— Онзи-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки.
— Но ти искаш да те наричат Сокол? — Жената изглежда не бе разбрала неговия жест. — Казвам се Катрин Фокнър. Мъжът ми е господар на това имение. Ти знаеше ли това?
Сокола поклати глава. Той не знаеше, че тази жена е първата съпруга на баща му.
— Знаеш ли какво значи името Фокнър?
Сокола отново поклати глава:
— Не.
— Означава укротител на соколи. Намирам това съвпадение за доста интересно. Как ти се струва? — Резкият тон я караше да изглежда разгневена. Беше въпрос, на който никой не очакваше Сокола да отговори, затова жената се обърна към седящото до нея момче. — Това е синът ми Чад Фокнър.
Сокола забеляза, че чертите на лицето й се смекчиха от гордост и топлота, когато гледаше другото момче. За миг пожела да гледат и него така.
Сокола се извърна леко, за да види заварения си брат. Косите му бяха по-тъмно кестеняви от тези на майката, но очите бяха със същия цвят. Беше с около четири години по-голям от него, но по-висок с доста сантиметри. Малката Керъл беше седнала от другата му страна и използваше коляното му като масичка, на която облягаше книжката си за оцветяване. Чад Фокнър разглеждаше Сокола без особено любопитство, демонстрирайки разсеяна развеселеност от положението.
— Здравей — поздрави той с престорено безразличие. — Какво правиш тук?
Въпросът припомни на Сокола причината, поради която го бяха изпратили у дома. Обърна се към Вера Роулинс, за да й предаде съобщението:
— Той каза, че следобед трябва да отиде до града и попита дали може да обядва в единадесет и половина.
— Кой е този той? — попита Вера, а после тихо се обърна към приятелката си: — Не мога да го убедя да използва имената на хората, за които говори. — Сетне отново насочи вниманието си към Сокола: — Искаш да кажеш господин Роулинс?
— Да, господин Роулинс каза така.
С крайчеца на окото си Сокола зърна съпругата на баща си да придърпва нагоре ръкава на белия си пуловер. Показа се златен часовник.
— Ако трябва да приготвяш обяда, Вера, по-добре ще е да си вървим. — Тя стана и се отдалечи от Сокола, като много внимаваше да не се допре до него.
— Не си тръгвай — запротестира Керъл, когато коляното, което подпираше блокчето за оцветяване, се отдръпна. — Още не съм оцветила рисунката за Чад.
— Донеси го следобед у нас. — Чад покровителствено погали русите къдри. — Може би ще си направим снежен човек.
— Наистина ли? — Лицето на момиченцето грейна радостно и възбудено, защото той му беше обещал най-желаното нещо.
— Чад, така я разглезваш — въздъхна Вера Роулинс.
Сокола никога не беше я виждал толкова доволна.
Когато остана далеко от тях, Сокола видя жената на баща му да облича шуба, обточена по врата с кожа. Чу мекият й глас да благодари на Вера за кафето и да се сбогува. После чу, че предната врата се затваря. Вера забърза към кухнята да приготви обяда и остави Сокола сам и забравен във всекидневната. Свежият сладостен аромат на парфюма се носеше в стаята. Самотата като остра болка прободе Сокола.
Тази седмица Сокола видя два пъти баща си. Всеки път той го питаше как се чувства и има ли нужда от нещо. Сокола се взираше в празния поглед на баща си и разбра, че той не желае да чуе отговор на въпросите. Затова и не му говореше за странното си състояние и за самотата, която изпитваше. Напротив, отговаряше това, което знаеше, че баща му иска да чуе.
В понеделник Сокола трябваше да тръгне на училище за бели хора. Беше се приготвил много рано, нервен и преизпълнен със съмнения относно промените, които училището щеше да му донесе. Щеше ли да бъде то като това на резервата? Щяха ли да го бият учителите с линия, ако говореше на индиански? В училището за бели сигурно нямаше да му разрешат да говори на езика навахос, реши той. Опита се да не мисли за новите си другари.
Облечен в шубата и със спуснати коси, стоеше до прозореца на кухнята, докато чакаше с привидно безразличие да срешат малката Керъл, в чиято руса коса вплитаха панделки. Този ден Роулинс щеше да ги заведе на училище, а после те щяха да хванат училищния микробус обратно.
— Не ти ли е много топло в тази шуба, Соколе? — Роулинс седеше на кухненската маса, пиеше кафе и гледаше жена си как сресва косите на момиченцето.
— Защо не излезеш навън да чакаш — подсказа му той. — Керъл след малко ще бъде готова.
Сокола прие забележката и с тихи стъпки напусна — дома. Леденият въздух щипеше лицето му и превръщаше в бели облачета дъха му. Обзе го желание да избяга от това място и да тича на север, към колибите на роднините си. Погледът му се зарея отвъд дърветата и се спря на бялата къща, в която живееше баща му. Видя го да излиза от дома и да се отправя към колата, паркирана отсреща. Не носеше подплатената с кожа шуба, нито джинсите. Беше облечен в дълго тъмно палто, което се вееше около коленете, и в тъмни панталони. Болезнен спомен разтърси Сокола. Той се хвърли в лудешки бяг между дърветата, под гонен от непонятен страх. Баща му чакаше прав до колата, когато Сокола стигна при него. През палтото, незакопчано догоре, Сокола можа да види дрехите и вратовръзката, която носеше.
— Ще дойдеш ли с нас до училището? — Опитваше се да прочете отговора по израза му, но тръпката по лицето бе чувство за вина.
— Не, отивам във Финикс, по дела. Тъкмо идвах към Том, за да се сбогуваме. — Избягваше да срещне погледа на Сокола и гледаше втренчено ключовете на колата, които бяха в ръцете му.
Страх прониза Сокола:
— Кога ще се върнеш?
— Много скоро. Не зная. — Забелязвайки изражението на сините очи, мъжът се наведе, смали се пред Сокола. — Опитай се да ме разбереш, Соколе. Трябва да се махна оттук. Не мога да остана, защото е много лесно да мисля, че тя е винаги в колибата и ме чака. Има много неща, които ми я припомнят, и много, които отравят спомена ми. Нужно ми е да бъда за малко някъде другаде. Ще се върна. Заминавал съм и друг път, нали?
Но този път беше различно. Баща му беше здравата скала, в която можеше да се вкопчи в този променлив свят, менящ контурите си като дюни в пустинята. Сокола не разбираше колко нужна бе близостта на баща му и не можеше да се изрази. Единственият отговор, който можеше да даде, бе нямата молба в погледа му.
— Ще имаш нови занимания — училището, ще работиш, за да помагаш на Том. Дори няма да усетиш, че ме няма. — Баща му се опитваше да го убеди, че заминаването му не е сериозно нещо. — Искам да внимаваш в училище и да си пишеш домашните, които учителката ще ти даде. Важно е да научиш всичко, което можеш. Том и Вера ще се грижат за теб.
Леки стъпки доближиха колата. При звука им Сокола се извърна към къщата. Беше жената, наричана Кетрин, първата съпруга на баща му. Очите й отново гледаха гневно, но този гняв се уталожи, когато погледът й се спря на баща му.
— Греша ли или ми беше казал, че тръгваш веднага, Джон? — попита жената.
— Така е. — Той се изправи и след като за последен път погледна Сокола, тръгна към колата. За миг задържа отворена вратата:
— Желая ти успех през първия учебен ден, Соколе! — Сетне погледът му се спря на жената, която носеше качулка от кожи. — Довиждане, Кетрин.
— Да не забравиш да ми се обадиш по телефона довечера — каза тя с хладна усмивка.
Вместо отговор, мъжът махна с ръка, докато се наместваше зад волана. Включи мотора. Сокола се отдръпна от пътя на колата, гледайки как се отдалечава. Чувстваше се изоставен. Красивата жена от другата страна на улицата привлече погледа му. Погледът й излъчваше странна тъга, сякаш отглас на чувствата й.
— Соколе! — викът на Роулинс го накара да се върне бавно и тъжно у дома.
