това си мислех преди малко, като ви слушах… могат ли машините да ни научат как се флиртува? Не могат, защото те не умеят да лъжат, а в основата на флирта лежи една лъжа. Без зла умисъл, но лъжа. И забележете: инстинктивна! Това е инстинктът на общуването, на спечелването на другия. Машините нямат инстинкти, само натрупани знания, които използуват за оптимални решения. Не можем да се опираме на тях в осъществяването на контакта, ето до тоя извод стигнах, като ви слушах! Не машините ще ни подскажат какво трябва по-нататък да правим, а сърцата ни. Нашите прости човешки сърца, които жадуват в този миг взаимност…
Можеше да ни спести тая колкото старомодно поетична, толкова и елементарно-нравоучителна реч, защото от самото й начало ние бяхме вече разбрали какво иска да ни каже.
— Долу машините, да живеят сърцата! — довърши Вейо неговата реч и ние пак се засмяхме.
Смеехме се с облекчение, с неизпитвана радост, с едно чудно упование и с изумителна вяра, чиято наивност не съзнавахме. Както не бяхме в състояние и да усетим, че тогава се смеехме не ние, а нашият комплекс на потиснатост пред машините, който бе създал в нас измисленото от нас металическо пространство на звездолета. И не само не можехме, но не се и опитвахме да осъзнаем защо нашата първа среща с друга цивилизация започваше с бунт против машините.
Сега си спомням колко прост и ясен беше този наш „бунт“. Приличаше на оня жест, с който някога хората, срещайки се през зимата на улицата, са сваляли ръкавиците си, преди да се ръкуват. Но аз и тогава, когато за пръв път видях това в един от старите земни филми, по същия начин се удивих на този чуден обичай.
Нарекохме ги хора
Отказвайки се от студената разсъдъчност на електронните мозъци, ние изтълкувахме сигналите като най-елементарна реакция на един организъм — защитната. Присъдихме им човешко съдържание с условния смисъл: не се приближавайте, ще ви унищожим! Та и какво друго можеше да означава един сигнал, който бива повтарян при едно и също заплашващо го действие? Нашият кибернетик-лингвист Корел си поблъска главата над своя програмиран за бъдещ преводач компютър, разчлени сигналите, определи схемата на разположението им, сто пъти ги подрежда, за да открие някакво изобразително решение, но нищо не излезе от това, въпреки че му помагаха най-големите ни умове Монида и Даал. Системата беше проста, ала в случая пък именно точното й повторение не даваше възможност да се отиде по-нататък в тълкуването на знаците. И ние приехме, че „онези“ постъпват така, както бихме постъпили и ние, ако към Земята се насочи пратеник на чужда цивилизация. Бихме му казали да не се приближава, докато не установим кой е, за какво иде и какво ни носи, да стои по-далеч, а ние ще излезем да го посрещнем, първата среща трябва да стане в Космоса.
Вейо пак прояви своя нрав, като нарисува една твърде точна картина на положението: два малчугана стоят един срещу друг, те са от различни махали и навярно ще се сбият, но може и да не се сбият. По- дръзкият ще направи една крачка към другия, а той ще му рече: „Не се закачай, че ще ти светна един!“ Тогава първият ще рече: „А светни ми де!“ Но вторият ще отвърне: „Зъбките ти ще изкъртя, само ако направиш още една крачка!“ „Брей — ще каже първият, — много се фукаш! Я гледай бе, фукльо!“ И ще почне да си показва или мускулите, или джобното ножче. Тогава вторият ще се заозърта за помощ, ако бъде респектиран от джобното ножче, или ще заплашва с по-големия си брат, но и първият няма да направи кой знае какво, защото се намира в чужда махала, а освен това малчуганите все пак предпочитат да играят заедно.
Ние и те бяхме двама самотни малчугани в Космоса и все пак твърде често дружбата между малчуганите започва със сбиване. Но… де да се касаеше в случая само за първо и безобидно малчуганско сбиване! Гемо ни съобщаваше в оптимални варианти толкова възможни опасности, че ако го слушаше човек, най-добре би било бързо-бързо да се върне там, откъдето е дошъл. Между другото и затова бяхме решили да не го слушаме повече. Разбира се, без него не можехме да минем, но и той се забунтува против нас, когато изведнъж почнахме да му тикаме в клетките съвсем необичайни за него съображения и представи като предварителни условия за някакъв алгоритъм, който всъщност беше наше си човешко очакване и желание. Просто изведнъж бяхме забравили да говорим на неговия език и си фантазирахме, както ни се искаше, а той или се объркваше, или отказваше изобщо да дава отговор.
На втория ден се омърлушихме от безрезултатните усилия на лингвистите, но Монида си остана все така весел и настъпателен. Пригласяше му в това настроение само координаторът, чийто характер си беше войнствено-настъпателен. Той като че ли търсеше само още един подобен на себе си да пооблекчи бремето на командирската отговорност върху плещите му, та да се втурне в най-рисковани авантюри. А след случая с бокса аз не можех да не се присъединя към тях. Останалите не бяха в състояние да ни противопоставят по- убедителен проект. Спряхме се на изострения вариант на „малчуганското опознаване“, когато и двамата повтарят една и съща закана: „Ха, удари ме де!“ „Не, ти ме удари пръв, че да видиш после какво ще стане!“ С оглед да се стигне дори до „кюскането“ с рамо и после да се отстъпи. Според Монида и координатора не биваше да им даваме възможност да се опомнят или „да повикат големия си брат“.
Най-напред потегли аварийната ракета след един краткотраен тласък на двигателите си. Тя трябваше да стигне до забранената граница и да остане там, предавайки на същата вълна „предупредителния сигнал“ на Невидимия ту в точния вид, в който го приехме, ту в различни обърнати варианти, надявайки се, че някой от тях може би ще бъде разтълкуван като: „Няма да се приближаваме, не ни унищожавайте!“ След нея тръгнахме и ние, също с изключени двигатели. Това ни правеше опасно неповратливи и рискът изостряше нервите ни до краен предел. Всички съобщителни средства на кораба излъчваха като бесни освен нашите предишни позиви и изображения и техния предупредителен сигнал, придружен от хипотетичен превод и една система от символни изображения на планетата с приближаващите я кораб и ракета. В тая изобразителна схема вложихме най-различни знаци, показващи възможния конфликт и нашата готовност веднага да се върнем, ако те не пожелаят да ни приемат. Една отделна система от дълги и кратки сигнали, подобна на морзовата азбука, предаваше тези изображения още в цифрови стойности, които, разложени по квадратния принцип и разгърнати върху плоскост, отново даваха същото пиктографско писмо.
„Невидимият“ не беше повече невидим. На втория ден по обед толкова го наближихме, че той цъфна най-после на главния ни екран — една, топчица колкото човешки юмрук, удивително гладка, с метално отразяване на вълните. Но лъчевият анализ ни доказа само, че наистина е орбитална станция, а не естествен спътник. Тя пламваше като джобно фенерче, щом излезеше иззад сянката на планетата си, но продължаваше да плува в своето загадъчно мълчание. Всеки път затаявахме дъх, когато я видехме да се появява иззад планетата или да изчезва в сянката й — какво щеше да предприеме против нас след поредната си обиколка?
Тя не предприемаше нищо. Дори престана да ни плаши с видения. На втората сутрин, още преди да я съзрем на екрана, ние не бяхме посетени от нашите чудовища. Това направо ни изхвърли от релсите, защото всеки от нас, охраняван от своя психоробот, чакаше в определено време да се явят тия проклети видения. Към многото въпроси се прибави още един: бяха ли разбрали от действията ни, че не могат да ни уплашат, или виденията си бяха чисто наша, психическа история?
Последното отново ме разтревожи, след като бях си изградил вече някаква теория. Но не за дълго. Рони спокойно регистрираше всяко движение на екипажа, все по-спокойно го наблюдавах и аз. Намирайки се във върховно напрежение, хората на кораба изглеждаха както никога нормални. Пряката цел, която бе подчинила всичките ни действия, избистри психиката им и окончателно я уравновеси. Засега те нападаха, а нападението е най-простото и най-цялостното действие на мъжката психика.
На около трийсетхилядния километър направихме малка маневра. Заявихме звуково и изобразително, че се връщаме — да не ни нападат, върнахме се с петдесетина хиляди километра, после отново поехме към станцията. Но този път останахме на трийсетхилядния километър, като изравнихме нашата скорост със скоростта й. Така започнахме да се движим едновременно с нея около планетата, висейки непрекъснато над главата им. Същото, само че в още по-ниска орбита, направи и аварийната ракета. Сега металическата топчица беше непрестанно пред очите ни. Крамер, планетологът, я просветваше със своята апаратура и се мъчеше да установи състава на метала, от който бе изработена. Топчицата тежеше половин милион тона, а съотношението на масата към диаметъра й говореше, че в нея има кухини. В природата такива тела не се срещаха.
