Много трудно беше за Сокола да свикне с новото училище. Ниската оценка, която получи на едно контролно, стана причина да го сложат в клас с по-малки от него деца. Не само че беше най-голям, но беше и най-висок, затова стърчеше над всички. Децата, особено неговите връстници, му се подиграваха безмилостно. Вместо да говорят за сините му очи или за дългите гарвановочерни коси, те се надсмиваха на името му и на бронзовия цвят на кожата му.
Макар да знаеше, че е различен от другите, опитът закали Сокола. Беше много прилежен в учението. Не защото искаше да се отличи или да докаже на другите, че е по-интелигентен от тях. Това не бе обичайно за Народа на хората. Искаше да учи, защото разбираше колко важно е знанието.
Откакто бе започнало училището, животът му бе монотонен. Когато се завръщаше в дома на Роулинс, след следобедните занятия в училище, го караха да се преоблече. Оттам тръгваше веднага да търси Роулинс, за да свърши работата, която му възлагаха. След вечеря пишеше домашните си до часа, в който трябваше да си легне.
През месеца, в който баща му отсъстваше, Кетрин бе идвала многократно у Роулинс, докато той беше на училище. Сокола знаеше това, защото в дните, в които бе идвала, във въздуха се носеше лекото ухание на диви цветя. В тези дни момчето сядаше на дивана, там, където следата бе най-дълбока, и четеше уроците си. Облъхнат от топлия аромат на парфюма й, можеше да си мисли, че някой се притеснява за него.
Около месец след заминаването си Джон Фокнър се завърна в ранчото. Сокола се бе отправил към оборите, за да свърши вечерните си задължения, когато видя, че колата пристига. Забрави за работата и хукна стремглаво към него, а в главата му нахлуха спомени за по-раншните завръщания на баща му.
— Върна се! — Усмивката огряваше цялото му лице.
— Нали ти казах, че ще се върна? — гласът звучеше и грубо, и ласкаво, а ръцете на баща му измъкваха от колата пъстроцветен пакет. — Донесох ти нещо.
Сокола падна на колене и незабавно разкъса пъстрата хартия, за да види какво има вътре. Беше риза на квадратчета като тези, които носеха каубоите от ранчото. Сокола гордо я вдигна.
— Знаех си, че ще ти хареса — каза баща му, като следеше радостно изражението на момчето.
— Подаръци ли раздаваш, Джон Бъкенън?
Въпросът, зададен с предизвикателен тон, бе на първата съпруга на баща му, която бе дошла до автомобила. С нея беше високото момче, неин син и заварен брат на Сокола. Сокола не беше го виждал от онази първа среща в дома на Роулинс. Така беше, защото брат му Чад не ходеше в неговото училище, а живееше в колеж за момчета от отбраното общество или поне така бе разбрал Сокола от хорските приказки. Като се изключи бързият поглед, който му хвърлиха при пристигането си, никой от тях двамата не обърна повече внимание на Сокола.
— Здравей, Кетрин. Здравей, Чад.
Баща му се обърна, за да ги поздрави. Нямаше усмивка в очите му, но се усещаше гордостта в гласа му, когато се обърна към първородния си син:
— Радвам се, че успя да се върнеш за почивните дни, Чад.
— Да, господине — решителният тон отговаряше на изпънатите квадратни рамене и на почти неестествено правата му стойка.
— Какво си донесъл на Чад? — Кетрин повтори въпроса, на който по-рано не бе получила отговор.
Колебанието бе почти недоловимо:
— Нищо. Чад има по два броя от всичко.
— Искаш да кажеш, че си донесъл нещо на това индианче, а не си донесъл нищо на сина си? — тонът й бе леден и гневен.
Баща му настръхна. Последва тежка въздишка:
— Точно това исках да кажа. Не може ли да продължим този разговор друг път. Шофирах дълго и съм уморен.
Чертите на лицето на жената се отпуснаха.
— Разбира се, уморен си. Чад, иди у дома и сипи чаша бърбън на татко си. — Тя хвана под ръка баща му и се отправиха към къщата. — Не се притеснявай за багажа, Джон Бъкенън. Ще пратя някой да го вземе.
Сокола видя как тримата се прибраха у дома. После погледът му се спря на пъстрата риза, която държеше. Вятърът изшумоля в смачканата хартия на опаковката. Шумът навяваше пустота.
Няколко дни след завръщането на баща му списъкът на вечерните му задължения неочаквано се увеличи. Тъй като малката Керъл бе само на седем години, тя трябваше да си ляга по-рано от него. Лягането беше сложен проблем, защото момичето правеше всичко възможно, за да отложи с няколко минути Сънчо. Когато не успяваше, тя първо целуваше за лека нощ майка си, После целуваше баща си и го караше да дойде с нея в кухнята, за да пийне вода. Едва след това се съгласяваше да си легне.
Една вечер, след като бе пила вода, тя се спря до стола на Сокола, който седеше и пишеше домашното си, и го целуна по бузата.
— Лека нощ, Соколе — каза тя закачливо и избяга.
При допира на тези устни той потръпна, уплашен от това, което бе сторила. Сред племето навахос бе строго забранено всякакъв допир между хора от различен пол в един род, дори тогава, когато бяха много далечни роднини. Хвърли бърз поглед към Роулинс, като очакваше той да се ядоса на дъщеря си. Но мъжът само се усмихваше.
— Позволено ли й е да го прави? — попита предпазливо Сокола.
— Разбира се. — Въпросът му разсмя Роулинс. Той стана и отиде в съседната стая.
Сокола можа да разбере от това положение само едно — въпреки че живееше в техния дом, не го смятаха за член на семейство Роулинс. Той беше отделно от тях.
През тази дълга зима, а и голяма част от пролетта, Сокола рядко, виждаше баща си. Пътуването до Финикс бе само първото от серия други. Преди да замине, а и всеки път, когато се връщаше баща му, той се виждаше с него и според това, с колко време разполагаше, преди да тръгне отново, го посещаваше често. В разговорите си обсъждаха как Сокола се справя с различните учебни дисциплини. Баща му никога не го питаше дали му харесва новият живот, как живее в дома на Роулинс и дали му липсва животът в резервата.
Винаги беше сам с баща си. Никой друг не присъстваше на срещите. Всеки път, когато се върнеше от пътуване, баща му носеше някакъв подарък. Веднъж му донесе лъскав джобен нож, друг път — кожен колан и други подобни неща. Нямаше начин Сокола да узнае дали и Чад получава или не получава подаръци.
Когато дойде време да затворят училището за лятната ваканция, Сокола вече бе научил значението на думи като „копеле“, „любовница“ и „незаконен“. А от разговорите на каубоите в ранчото Сокола усещаше презрението, което изпитваха към индианците.
Лека-полека започна да разбира, че баща му изпитваше срам… срам, че той се бе родил от сбърканата страна на леглото и че майка му бе една „индианска…“. Това бе причината, поради която той идваше да го види винаги сам.
Имаше моменти, в които си спомняше и силно желаеше да се върне животът от времето, когато майка му бе жива. Седеше на стола и гледаше втренчено филиите бял, мек хляб. Искаше му се да усети в устата си, вкуса на питките „тортияс“, които тя сама месеше. Лежеше на леглото и слушаше проскърцването на дървото в дома на белите, а споменът го връщаше към припевите на обредните песни. Понякога сам си припяваше, но много тихо, защото иначе щеше да слуша плющящите и остри забележки на жената на Роулинс.
Настъпването на лятото означаваше, че по-голяма част от времето ще се прекарва на открито. От само себе си се подразбираше, че той ще работи. Каубоите бяха свикнали, с присъствието му и престанаха да го гледат като рядко животно. Понякога изглеждаше дори, че го допускат да участва в техните шеги и закачки. Сокола притежаваше такава природна дарба и такова желание да се учи, че всички с готовност му даваха съвети и напътствия.
Първата седмица на юни Чад се върна за лятната ваканция. През дните, последвали неговото завръщане, Сокола го виждаше сравнително рядко. Един късен следобед, когато току-що бе свършил с почистването на два коневръза в обора, го видя да влиза.
