— Клар… Александър Блейкит — отговори му Клариса, като за малко не назова истинското си име.
Джослин вдигна високо едната от съвършено оформените си вежди и понечи да каже нещо, но откъм гората се чу повелителният глас на Рейн:
— Ей, Джос! Както виждам, вече си се запознал с новия ми паж.
Момъкът скочи и пусна ръцете на Клариса. На лицето му се изписа чувство за вина. Клариса също стана, но левият крак я заболя толкова силно, че се олюля. Рейн я улови за рамото и я разтърси доста грубичко.
— Ако сте свършили разговора си, можеш да отнесеш снаряжението ми обратно в шатрата и да изстържеш ръждата.
— Надявам се, че сте се забавлявали добре. Джос, уби ли някакъв дивеч?
Момъкът сведе глава и бузите му пламнаха. Стройното му, широкоплещесто тяло изглеждаше дребно в сравнение с масивната фигура на Рейн.
— На брега съм оставил четири заека.
— Зайци! — изпухтя презрително Рейн. — По-късно ще отида на лов, за да убия две-три сърни. Сега обаче, момче, ще се върнеш с мен в лагера, за да видя крака ти. Ако окуцееш, няма да имам никаква полза от теб.
Клариса се подчини безмълвно и събра нахвърляните по брега части от бронята. Джослин ги натовари на ръцете й, като не забрави влажната й риза. Тя тръгна след Рейн обратно към лагера, питайки се дали лордът е чул нещо от песните им и какво.
Дори да ги беше подслушвал, той не спомена случилото се с нито една дума, когато влязоха в шатрата и й показа къде да нареди частите на бронята.
— А сега си свали панталона, за да огледам крака ти.
— Нищо ми няма — отговори твърдо тя и не се помръдна от мястото си.
Рейн я измери със заплашителен поглед и направи крачка към нея.
— Искам да си наясно, че всеки човек в този лагер върши определена работа. Не можем да си позволим да гледаме болни. Съблечи се, а аз ще повикам Розамунд — нареди строго той, навлече набързо ризата си и излезе от шатрата.
Веднага щом Рейн излезе, Клариса свали панталона си, грабна една кърпа, уви я около хълбоците си, издърпа единия край между краката си и го пъхна в колана с лъва, който носеше под ризата. Макар че вече беше стегната с ленената кърпа, голяма част от бедрата й оставаше открита. Тя се погледна и си каза, че не изглежда чак толкова зле и все пак прилича повече на жена, отколкото на мъж. Беше й приятно да знае, че поне част от тялото й, макар и не лицето, е достатъчно красива, за да принадлежи на жена.
Лекият шум на входа я стресна и тя вдигна глава. В шатрата беше влязла една от най-красивите жени, които някога беше виждала. Миглите й бяха толкова дълги, че изглеждаха изкуствени. Зелените очи бяха невероятно големи и дълбоки, носът съвършено оформен, а устата чувствено извита и пълна — класическа красота, за която повечето жени можеха само да мечтаят. А зад нея стоеше Рейн. Нищо чудно, каза си с болка Клариса, че не обърна никакво внимание на пажа си!
Който беше заобиколен с такива жени, никога нямаше да погледне обикновено дребосъче като нея.
— Това е Розамунд — представи я меко Рейн. — Тя е чудесна лечителка. — Гласът му беше толкова кротък и нежен, че Клариса се смая още повече. Щеше да бъде прекрасно, ако започнеше да се обръща с този глас и към нея. В този момент Розамунд обърна към нея другата страна на лицето си и Клариса изохка ужасено. Лявата половина на това прекрасно лице беше покрита с тъмночервен белег — знака на дявола. Тя вдигна ръка и се прекръсти с надеждата да се опази от злата сила, после се обърна към Рейн и се уплаши до смърт от предупреждението и заплахата в погледа му.
— Ако не ти е приятно да те докосвам… — заговори меко Розамунд и гласът й доказа, че е свикнала с отвращението на непознатите хора.
— Не, разбира се, че не — възрази колебливо Клариса и се опита да се овладее. Успя да възвърне поне част от добрите си маниери и продължи с нарастваща увереност: — Кракът ми е добре, само че този нетърпим господин държи да узнае дали няма да окуцея.
Розамунд погледна изненадано към Рейн, който не се стресна ни най-малко от нахалството на Клариса.
— Момчето не се е научило да се държи прилично. Още не — добави заплашително той. Очевидно беше доволен, че Клариса е проявила подобаващото уважение към Розамунд, и обърна гръб на пажа си, без да погледне нито веднъж голите му крака. Клариса изпита внезапно съжаление и се учуди сама на себе си.
Розамунд опипа внимателно крака й, завъртя го на всички страни. Нямаше външни наранявания.
— Името ми е Рейн Аскот — заговори грамадният мъж, който продължаваше да стои с гръб към тях. — Предпочитам да ме наричаш по име, вместо да ме сравняваш с разни животни и още с кой знае какво.
— Каква титла да сложа пред името? Може би „Ваше величество“? Или е достатъчно да ви наричам „милорд“? — Клариса знаеше колко много рискува с тази дързост и нямаше представа как ще реагира мъжът, но все още му беше сърдита за начина, по който я принуди да остане в лагера му.
— Рейн е напълно достатъчно — отговори с усмивка той и бързо я погледна през рамо. — Мисля, че етикецията на кралския двор не е много подходяща за тази гора. А аз как да те наричам?
Клариса понечи да отговори, но в този момент Розамунд дръпна крака й толкова силно, че тя изпищя и скочи от столчето. Опита се да задържи напиращите сълзи, стисна здраво зъби и отговори с добре изиграно равнодушие:
— Александър Блейкит.
— Какво му е? — попита съчувствено Рейн.
— Мускулите са разтегнати. Не мога да направя нищо, за да му помогна, освен да превържа стегнато крака и да чакаме да се успокои от само себе си. Тази вечер ще му приготвя билкова отвара, но нямам друго подходящо лекарство.
Рейн не обърна внимание на многозначителния поглед на Клариса, а изпрати учтиво Розамунд, дори й вдигна платнището, за да излезе. Розамунд се сбогува и се отдалечи с наведена глава. Клариса се възползва от това, че Рейн гледаше след лечителката, и побърза да се облече.
— Красива жена — проговори глухо тя, опитвайки се да скрие интереса си към отговора на Рейн.
— Тя не се смята за красива — отвърна той, — а моят опит показва, че жените стават красиви едва когато започнат сами да се харесват.
— Без съмнение, вие имате богат опит с жените.
Мъжът вдигна високо едната си вежда и на лицето му изгря дяволита усмивка.
— Стига си седял на мършавия си задник. Стани и се захващай за работа.
Клариса се опита да забрави обидната забележка и го последва навън. Затича след него, опитвайки се да се равнява с огромните му крачки. Този мъж не можеше ли да върви нормално? Без да спре, той извади от импровизираната тухлена фурна голямо парче черен хляб, разчупи го и й подаде едното парче. Тя изгледа смутено хляба и си каза, че сигурно е двойно по-голям от онова, което тя изяждаше за цял ден.
Докато дъвчеше топлия черен хляб, Рейн я водеше през селото на отлъчените. Къщурките бяха построени от най-различни материали и от вътрешността им се носеше отвратителна миризма. Очевидно никой не спазваше санитарните изисквания, които бяха задължителни за всички граждани в нейното прекрасно, обградено със стени градче.
— Изглеждат ужасно, нали? — попита тихо Рейн, който наблюдаваше лицето й. — Но нима мога да науча на нещо хората, които са свикнали да изпразват нощните гърнета пред входната си врата?
— Що за хора са? — попита Клариса и загледа нескривано отвращение мръсните, дрипави жени, които влизаха и излизаха забързано и вършеха домакинската си работа, докато мъжете бяха наклякали покрай вратите, плюеха по земята и от време на време поглеждаха безсрамно към Рейн и Клариса. Без да забелязва какво прави, тя се притисна в широкия му гръб.
— Онзи там — Рейн посочи един мършав мъж — е убил четири жени. — В гласа му имаше отвращение. — Дръж се по-далеч от него. Много обича да тормози хората, които са по-дребни на ръст. А онзи до него, с черната превръзка на окото, е „Черният бегач“, някогашен уличен разбойник. Бил толкова известен, че се принудил да се оттегли от занаята на върха на кариерата си — обясни иронично той.
— А другите? Мъжете, които седят около огъня?
Рейн смръщи чело.
