Той свали шапката си, окачи я на закачалката на стената зад него и прокара пръсти през косата си в пясъчен цвят, която шапката бе зализала. Като разкопча и свали тежката шуба, подплатена с овча кожа, той погледна Сокола:
— Защо не си свалиш връхната дреха, Соколе? Вътре ще ти бъде много топло с нея.
За разлика от белия човек, който поема инициативата, дори с риск да сбърка, обичай бе за Народа на хората, когато се намират в непозната обстановка, да не правят нищо, преди да са разбрали какво се очаква от тях да сторят. Забележката на Роулинс беше първото указание, което Сокола получаваше относно правилното поведение. Той стана и започна да се съблича.
— Да. И си измий ръцете. — Поучаваше го жената. — В този дом ръцете се мият преди ядене.
Роулинс го заведе на верандата, взе шубата му и я закачи на закачалката до своята. Когато Роулинс се запъти към умивалника, Сокола го последва. Мъжът отвори крана и остави водата да тече, докато миеше и сапунисваше ръцете си. И той като белите учителки ползваше водата така, сякаш тя никога нямаше да свърши. Сокола укори в себе си мъжа за водата, която разхищаваше, но не каза нищо и на свой ред си изми ръцете. Всички бели хора са глупаци и разсипници, реши той. На него щяха да са му необходими две отивалия до кладенеца, за да донесе водата, която Роулинс разля. Подсуши ръцете си в кърпата, която му дадоха. Следвайки по петите Роулинс, той се върна в кухнята и седна на същия стол.
— Не се ли е стоплило вече кафето, скъпа? — попита Роулинс жената.
— На печката е — отвърна тя, кимвайки утвърдително. Сокола следеше Роулинс, който взе бяла порцеланова чашка от полицата на шкафа и се запъти към печката, за да я напълни. Роулинс видя, че Сокола вдишваше дълбоко силния аромат на кафето, и се усмихна.
— Искаш ли чашка кафе, Соколе? — попита той. Момчето едва забележимо помръдна брадичка надолу, като някакъв особен утвърдителен знак, и Роулинс се върна при шкафа, за да вземе още една чашка, същата като неговата.
— Нима си решил да му дадеш кафе? — Възпротиви се жената. — Ще забавиш растежа му.
Роулинс се усмихна незабележимо и се направи, че не я чува. Напълни втора чаша с кафе и я занесе на масата заедно със своята.
— От него ще ти пораснат косми на гърдите, нали, Соколе? — попита той, намигайки му.
Сокола не можеше изобщо да си представи за какво трябва да желае да му пораснат косми на гърдите, затова не каза нищо.
— Нима ще го оставиш наистина да пие кафе? — възкликна жената ядосано. — Той е още дете.
Тя дойде до масата с чиния, в която имаше месо, сложено между две филии бял хляб.
— Децата навахос са свикнали да пият кафе и чай, Вера — обясни Роулинс. — Освен това, след като е бил на студа толкова дълго, трябва да се стопли.
Подутата буза правеше дъвкането болезнено и принуждаваше Сокола да се храни бавно. Детето се покачи на коленете на бащата който ядеше сладки и обясняваше колко били вкусни. Когато свърши със сандвича, Сокола изяде двете сладки, които момиченцето бе донесло, и бавно запреглъща горещото кафе.
— Защо е толкова спокоен, татко? — момиченцето се завъртя на коленете на бащата, за да вижда по- добре лицето му.
— А ти защо говориш толкова много? — подразни я той.
Детето се засмя:
— Може би котката му е изяла езика.
— Не ми се вярва. За разлика от теб вероятно той не казва нищо, когато няма какво да каже. — Роулинс потупваше леко с пръст чипото носле на детето.
— Къде са твоите мама и татко? — Две зелени очи гледаха втренчено Сокола, без да мигат.
— Той е сираче, Керъл. — Сокола стрелна с поглед мъжа, който държеше малката и бе отговорил на въпроса вместо него. — Той вече няма ни мама, ни татко. Отишли са си и двамата.
Обяснението потвърждаваше подозренията на Сокола. Неговият баща както винаги, си беше негов баща, но не и по предишния начин.
— Няма ли си никой? — Очите на момиченцето се разшириха и се превърнаха в две прозрачни езерца.
— Сам съм — отвърна откровено Сокола.
Той не искаше да предизвика съчувствието им. Бе проста констатация на факта, нищо повече.
— А къде живееш? — Отговорът му накара детето да зададе нов въпрос.
— Ще живее с нас — поясни баща й.
— Да, но преди това, Том Роулинс — намеси се жената, — ще трябва да провериш колко е чист. Няма да се изненадам, ако има въшки. Къде са дрехите, които е донесъл? Ще ги изпера, както и тези, с които е сега.
— Права си, Вера — въздъхна мъжът, сякаш не искаше да се съгласи с казаното. — Нещата му са увити в онази наметка на верандата. Ще му е нужно обаче да облече нещо междувременно.
— Кетрин ми остави една кутия със стари дрехи на Чад, които вече не му стават. Даде ми ги миналата седмица да ги занеса в църквата. Ще ги изпратим на един мисионер в Южна Америка за бедните. Сигурно ще се намери нещо, което да става на момчето.
Мъжът свали детето от коленете си и се изправи:
— Хайде, Соколе! Първо ще те натъркам с шампоан после ще се измиеш.
Лицето на мъжа изразяваше тъжно примирение, когато поведе момчето към верандата. На Сокола подобна история се стори странна, тъй като знаеше всичко за въшките!
Веднъж бяха станали толкова ужасни в колибата на Куция крак, че той и семейството му трябваше да я напуснат и да си построят нова.
— Тя много пъти миеше косата ми и всеки ден изнасяше завивките вън от колибата на слънце, за да измрат — обясняваше Сокола своите преживелици, които бяха обичай и за другите колиби. — Беше единственият начин да ги прогоним, но те пак се връщаха.
Роулинс слушаше с погнуса, когато отвори крана с топлата вода:
— В нашия дом няма да намериш нито една въшка. Сокола си помисли, че те са големи късметлии, но не можа да го каже, тъй като главата му се намираше под течащата вода. След като го изми с шампоан, Роулинс го заведе в една стаичка зад кухнята, където имаше голямо бяло корито, стоящо на четири крака, които приличаха на лапи на пума. Това, както го беше описал баща му, трябваше да е вана. Мъжът пусна водата. След като му обясни какво и как да облече след къпане от дрехите, сгънати на една полица, окачена на стената, Роулинс го остави сам.
Поради малкото вода къпането винаги беше лукс за Сокола. Може би белите имаха някакъв неограничен резервоар с ценната течност. Сокола се изми много бавно, наслаждавайки се на рядката възможност. След банята облече чистите дрехи. Бяха му широки, но ухаеха приятно.
Когато излезе, помогна на Роулинс да изнесе няколко кашона от едно тясно килерче и да сглобят легло и ракла в останалото свободно място. Казаха му, че това ще бъде стаята, в която ще спи.
Имаше много неща за гледане, съвсем нови за него, нови и странни. Научиха го как да си мие зъбите и да използва брилянтин за непокорните коси, които решеше на една страна по техен обичай. Тази нощ му дадоха дрехи за спане и му казаха, че се нарича пижама. Така потвърдиха това, което учителите му бяха говорили и което обаче не бе сред навиците на баща му.
Сокола не спа добре. Имаше прекалено много шумове, които за него бяха непривични. На следната сутрин, в мига, щом слънцето се показа на прозореца, той стана и се облече. Когато излезе от стаята, все още светлината бе твърде слаба, за да осветява добре пътя, но той не посегна към нито един от електрическите ключове.
Стигайки на верандата, Сокола огледа внимателно шубите, закачени на закачалките, за да открие своята. Зад гърба му кухнята изведнъж блесна в ярка светлина. Изненадан, Сокола се извърна и се препъна в един ботуш.
— Кой е там? — във властния тон на жената се усещаше и малко страх.
Преди още да успее да отговори, за да го разпознаят, тя беше вече на вратата и го гледаше втренчено:
— Какво се разхождаш наоколо в този час.
