— Аз съдя само себе си. Виновен съм, че нямах кураж нито тогава… — погледът му бързо се плъзна към Сокола, — нито сега.
Баща му се намръщи и се обърна, за да си ходи, като по този начин сложи край на разговора. Сокола го загледа въпросително преди ръката, която лежеше на рамото му, да го тласне напред. Тъкмо сега той разбра, че в живота му настъпва промяна, много по-груба, отколкото си беше мислил. Не само щеше да отиде да живее при непознати. Не само майка му и сестра му си бяха отишли. В този момент имаше чувството, че и с баща му става някаква промяна. Щеше да може да го вижда, но с отношенията, които имаха преди, бе свършено. Беше наистина сам.
Когато излезе от постройката на слънчева светлина, вдигна взор към яркосиньото небе. Пустош. Безкрай. Тази празнота не предлагаше никаква възможност за бягство.
С наметка, свита на руло под мишница, последва Роулинс. Ботушите на мъжа остро скърцаха в снега. Всъщност всяка негова стъпка вдигаше шум. Когато минаваха покрай група каубои, Сокола усети втренчените им погледи, но стоически се престори, че не вижда. Полускрита зад дърветата, се виждаше голяма, хаотично застроена къща, но Роулинс се насочи към няколко по- малки. Скоро Сокола разбра в коя къща отиваха. Когато Роулинс заизкачва дървените стъпала пред входа, Сокола, изумен, отстъпи назад.
— Какво има, Соколе? Ела! Няма нищо страшно. — Мъжът, леко усмихнат, го приканваше да продължи.
— Вратата не сочи изток — каза момчето.
Очите на мъжа станаха студени, усмивката изчезна:
— Белите хора не смятат за необходимо вратите на къщите им да гледат на изток.
Сокола знаеше това, но мисълта, че ще трябва да живее в такъв дом, го караше да се чувства неловко. Роулинс търпеливо зачака. Не се опита да пришпорва момчето, нито се раздразни от неговото колебание. Роулинс почисти обувките си в изтривалката, като изтърсваше буци сняг.
Сокола не пристъпи дори крачка пред мъжа. Огледа малката веранда със закачалки, на които висяха дрехи и където имаше един леген за миене. През една отворена врата се виждаше стая с бели мебели. Оттам се носеше миризма на кухня. Роулинс взе вързопчето дрехи на Сокола и го остави на пода.
Щом забеляза отражението си в огледалото над мивката, Сокола се спря и се загледа. Подутината на бузата беше червено-виолетова на цвят. Кожата под очите също беше подута. Въпреки острия студ, от който останалата кожа бе измръзнала, на тези места плътта бе топла на пипане и много болеше.
— Вера! — Роулинс повиши глас, като извика това име.
— Татко! Татко! — викаше възбудено писклив гласец и едно момиченце изтича от стаята, от която се носеше ухание на кухня, за да се хвърли в прегръдките на баща си.
— Мама ми позволи да направя сладките — гордо заяви то. — Искаш ли да опиташ една. Сама ги направих.
— Почти сама — поправи го женски глас.
Сокола забеляза жената на вратата, но беше заслепен от жълтите къдрици по главата на малката.
— Как успяхте да уловите слънчевата светлина и да я накарате да блести в косите ви? — попита с любопитство Сокола. — Беше слушал да говорят за бели и жълти коси, но никога не беше виждал такива със собствените си очи.
Въпросът му предизвика пълна тишина. После Роулинс сложи момиченцето на земята. Вниманието му бе привлечено от очите му — бяха зелени. Детето също се загледа в него.
— Нямаме нужда да ловим слънчевата светлина — обясни Роулинс. — Много бели имат коси с такъв цвят. Няма нужда от никаква магия, освен ако не се използва бутилка перхидрол.
— Ти кой си? — попита момиченцето.
Но той мълчеше.
— Кое е момчето? — сега въпросът бе зададен от жената.
— Керъл, представям ти Сокола. — Роулинс побутна момиченцето напред. — Соколе, това е дъщеря ми Керъл.
— Сокол? — малката повтори името, като смешно бърчеше носле. — Както на птицата? Много смешно име.
— Сигурно той си мисли, че твоето име е смешно — каза Роулинс.
— Какво е това на лицето ти? — попита момиченцето, гледайки втренчено зачервената отекла буза.
Преди Сокола да успее да отговори, Роулинс се намеси.
— Паднал е и се е ударил зле. Защо не го заведеш в кухнята Сигурно ще успеем да накараме мама да му приготви сандвичи. Доста време е минало, откакто е ял за последен път.
— Ела, Соколе! — Малката го хвана за ръка. Отначало той се опита да се съпротивлява, но после се остави да го води в съседната стая момиченцето, чиято руса глава му стигаше до гърдите.
— Том, чие е това момче? Защо си го довел тук?
Щом чу притеснения глас на жената, въпреки че тя почти шепнеше, Сокола най-после вдигна очи, за да види кой говори. Косите на жената също бяха светли на цвят, но не така жълти като на малката. Носеше дреха с цветовете на смокинята.
Наблюденията му бяха прекъснати от момиченцето, което го буташе да седне на стола. Керъл тичешком се отдалечи, но след няколко секунди се върна с чиния с две сладки. Беше толкова шумна, че Сокола за малко не изтърва отговора, който Роулинс даваше на жена си.
— Доведе го тук Джон Бъкенън. Той…
Отговорът, даден шепнешком, бе прекъснат от едно уплашено:
— Искаш да кажеш, че това е момчето от неговата любовница индианка?
Думите бяха произнесени шепнешком, но въпреки че мъжът и жената стояха на верандата, Сокола чуваше всичко, което говореха.
— Да. Тя е умряла във виелицата. Джон ме попита дали може да се грижим за него. Съгласих се — продължи мъжът със същия покрусен тон.
— Искаш да кажеш, че той моли ние да отгледаме детето? — Лицето й бе набраздено от гневни бръчки. Сокола забеляза колко тесни бяха устните й. Почти изчезваха, щом ги стиснеше, както беше в този миг. Според Сокола всичко в жената бе много тънко.
— И ти се съгласи?! Как можа? Кетрин ми е приятелка. Мислиш ли… той мисли ли, че тя няма да се досети?
— Кетрин ще обърне глава на друга страна и ще се престори, че нищо не знае, както винаги е ставало, — Роулинс поклати объркано глава. — Никога не съм могъл да разбера как Джон Бъкенън успява да вдъхне подобна лоялност у жените. Жалко, че не е способен на подобни връзки и с мъжете.
— Добре. Не ме интересува какво мислиш. Джон Б. Фокнър е прекалено смел, след като си позволява да остави момчето у нас под носа на Кетрин.
— Не виждаш ли какво доверие ни гласува, Вера? — Роулинс запазваше спокойствие въпреки неприятните неща, казани от жена му. — Ако само миг се замислиш, ще разбереш, че това е истинско признание.
— Надявам се само, че си дава сметка в какво неприятно положение ни поставя — гласът на жената не звучеше вече толкова гневно.
Момиченцето стоеше изправено близо до Сокола и закриваше двойката на верандата. Като сложи ръце на кръста, то попита:
— Няма ли да изядеш поне една сладка?
Сокола погледна в чинията пред него, но не протегна веднага ръка.
— Татко! — то се извърна ненадейно, а златните къдрици подскочиха и затанцуваха. — Не иска да изяде дори една от моите сладки — оплака се то, като направи обидена муцунка.
След една-две секунди Роулинс отвърна:
— Може би иска да си ги запази за десерт. Нали е останало малко студено печено в хладилника? — попита той жената. — Защо не му приготвиш един сандвич?
Когато жената влезе в кухнята, детето се обърна към мъжа:
— А ти не искаш ли да опиташ една от сладките ми, татко?
— Но, разбира се, ще опитам няколко.
