Ще го повтаряш, докато се върна. Ако забележа, че шикалкавиш, ще удвоя броя на повторенията — заплаши я сърдито Рейн и я остави сама.
Клариса беше решена да му докаже, че може да се справи, и се зае сериозно с упражнението, докато раменете й се схванаха.
— Скоро ще се научиш — проговори някой зад гърба й. Тя се обърна стреснато и позна войника с белега — брата на мъжа, който я доведе тук.
— Отиде ли си брат ти? Исках да му благодаря, макар да не съм много сигурен, че онова, което ме очакваше в града, щеше да бъде по-лошо от този горски лагер.
— Брат ми не чакаше благодарност — отговори остро мъжът. — А на твое място бих продължил да се упражнявам, защото лорд Рейн тъкмо гледа към нас.
Макар че ръцете й трепереха, Клариса продължи да вдига и спуска меча. След известно време Рейн дойде при нея и й показа как да държи меча с изпъната ръка и да го вдига от земята във водоравно положение. Накара я да прави това упражнение не само с дясната, но и с лявата ръка.
Сякаш беше минала цяла вечност, когато лордът взе меча от ръката й и се запъти обратно към лагера. Клариса имаше чувството, че е била подложена на най-жестоки мъчения. Нямаше сили дори да говори.
— Донеси нещо за ядене, Бланш! — извика сърдито Рейн и влезе в шатрата си.
Клариса се отпусна безсилно на ниското столче. Рейн се настани насреща й и се зае да точи оръжието си. Облегнала глава на платнището, Клариса беше почти задрямала, когато Бланш влезе с голяма табла. Носеше им задушено месо и леща, сварена в саламура от сирене, големи парчета черен хляб и горещо вино с подправки.
Клариса вдигна предпазливо дървената лъжица и ръцете й затрепериха силно, сякаш протестираха срещу жестокото отношение към бедното й тяло.
— Много си мек — промърмори с пълна уста Рейн. — Ще минат месеци, докато те направя човек.
Клариса преглътна мълчаливо забележката. Беше убедена, че по-скоро ще умре, отколкото да повтори днешните упражнения. Нахрани се добре, твърде уморена, за да види какво слага в устата си. После се сви в един ъгъл и главата й клюмна. След малко обаче Рейн я сграбчи за рамото и я издърпа да стане.
— Още не се е стъмнило — засмя се той. Очевидно се забавляваше с изтощението й. — Хората в лагера се нуждаят от храна и ние трябва да им я набавим.
— Каква храна? — простена измъчено Клариса. — Остави ги да умрат от глад. Искам да спя!
— Да умрат от глад! — изпухтя презрително мъжът. — Нали ще се избият помежду си за малкото храна, която е останала! Само най-силните ще оцелеят. А ти — продължи той и железните му пръсти се сключиха като клещи около тънката й китка, — ти ще бъдеш убит още в първата минута. Затова ела с мен на лов и дано имаме късмет.
Клариса се освободи от ръката му и въздъхна примирено. Глупак, каза си ядно тя, не можеш ли да видиш, че съм жена! Без да каже нито дума повече, Рейн излезе от шатрата и тя хукна след него. Отидоха в края на лагера, където пасяха конете. Докато вървяха покрай колибите, Клариса видя, че мъжете и жените вечеряха или се бяха натъркаляли по пода и спяха. Всички почиваха — освен тя и Рейн.
— Да се надявам ли, че умееш да яздиш? — попита с едва скривана ирония Рейн.
— Не — пошепна засрамено тя.
— Какво си правил досега? — попита слисано мъжът и поклати глава. — Никога не бях срещал момче, което не умее да язди.
— А аз никога не съм срещал човек, който не знае нищичко за хората, които не принадлежат към неговото съсловие. Сигурно цял живот сте седели на трон, обсипан със скъпоценни камъни, и сте гонили скуката с жестоки битки и препускане по полето…
Рейн оседла коня си и отговори мрачно:
— Езикът ти е прекалено остър, момче. Кой, ако не рицарите, подготвени за война, ще те защитават, когато врагът нападне царството ни?
— Кралят естествено — отговори иронично Клариса.
— Хенри! — изфуча Рейн и сложи крак на стремето. — А кой ще защити самия Хенри? Ако бъде нападнат, кралят свиква под знамената си всички благородници. Дай ми ръка — заповяда той и я вдигна от земята, сякаш беше лека като перце, за да я сложи зад себе си на седлото. Преди Клариса да е успяла да отговори, едрият жребец препусна с такава сила, че зъбите й затракаха.
ПЕТА ГЛАВА
Струваше й се, че са прекарали поне няколко часа на седлото, когато изведнъж спряха. Клариса се друсаше на гърба на коня и се държеше с последни сили за края на седлото, но когато Рейн рязко дръпна юздите, за малко не се строполи на земята.
— Дръж се здраво — изръмжа той и я улови за първата част на тялото, която му попадна под ръцете — и това се оказа раненият й крак! Клариса изпищя от болка. — Млъкни, за Бога! — изсъска сърдито той. — Погледни ей там, между дърветата! Виждаш ли ги?
Клариса изтри сълзите си с ръкава на ризата и се вгледа напрегнато в полумрака. Най-после успя да различи семейството диви свине, които се ровеха в корените на едно дърво. Свинете спряха за миг, погледнаха хората с коварните си малки очички и изгрухтяха предупредително. Клариса погледна острите им бивни и потръпна от страх.
— Дръж се здраво — нареди строго Рейн, пришпори жребеца си и препусна в галоп към най-голямата свиня, свел копието си, за да я прониже. — Стисни коленете си, защото ще паднеш! — извика той. Клариса изпълни заповедта и се загледа ужасено към свинята, която също се готвеше за атака. Животното й се струваше направо огромно, а краката на коня бяха толкова тънки…
Изведнъж Рейн полетя настрана и тялото му застана успоредно със земята. Тъй като се държеше за гърба му, Клариса падна заедно с него. Загуби равновесие и изпищя задавено. Вкопчи се с все сила в Рейн, който в този момент заби копието в гърба на разярената свиня. Страшният вик на животното уплаши Клариса до смърт и тя скри лице в широкия гръб на мъжа пред себе си.
— Пусни ме веднага! — изрева сърдито той, разклати копието, за да го извади, и издърпа пръстите на Клариса от гърба си. — За малко да паднем от коня! Отсега нататък се дръж за седлото. — След тази команда той препусна отново в галоп, прекоси полянката, като се привеждаше сръчно под надвисналите клони на дърветата, за да настигне другата свиня. Уби още две животни, като ги улучи от първия път, след това спря, защото отново трябваше да отдели Клариса от тялото си. Тя не помнеше кога се е заловила отново за гърба му и се зарадва, че този път Рейн не се присмя на страхливостта й.
Мъжът се освободи бързо от ръцете й, скочи на земята, извади от чантата на седлото си няколко кожени върви, огледа предпазливо мъртвите свине, после се наведе и започна да връзва краката им.
— Слез от коня — нареди той и изчака търпеливо, докато пажът изпълни заповедта.
Клариса не беше свикнала да язди и когато стъпи на здрава земя, краката отказаха да й служат. Трябваше да се хване за седлото, за да не падне.
Без да се занимава повече с нея, Рейн метна убитите свине на гърба на коня и отиде да го успокои. Възбудено от миризмата на прясна кръв, животното подскачаше и нервно мяташе глава.
— Хвани юздите и ме следвай — заповяда през рамо той и тръгна напред, без да се обръща.
Клариса хвърли страхлив поглед към едрия жребец, който беше наострил уши и потрепваше нетърпеливо, преглътна мъчително и посегна към юздите. Конят вдиган високо предните си крака и тя отскочи ужасено настрана. После хвърли бърз поглед в посоката, където Рейн едва се виждаше между дърветата.
— Хайде, конче, не се сърди — прошепна тя, за да окуражи повече себе си, отколкото животното, и отново посегна към юздите. Конят се отдръпна назад и пак се вдигна на задните крака.
Клариса разбра, че по този начин няма да постигне нищо, затова спря, погледна коня право в очите и затананика някаква мелодия. След като опита няколко ноти в различно темпо, тя усети, че конят наостри уши и се укроти. Това животно очевидно обичаше танцовата музика! Вече по-уверена в себе си, Клариса посегна към юздите и извиси глас.
Само след няколко минути, горда с постижението си, тя излезе на полянката, където Рейн нетърпеливо я чакаше с третата свиня.
