Движения? Та той бе изключен! Огледалото отразяваше неподвижната половина на гърдите му. И все пак нещо се движеше в стаята ми. Завъртях бързо глава наляво, надясно и при всичката си подготвеност не успях да изпусна въздуха от гърдите си, който доста преди това бях поел. Една издължена и сплесната глава, глава на някакво влечуго, но поне десет пъти по-голяма от моята, се измъкваше между отворените врати на стенния гардероб. Люлееше се, както съм виждал по учебните филми да люлеят главите си големите змии или питоните, и тихо пръхтеше през конските си ноздри. „Аха! — успях да изрека с част от напиращия до пръсване в дробовете ми въздух и моментално улових китката на лявата си ръка. Това се казваше пулс, да му се възхитиш! — Спокойно, спокойно! — казах си, а сърцето ми лупаше така, че навярно можеха да го чуят чак на звездолета. — Само не го гледай в очите, ужасни очи, такива очи да имаш, можеш да хипнотизираш цялото население на една планета. Внимавай сега, само внимавай! И не в очите… не ставай смешен де, та това чудовище не съществува, нали преди малко извади дрехите си от гардероба! А затвори ли вратата? Виж, това в такъв момент е трудно да си спомниш, но защо те е страх от автохипнозата, след като бе решил именно с автохипноза да го прогониш. Леле, че врат! Всеки жираф би се спукал от завист!“
Врат ли бе това всъщност, или самото му тяло, нашарено с чернозелени и жълти петна? То се източваше бавно и се извиваше в полуобръч покрай стената, главата продължаваше да се люлее, сякаш душеше стените, а от отворената й паст на светкавични импулси се показваше един огненочервен полуметров език, чийто размит връх приличаше на пламъче от експлозия или на огнена четка. Очите на чудовището въпреки своята неподвижност отново и непрекъснато бяха втренчени в мене, макар самото му движение из стаята, приличащо на опипване и търсене, да показваше, че то още не ме е открило. Но… как така не ме е открило? Та не беше ли то вътре в мене? Стисках китката си до посиняване, виждах я как посинява, мъчех се да закова погледа си в цифрите на хронометъра и с всичко усещах, че чудовището не е в мен, а около мен. Чувах го, чувах го все по-силно — диханието му, пълзенето по стените, приближаването на тая смазващо огромна и плътна маса, която сякаш изместваше въздуха от стаята. Достатъчно е пак да погледна и… не бива да гледам, няма никакво животно в стаята, сам съм, с Рони, с моя верен Рони, стаята е празна, сега ще почнат прегледите, трябва да помисля за… не гледай, не гле… дай… Махай се! Хей, хей!… Майчице!…
Не помня какво още съм крещял, как съм ритал и махал с ръце, как съм се търкалял по пода. Сигурно съм се търкалял, бягайки от чудовището, защото се намерих сврян чак в тясното пространство между стената и изправения до нея психоробот, бях прегърнал в отчаянието си металическите му крака. Продължаваше да ме тресе така, че тялото ми подскачаше по пода. В гърлото ми нещо виеше и скимтеше и се молеше за пощада. Чудовището беше си отишло, но сега аз го виждах вече вътре в себе си, такова, каквото го запомних в оня миг, когато… когато сигурно съм паднал на пода или съм хукнал да бягам, тоест, когато въпреки всичките ми усилия бях изтървал контрола над съзнанието си. Два гигантски мамутови крака стояха пред стенния гардероб, туловището не бе успяло да излезе, та и как ще се побере в мъничката стая! Шията бе опасала като обръч стените и огнените ноздри се люлееха на педя пред лицето ми. При тая близост би трябвало да не мога да виждам очите му, тия кошмарно безизразни плочи, които ме пробиваха като лазерен лъч, но аз ги виждах — и тях, и трионестата челюст, и сякаш виждах още по-навътре, чак в самата утроба на чудовището, виждах себе си там, сдъвкан и омотан, както съм изглеждал навярно в тоя миг в краката на Рони.
— Рони, помагай!
Треската се уталожва, но нямам сили да се изправя. Опирам долната си челюст върху метала на едното му ходило, за да спра хлопането на зъбите си, и скимтя:
— Рони! Рони!
Той не помръдва. И ужасът отново се връща в мен. Какво е станало с него, с моя непобедим и неумъртвим железен покровител? Изкрещявам още веднъж името му и едва тогава се сещам, че той е изключен. Просвам се по гръб и лежа така няколко минути, докато окончателно дойда на себе си. Изправям се като болник, който не е ставал с години от кревата. Студено ми е, целият треперя. В това треперене почва да се промъква някакъв весел звън, почва някак си да ми става все по-студено и все по-весело, но като че ли са се запазили у мен достатъчно сили, за да съобразя, че това е опасно. Само една хистерия ми липсва още! Завличам се до автомата за инжекции в кабинета, който е в съседство със стаята ми. Пъхвам вътре оголената си до лакътя ръка и протягам другата към първия бутон, изпречил се пред погледа ми. Едва не сбърках. Очите ми блуждаят и аз дълго се мъча да ги спра върху нужния ми бутон със съответната формула на него. Докосвам го, но студът не ми позволява да усетя проникването на медикамента. Готов съм отново да изпадна в ужас — повреден ли е апаратът? И — аха да натисна втори път — съзирам, че бутонът е променил своя цвят. Без малко да си вкарам двойна доза, която направо би ме направила идиот за няколко часа. Стискам зъби и чакам бутонът отново да възвърне цвета си. Това трае секунди, но на мен ми се струва безкрайно бавно. Най-после изваждам ръката си и вече съм друг, лекарството е почнало да действува. Още пробягват ледени тръпки по гърба ми като стъпките на закъснели след колоната си босоноги джудженца, но вече мога да мисля.
Странно! Почти съм сигурен, че не бях позволил на съзнанието ми да ме изостави и все пак не смогнах да затворя вратата към мрачните подземия на мозъка си, откъдето бе изпълзяло това кошмарно чудовище. Що за сила бе това? И откъде тъкмо такова видение? През живота си не съм виждал друго животно освен тия в селекционния парк на звездолета и, разбира се, всичко онова, което съм изучавал заедно с историята на Земята по холограмните филми. Но нима едно холограмно изображение може така дълбоко да заседне в нас? Има ли на тая планета подобни чудовища, та жителите й ни внушават такива представи? Или просто се отключва подсъзнанието ни, все още обитавано от всички зверове, които някога са се подвизавали по Земята?
Сещам се за Рони и ми става страшно, защото без него съм сам, безпощадно сам. Връщам се при него, отварям гръдния щит, главният ключ на двигателя е разположен доста надълбоко, зад още два предпазни клапана. Завъртвам го. Стрелката до него лежи на цифрата IV. Това е нормата на включените функции или, както я наричаме, медицинска готовност номер четири. Премествам стрелката на три. Изкушавам се да я бутна още по-нататък, към две, но нямам право да го извърша без разрешението на астронавигаторския съвет. Но на три имам право. Това означава, че Рони ще придобие още по-голяма самостоятелност за сметка на моята. От този миг нататък той няма да се отделя при никакви обстоятелства от мен, дори да му заповядам. Защото аз вече съм решил, че не мога да гарантирам за умственото си състояние. От този миг той ще ме пази така, както нищо друго не е в състояние да ме пази. Нито аз самият. Но ще трябва да поискам още един робот за лично обслужване, защото при това положение Рони отказва да изпълнява някои предишни задължения.
Заключвам гръдния щит и толкова ми олеква, че отново се чувствувам слаб. Облягам се неволно на металическия гръден кош, долепям буза до бронята. Ухото ми долавя тихия шум на заработилата апаратура — токовете са тръгнали по умопомрачителните лабиринти на печатните схеми, затоплят ги, оживяват ги. Защо и ние не сме такива печатни схеми? Завиждам на Рони — няма подсъзнание, няма чудовища в мозъка му! Така ми е добре на гърдите му, че ми се иска да му кажа нещо хубаво, нещо, което се казва на майка или на любима жена, но той все едно няма да ме разбере. От нежност той не разбира, нито от признателност. Дори не мога едно човешко изречение да му кажа, ей тъй, импулсивно — на него трябва да се говори така, както говори и той самият, като машина. Ругал съм го, когато нещо ме е било яд, подигравал съм му се, всъщност така правят и другите със своите психороботи, но за наше щастие те не реагират на това, иначе кой знае как биха се сърдили на глупавата ни неблагодарност.
Продължавам да се притискам като бито дете към него й всичко в мене утихва, защото знам, че сега Рони ме опипва със своите изумителни сетива, всичко в мен опипва — мозъка ми, чувствата ми, биотоковете на мускулите, горещия поток на кръвта ми. Преценява ги, опипва ги, сякаш ги гали, и аз ставам още по- спокоен.
— Рони, как съм? — питам го почти глезено, защото знам, че вече съм добре, и поглеждам отдолу нагоре към неговото „лице“, което не представлява нищо друго освен една равна плоскост с десетина индикаторни лещи по нея.
— Нормално — отвръща той и аз потръпвам от щастие, чул отново гласа му. — Десет минути почивка.
— Не съм изморен. Остави ме! Остави ме, ти казвам, имам си работа! — продължавам аз да се държа
