтива измислица.
— Много съм й задължен — каза мистър Пеготи. — Е, господине, ако ще можете да изкарате тука без нея в продължение на две седмици — подхвана той, като кимна на сестра си, — с Хам и малката Емилия, всички ще се гордеем с присъствието ви.
Изпълнил по този гостоприемен начин дълга си на домакин, мистър Пеготи излезе да се измие с една тенджера гореща вода, като спомена, че „студената вода никога не ще премахне неговата мръсотия“.
Той се върна скоро, много спретнат, но толкова червен, щото не можах да не си помисля, че подобно на октоподите и речните раци и неговото лице влиза в горещата вода много черно и излиза от нея много червено.
След чая, когато вратата бе затворена, сред царуващата наоколо уютност (нощите бяха студени и мъгливи вече), този дом ми се стори най-прекрасното убежище, което човешкото въображение може да измисли. Истинско вълшебство беше да чувам как вятърът бушува сред морските вълни, да знам, че мъглата пълзи над пустата равнина навън, да гледам огъня и да си мисля, че наоколо няма никаква друга къща, а самата тази е лодка. Малката Емилия бе преодоляла свенливостта си и седеше до мене на най-мъничкото и най-ниско сандъче, което беше тъкмо за двама ни и точно се вместваше в ъгъла край огнището. Мисис Пеготи, с бялата престилка, плетеше от другата страна на огъня. Моята Пеготи, с ръкоделието си, с катедралата „Сейнт Пол“ и парчето восък, така се чувствуваше у дома си, сякаш не познаваше никакъв друг покрив. Хам, който ми даваше първия урок по игра на карти, се мъчеше да си припомни някаква схема за предсказване на бъдещето с помощта на мръсните карти, като оставаше рибени следи с пръстите си върху всяка карта, която обръщаше. Мистър Пеготи пушеше лулата си. Почувствувах, че е настъпило време за задушевен разговор.
— Мистър Пеготи? — казах аз.
— Какво желаете, господине? — отвърна той.
— Нарекли сте сина си Хам, защото живеете в нещо като ковчег ли?2
Изглежда, че тази мисъл се стори твърде дълбока на мистър Пеготи, обаче той каза:
— Не, господине, не съм го наричал никак.
— Тогава кой го е нарекъл така? — казах аз, задавайки му втория, подходящ за случая въпрос.
— Е, господине, разбира се, че баща му — каза мистър Пеготи.
— Мислех, че вие сте му баща?
— Негов баща беше брат ми Джо — каза мистър Пеготи.
— А той умрял ли е, мистър Пеготи? — запитах аз след почтително мълчание.
— Удави се — каза мистър Пеготи.
Много се зачудих, че мистър Пеготи не е баща на Хам, и взех да мисля дали нямам грешна представа за връзките му с останалите. Толкова бях любопитен да узная, че реших непременно да си го изясня.
— А малката Емилия — казах аз, като погледнах към нея, — тя ви е дъщеря, нали?
