— Какво става, Вера? С кого говориш?
Роулинс се показа зад жената и видя Сокола, който неволно се почувства виновен.
— Къде си тръгнал, Соколе?
— Гладът и жаждата ще убият коня ми. Трябва да го нахраня и напоя, преди да дойде училищният микробус.
Все пак той не бе напълно сигурен, че училищният микробус ще дойде да го вземе, след като бе сменил дома си.
— Не се притеснявай за коня си. Лутер ще го нахрани и напои заедно с другите — каза му Роулинс. — Що се отнася до училището, то е затворено заради ваканцията. Освен това вече няма да ходиш в училището на резервата. Ще те преместим в едно по-близко училище. Сега ела в кухнята. Вера ще приготви закуската.
Жената се обърна и изчезна в кухнята, но Сокола се колебаеше:
— Няма ли нещо, което трябва да свърша? — попита неуверено той.
— Нещо? — Роулинс трепна. — Какво искаш да правиш?
— Мое задължение беше да цепя дърва за огъня, да нося вода и да помагам на майка ми в царевичната нива.
Нито едно от тези неща не можеше да се прави, тъй като водата течеше по тръбите на къщата, топлината идеше от газова печка, а наоколо не се виждаше и следа от градина.
— Разбирам. — Роулинс млъкна и въздъхна дълбоко, сетне се усмихна. — И тук ще имаш задължения. Ще ида да нагледам добитъка след закуска. Можеш да дойдеш с мен.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Ранчото със своя начин на живот беше напълно чуждо за Сокола. Имаше толкова непознати неща, че се чувствуваше изгубен и забравен. Но понеже баща му искаше той да научи всичко това, сега прие изцяло тези чудатости.
Сокола доби някаква първа, бегла представа за каубоя от Том Роулинс. Първия ден той едва-едва поглеждаше какво става наоколо. На следващия започна да задава въпроси.
— Кой е собственикът на всичкия този добитък? Направи жест, с който показваше всички животни, жигосани с буквата „F“ и крило на хълбоците. Те с наведени глави дъвчеха сено, което блестеше като злато на фона на мръсния сняг. От една кола един човек хвърляше непрекъснато от него. Роулинс се поколеба за миг:
— Господин Фокнър е собственикът.
Отговорът, че принадлежат на баща му, предизвика нов въпрос:
— Всички идват при вас, за да разберат какво да правят. Вие давате заповедите. Защо не го прави той, след като животните са негови?
— Защото той ме е наел да се грижа за тях. Аз съм това, което се нарича надзирател, тоест този, който отговаря за тях.
Един каубой извика Роулинс и сложи край на разговора. Сокола обаче беше разбрал, че Роулинс е важен човек, много уважаван от всички останали.
На третата сутрин Роулинс изпрати Сокола у дома със следното поръчение:
— Кажи на Вера, че днес следобед трябва рано да отида в града, затова я помоли да приготви обяда до единадесет и половина.
Когато Сокола се изкачи на задната веранда, чу няколко гласа, които идваха от стаята, наречена всекидневна. Разпозна гласа на жената, на Вера, въпреки че пискливият тон се бе променил и изпълнил с нотки на уважение. Но това, което привлече вниманието на Сокола към стаята, бе звукът на втория глас, мек и чист като писъка на нощна сова.
Двете жени бъбреха и очевидно не бяха чули отварянето и затварянето на вратата на верандата, тъй като никой не забеляза присъствието му, когато застана на прага на стаята. Той се загледа в странната жена, седнала на дългия диван. Беше висока и гъвкава, а ръцете и се движеха като вълните, с които бризът гали клонките на върбата. Косите й бяха с цвят на новородено сърне, бухнали от двете страни на лицето, а на гърба падаха, на тежки вълни. Меко и лъчисто, лицето й сякаш криеше златистата светлина на слънцето, а устните й бяха с цвета на Червените скали. Носеше широк пухкав бял пуловер, който скриваше шията й, но най-странното нещо бе, че беше обута в мъжки панталони. Сокола бе така привлечен от тази бяла жена, че едва сега забеляза момчето, което седеше до нея.
— Джон Бъкенън е убеден, че ще има нов бум на цените на земята във Феникс — разправяше жената. — Можеш ли да си представиш? Това място е ад през лятото, въпреки че, трябва да го призная, е истински рай през зимата. Както и да е. Той казва, че има намерение да купи земи там и евентуално да ни построи къща за през зимата. Смята да замине тази седмица, за да види какви са възможностите.
Зъбите й бяха изумително бели на фона на червените устни и Сокола следеше всяко движение на устата с нарастващ интерес.
— Това сериозно ли е? — попита Вера Роулинс.
— Изглежда, че да. Селската къща тук винаги е била наш дом, но ти знаеш колко неуютна и пуста е през зимата затрупана от снега, откъсната, от света понякога за много дни, без никакви развлечения. Във Финикс ще можем да излизаме за вечеря или танци. Ще бъде както по времето, когато Джон и аз бяхме годеници.
Усмивка се разливаше и осветяваше лицето й. Изведнъж се спря и най-сетне забеляза Сокола на прага. Стисна здраво устни и те образуваха неприятна гънка.
Ненадейната промяна в изражението на жената накара Вера да се обърне на стола. Устните станаха още по-тесни и почти изчезнаха, щом забеляза Сокола:
— Колко пъти съм ти казвала да не обикаляш наоколо й да не си вреш носа, където не ти е работата?
Както винаги, въпросът обърка Сокола. Тази жена го обвиняваше винаги, че „си вре носа“, всеки път, когато не го чуваше да се приближава, а това ставаше в повечето случаи. А той се движеше нормално, без никакво намерение да я заблуди.
— Това ли е „сирачето“ метис, което ти и Том сте взели? — жената наблегна на думата „сираче“.
— Да… Да, то е. — Вера изглеждаше объркана от признанието му.
— Ела по-близо, за да мога да те виждам по-добре. — Жената направи знак на Сокола да се приближи.
Като се подчини на заповедта, той усети една ненадейна промяна в атмосферата, сякаш невидими мълнии танцуваха наоколо. Спря се пред жената и впери поглед в кафявите очи, изпъстрени с жълти точици. Когато я гледаше отдалеч, си мислеше, че тези очи криеха в себе си топлия блясък на слънцето, но в този миг, от близо, разбра, че носят гнева и силата на мълния. Изпитателният поглед изгаряше Сокола.
Когато Сокола вдъхна, усети парфюма:
— Вие ухаете като хълм, покрит с диви цветя — каза тихо той, учуден.
— Как се казваш? — попита тя, като се престори, че не е чула комплимента.
— Сокол.
Очите на жената се присвиха в знак на неодобрение и той й каза цялото си име. Така тя нямаше повече да го гледа по този начин.
— Джим Синия сокол.
— Кой ти даде това име? — попита тя.
— Сам си го дадох. — Той щеше да й обясни как се е случило, но жената не му даде тази възможност.
— Имаш ли друго име?
— Да.
Сокола се поколеба. Може би ако й кажеше тайното си име, тя нямаше повече да му говори с този рязък тон. В очите й отново щеше да грейне слънчева светлина, ако той й дадеше тази власт над себе си. Реши се да опита:
