Любен Дилов
Тежестта на скафандъра
Смея да се надявам, че никой не ще се отнесе към тази измислица по-сериозно, отколкото се отнасям към нея самият аз; но тя може да послужи за своего рода алегория, която ще ни помогне да се подготвим за възприемане на не по-малко изненадващи и много по-сложни истини.
Деветопръстата ръка
Координаторът обърна глава към мене предпазливо, но без боязън. Навярно само се пазеше да не смути работата на апаратурата. Лицето му беше спокойно с онова негово спокойствие, което приличаше на постоянното, равно и ненатрапчиво светене на индикаторите, когато отчитат в границите на нормалното. Направих му знак да мълчи, защото тъкмо сравнявах картината на ензимните осцилации с данните от последния преглед.
— Усмихваш се, докторе! — рече той.
— Защо не? — отвърнах аз и разширих усмивката си, сякаш завъртях копче на усилвател.
— От една седмица не съм виждал усмивка около себе си.
Помислих, че може би това именно е нарушило биохимичния ритъм в клетките му, но електронният диагностик едва ли щеше да направи такъв извод. Изключих го и запитах с небрежна деловитост:
— Какво сънува?
— Какво може да сънува човек, глупости разни! — измърмори той, навличайки ризата си. Нетърпението като че ли не идеше от неговия суров и мъжествен глас, а от пластичния танц на великолепните мускули, които се разиграха при движението на ръцете му. — Ако имаш да ми казваш нещо, казвай! Нямам време за дълги прегледи.
— Един координатор трябва винаги да бъде по-дълго преглеждан. Та… какво сънувахме този път?
На тоя космически кораб само аз имах удоволствието да виждам първия астропилот и координатор на експедицията смутен. И то всяка сутрин. Защото всяка сутрин му задавах същия въпрос, както го задавах и на останалите членове на екипажа.
— Казах ти: глупости! Някакъв човек, но не беше и човек, някакво същество, много едро и много силно, беше в скафандър, един особен скафандър, такъв не съм виждал. Аз спях и то ме дърпаше за крака. Събудих се и то ми казва: хайде да се преборим. Малко се уплаших, най-вече от скафандъра му, но се хванахме да се борим… Е, борихме се значи и… — Фосфорният цвят на спокойствието му едва забележимо потъмня, стана розов някъде към ушите. — И после изведнъж се оказа някаква жена…
— И не беше в скафандър — вметнах аз, издевателствувайки.
— И… после нещо пак ме дръпна за крака, обръщам се, пак същото същество, в скафандъра, а жената я нямаше, и пак казва да се борим, и аз пак скочих, и то протегна ръка към мене и гледам — ръката му влиза в гърдите ми, в сърцето, влиза като нож. Не ме заболя, но се уплаших и се събудих. — Той си пое дъх и с облекчение изрече: — Това е. Както виждаш, съвсем нормален сън за ситуацията, в която се намираме.
— Точно така! — потвърдих аз. — Един въпрос още: ти наистина ли спеше, когато видя това същество? Имам предвид първия път.
— Разбира се! Тоест, да си призная, не съм съвсем сигурен.
— А още по-точно? Нека не скриваме нищо, особено в ситуацията, в която се намираме! — натъртих аз на думите му.
— Прав си. При второто дръпване, след случая с жената, аз се събудих; отначало само имах чувството, че се събуждам, но не бях буден, сънувах всичко, а после действително се събудих и втората ми борба с неизвестното същество беше съвсем реална, искам да кажа, знаех, че е нереална, че това е може би халюцинация или… как беше… ей… ей…?
— Ейдетическа представа.
— Да, именно! Имах съзнанието за това; бях буден и знаех, че всеки миг мога да се освободя от видението, но, пак съзнателно, исках да видя добре това същество, да го огледам и да премеря силите си с него. То изчезна от само себе си не защото се събудих и не защото се изплаших, просто изчезна в мига, когато ръката му влизаше в гърдите ми, и аз съжалих, че изчезна. Нямаше събуждане след това, аз стоях прав насред стаята.
— В колко часа беше?
— Забравих да погледна, но трябва да е било между седем и седем и петнадесет.
Аз гледах лявата си ръка и съобразявах колко пръста би имала тя, ако на същото разстояние в свободните полета на дланта се поставеха нови пръсти. Щяха да станат осем или девет. В седем часа и пет минути (бях вече станал от леглото) една ръка с девет пръста се протегна през огледалото на тоалетката и ме хвана за шията. Отбелязал съм рефлективно точното време, защото при опита ми да откопча деветте пръста от смъртоносната хватка виждах хронометъра на китката си. Две минути трая битката ми на живот и смърт с тая ръка, после тя изчезна. Огледалото показваше само изцъклените ми от ужаса очи. По шията ми деветте червени петна бързо посиняваха. Рони, медицинският психоробот, който неотлъчно следеше моето състояние, ме сграбчи изотзад, трещейки с всичките си звукови сигнализатори, и ми прасна такава доза електричество, та половин час не можах да се съвзема от шока. „Рони — запитах го, — наистина ли имаше опасност, или просто си направи една шега с мене?“ Запитах го примирително, макар да ми се искаше да стоваря нещо върху металическата му кратуна — тоя шок направо ме съсипа, всичко трепереше в мен. Рони отвърна с машинното си равнодушие: „Патологически синдром от типа на хипнотическите халюцинации.“ Трябваше да му имам доверие, никога не ме е подвеждал, пък и от една седмица насам роботите също се проверяваха всеки ден за техническа изправност. Това обаче само засили тревогата ми — какво ставаше с мен, млад, здрав мъж с многократно изпитани лекарски и летателни качества? В края на краищата само преди два месеца сме излетели от звездолета — твърде кратък срок, за да започнат астроневрозите, защото нито пространственото напрежение е било толкова дълго, нито пък можем да се оплачем от сензорна депривация. Това пълно с надежди втурване в една планетна система, близка по устройство до земната, най-малко можеше да предизвика сетивен глад. Успокоих се едва след като завърших прегледа на първите трима от екипажа, но се успокоих само за себе си — не бях единственият, който по това време бе имал подобни видения, — за да се разтревожа още по-силно: масова психоза? Само това ми липсваше!
— Докторе — каза координаторът; беше се облякъл и очевидно не му се разправяше повече с мен. — Стига с тия лекарствени усмивки! Загадките на тая планета са ми предостатъчни. Ако има нещо, казвай!
Да, загадките на тая планета! Разбира се, психофизическото напрежение е обяснимо, когато вече цяла седмица си изправен пред възможен допир с една чужда цивилизация, но отгде тия ужаси у моите стари и калени астронавигатори, толкова стари и калени, че дори въображението им е поотслабнало? Техните сънища си бяха нормалните сънища на хора, които прекарват живота си в Космоса. Ужаси те много рядко сънуваха, защото постоянно са заобиколени от най-големия ужас — пространството и неговата черна пустота.
— Симптоми на стрес — отвърнах аз колкото се може по-незадължаващо.
— Я не ме стряскай с едри приказки! Разбира се, че ще имам стрес. Цяла седмица се въртим около тая планета като котка около горещо мляко.
— Не говоря само за теб. Целият екипаж! Рязко възбуждане в нервно-емоционалната сфера, функционални изменения в ендокринната система.
— Добре де, не е ли естествено? Още не сме свикнали и на съкратения денонощен цикъл!
Безгрижието му ме предизвика и аз изтърсих онова, което още нямах намерение да съобщавам, преди да съм го установил със сигурност.
— А как ще обясниш например това, че по едно и също време, — ама точно по едно и също време — целият екипаж бива нападнат от еднакви видения?
— Не те разбрах какви видения? Как така целият екипаж?
— В момента, когато ти си се борил с онова същество, една деветопръста ръка беше ме хванала за гушата, две ръце разпорили корема на Зонен, извадили му червата, вързали ги около врата му и почнали да
