— Ха, миличките! — не се сдържах аз. — Толкова ли са се изплашили?

Той отмина ироничното ми възмущение:

— Пращат ни на помощ „Плутон“, който си бил свършил работата около деветата планета. Всички други се прибират.

— Чудесно!

— Но „Плутон“ няма да пристигне по-рано от три седмици, защото ще се движи с изключени двигатели, по орбитален път, и ще остане в далечен тил. Не ни се разрешава друга връзка с него освен пеленгаторен сигнал през дълги интервали. И, разбира се, в случай че сме реално застрашени от нещо.

— Точно така! Засега нищо не ни застрашава!

В гнева си аз не забелязах, че всичко това потвърждаваше възгледите ми, които вчера бях изложил толкова разпалено на съвета. Всъщност не се бе случило нищо друго освен спазване на инструкцията за среща с друга цивилизация. Звездолетът се готвеше преди всичко за конфликт. Ние можем да загинем, но той няма право да загине, той трябва да си остане незабелязан. Затова ни предоставя сами на себе си. Сега цялата отговорност за първия контакт лягаше върху нас.

Координаторът стана от креслото, а аз все още не можех да преглътна нито съобщението му, нито това, че го прави най-напред пред мене, а не пред съвета.

— Ти май не си съгласен! — рече той без подигравка, по-скоро добродушно. — Все пак, след като се самопоканихме на планетата им, не бива да създаваме у нашите бъдещи домакини впечатлението за масирано нападение, не мислиш ли?

— И… и… какво ще правим сега? — проломотих аз все още объркан.

— Свършвай прегледите и ела да се боксираме! — рече той на излизане.

И аз видях, че е доволен, съвсем не разтревожен, а доволен, проклетникът, загдето го изоставяха, загдето ни казваха направо, че ще ни пожертвуват, без да им мигне окото. Дори и от тия дяволски видения като че ли беше доволен. Заради бъдещия паметник ли, който се надяваше да му издигнат? Ще види той един паметник!

Да станеш отново човек

В тренажерната зала координаторът ми пошепна, за да не чуят другите — очевидно бе отгатнал предишното ми недоумение:

— Докторе — рече той, — още ли се възмущаваш, загдето ни оставят сами срещу планетата? Ето сега ние ще застанем един срещу друг и единият от нас трябва да победи. Но ако някой поиска да ти помага да ми смажеш носа, ти сам няма да му позволиш, нали? Нали това се наричаше „спортният дух“, за който разговаряхме наскоро?

Аз се занимавах с тренажерния гравитатор, а координаторът стоеше зад мене редом с Рони. Всеки ден ние прекарвахме по няколко задължителни часа тука, създавайки си условията на планетата, която се готвехме да посетим. И все не можехме да им свикнем. Особено аз — моите клетки и мускули не помнеха други гравитационни сили освен тия на звездолета, където съм се родил. И сега знаех добре какво ме очаква, щом включа локалното гравитационно поле, та нямах никакво желание да се впускам в дискусии за спортния дух. За мене спортът беше една работа като всяка друга, свързана с програмата за физическата и психическата подготовка на екипажа, но в този ден ми предстоеше вече и едно чисто физическо сблъскване с координатора. То сигурно щеше да бъде доста по-различно от досегашното ни състезание на нерви, а от това, че го споменавах „спортният дух“ съвсем не се събуждаше в мен. Защото бях повече от виновен пред тоя дух — малко преди да дойда в тренажерната, аз още веднъж бях напъхал ръката си в апарата за инжекции, натискайки този път едно съвсем друго копче.

Тая ръка, рязко превъртяла регулатора, изведнъж падна от него. Започнах да падам и аз — да падам в себе си и едновременно с това надолу, надолу, сякаш някаква могъща вакуумна тръба ме всмукваше към центъра на кораба. Сърцето ми се превърна в оловно гюлле, което едва-едва помръдваше. Дробовете ми увиснаха в диафрагмата като камъни в торба, стомахът, червата, всичко в мене бе тръгнало да напуска мястото си. Облегнах се на Рони, не можех дъх да си поема. Координаторът се усмихваше насреща ми през синьооранжевата мъгла, запълнила изведнъж цялата тренажерна. Сред нея, сгърбени, смачкани, изкривени като влечуги, плуваха останалите седмина от екипажа. Исках да вдигна клепачите си, да ги размърдам по- енергично, та да развеят мъглата, но още не успявах да го направя. Всичките ми усилия отиваха в опита да започна по-равномерно и по-нагоре да вдигам тия дяволски камъни в гръдния си кош. Навярно това бяха твърде шумни усилия, но аз не ги чувах, защото сред мъглата пред очите ми като древна корабна сирена виеше ужасеният ми вестибуларен апарат. Никога не бих могъл да определя колко трае това състояние без помощта на часовника, но този път то трая осезаемо малко. Втората инжекция си бе казала думата. Поизправих се, напуснах прегръдката на Рони, разтърках с длан очите си. Мъглата се оттегляше в ъглите зад спортните съоръжения. Воят в ушите ми престана и чух координаторът да пъшка:

— Докторе, не биваше така изведнъж…

Устата му беше изкривена като от паралич, защото гравитацията теглеше ъглите й надолу.

— Време е да свикваме — рекох аз с показна небрежност, но за един незасегнат в момента от гравитацията слушател това сигурно би прозвучало твърде комично, защото езикът ми едва се обръщаше, надебелял и безчувствен като от отравяне с опиати.

Останалите също вече се изправяха, мъчеха се да заемат предишните си стойки. Вейо влачеше краката си към мен, сякаш бе обул оловни обувки, невидими оловни обувки, защото и той беше бос като всички.

— Аз съм без партньор — изломоти той с оловния си език. — Монида отказа.

Представляваше жалка картина, а само преди малко въпреки виденията още можеше да се шегува. По време на прегледа бях дал и на него една таблетка:

— Опитай утре с това. Може би чудовището няма да се яви.

— А как да му я дам? — запита той с невинно изражение на лицето. — Преди ядене или след?

Беше между най-добрите спортисти на звездолета, но сега никак не съжаляваше, че е останал без партньор, и си позволи дори едно самоунижение:

— Слушай, защо ни измъчваш с тая дивашка гравитация? Та нали, ако изобщо слезем на планетата, ще слезем със специалните скафандри?

Изговори го като агонизиращ, който миг преди смъртта си е решил да изкаже последното си желание. Не го слушах, защото се опитвах да завъртя оловните си топчета-очи към оловните очи на координатора, да срещна погледа им. Монида отказал! Ето ти и първото нарушение на дисциплината на кораба! Какво означаваше то — начало на разложение или той бе само последователен във възгледите си? По време на прегледа той мълча, нищо не спомена за намерението си, дори съобщението му, че боксовите ръкавици са готови, говореше обратното. На него бяхме възложили да програмира изработването на девет чифта ръкавици, защото никой от нас вече не помнеше устройството им. Както всички други, бе приел без възражение и инструкцията по бокс и борба, която им раздавах за разучаване. Тая инструкция, разбира се, трябваше и аз да разучавам, защото само бях я извадил от медицинския колектор.

Координаторът още бе погълнат от усилието си да се нагоди към гравитацията и с нищо не показваше, че се готви да даде отговор на мълчаливото ми запитване. Това ме вбеси — да не би само аз да носех отговорност за дисциплината на тоя кораб! Миг преди това у мене бе възпламнало едно подло желанийце да изправя Вейо срещу него, а аз да заема ролята на рефер. Съзряната възможност да избягна по този начин физическия сблъсък с координатора размърда натежалите ми вътрешности в инстинктивна радост, но гневът сега я отпъди и заедно с това сякаш издуха последните оловни парчета от тялото ми. Изпънах се, решителен и почти яростен.

— Добре. Ще говорим на съвета за това. Сега бъди рефер — казах аз на Вейо. — А на борбата ще ти бъда аз партньор.

Рекох го и учудването на двамата се разля като тоник в жилите ми.

— Готови! — извиках, гледайки към Монида, който стоеше с гръб към нас при педалния уред.

Евристикът послушно се обърна както всички останали към мене и нашата редовна тренировка започна. Бягане, скачане, земна гимнастика, лост, тежести… От един месец упорито ги измъчвах с най-древните, най-примитивните и най-скучните упражнения. Сложните и остроумни гимнастически уреди, които увличаха тялото в една забавна игра, стояха забравени по местата си — който искаше, можеше после да си се

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×