живо, а те се изпичаха в доспехите. Страшният им вой се отдели ясно над врявата и привлече вниманието на Каел, който бе в другия край на двора. Той срещна погледа на Айрк, настървените викове на двамата се смесиха. Каел сграбчи меча си и го вдигна високо. Айрк тръгна надолу да го посрещне…
Заради мелето никой не забеляза схватката им, с изключение на Франджийн и Руул. Много години след това, вече старци с побелели бради, те описваха на опулените, скупчени около тях кафявчовци, тази битка: Каел се биел, сякаш демон се бил вселил в него, нанасял такива бързи и резки удари на Айрк, че ръцете му не се виждали, а когато мечът му удрял камък — хвърчели искри; как Айрк не отстъпил, въпреки яростната атака, как маневрирал и отвръщал на ударите, докато Каел го притиснал към върха на укреплението и го бутнал отгоре; Айрк загубил равновесие и това му струвало живота, защото бил посечен от меча на противника си; Каел безцеремонно го ритнал от ръба долу в калта…
Когато Мадмардиган видя това, той с един замах уби противниковия войник и се втурна към стария си приятел.
— Айрк!
— Ако… някога… дойдеш… на гроба ми, Мадмардиган… духът ми ще се върне…
Мадмардиган изтри кръвта и калта от лицето на приятеля си и държа ръката му, докато животът угасна в очите му. После измъкна големия меч от свитите пръсти на Айрк.
— Дай ми меча си, стари друже, и аз ще спечеля тази битка в твоя памет!
Този ден Каел не беше първият, а последният, който падна сразен под ударите на меча. Мадмардиган положи големи усилия, за да се добере до него и когато накрая те се срещнаха лице в лице под кулата на кралицата, първите лъчи на изгряващото слънце ги озариха. Този дуел бе дори по-драматичен от предишния, само че ролите бяха сменени. Мадмардиган въртеше масивния меч на Айрк като перце и нанасяше тежки удари по шлема на Каел. Той изби меча му и го удари в слабините. Генералът се съпротивляваше отчаяно с цялата сила, която му бе останала, но… както всички останали, той беше човешко същество. Уморен и физически и духовно, той бе отегчен от живота — отегчен, може би, дори да убива. Вероятно нещо дълбоко в сърцето му подсказваше, че борбата е несправедлива и трябва да се сложи край на всичко това (така поне щяха да предположат Франджийн и Руул, когато разказваха случката на възхитените кафявчовци). Сигурно затова Каел не нападна противника си, когато Мадмардиган вдигна високо с две ръце меча и се откри изцяло. В следващия момент оръжието се сгромоляса с цялата си тежест върху нагръдника на Каел и разсече сърцето. Последният звук на генерала, преди вонящият ров да го погълне, беше смехът му.
Скоро след това битката в двора утихна. Нокмаарските войници хвърлиха оръжието, а офицерите избягаха. Няколко обезумели троли продължиха с крясъци да хвърлят отровни стрели от ниши в стените, докато накрая ги убиха. Няколко от кучетата-убийци, пуснати от подземията на замъка, се намесиха в последните схватки и бяха набързо изтребени. Не след дълго боят бе прекратен. В утихналия двор се чуваха единствено стоновете на ранените.
Сорша мрачно бе превела Уилоу и Разиел през коридорите и по стълбищата, които познаваше от дете. Наложи се да обезглави един трол, който изскочи с ръмжене от някаква ниша, после срещна едно от кучетата-убийци, което подмина мълчаливо с очи, вперени в гърлото й. Скоро започнаха да изкачват спираловидните стълби, водещи до кулата на Бевморда. Отдолу се чуваше цвилене на коне и крясъци.
Сърцето на Уилоу се обърна, когато през пролуките съзря Каел и осъзна силата на нокмаарската защита. Горе, под дъбовата врата на Заклинателната зала се процеждаше студена, синкава светлина, която се разстилаше по влажните стълби. Отвътре долитна тихият плач на Елора Данан, заглушен и смазан само миг по-късно от вика на магьосницата. Уилоу се вцепени при този звук. Сърцето му искаше да продължи, но тялото не се подчини. Той падна разтреперан на колене.
— Не, не мога да продължа.
— Всичко е наред — каза Разиел и сложи ръка на рамото му, — не е нужно, Уилоу!
Разиел прошепна някакво заклинание и запечатаната врата се отвори с трясък. Получи се такова течение по стълбището, че повали Уилоу, както стоеше на колене, и угаси свещите в залата.
Бевморда бе изцяло погълната от сложния Ритуал, с ръце, вдигнати към зората. От силния вятър ръкавите и краищата на дългата и черна одежда заплющяха.
— Разиел! — кралицата се обърна бавно. Тя бе започнала да се изменя от самото начало на Ритуала, но сега, когато бе към края му, магьосницата се беше променила до неузнаваемост. Очите й бяха хлътнали и плътта около тях бе посиняла, устата й бе изкривена и застинала в гримаса, която показваше ужасната й поквареност. Лишено от грация, лишено от достойнство, тялото й се беше сковало, движенията й бяха неприятни и резки.
— Така, Разиел — смехът й наподобяваше скърцане на остри камъни но метал. — Сега ще станеш свидетелка на най-големия ми триумф.
Сорша тръгна напред, но рязко спря, смразена от ледената стена на Бевмордината ненавист.
— Майко…
— Ти! Махай се! Как се осмеляваш да ми говориш. Ти не можеш да бъдеш моя дъщеря, защото вече се ръководиш от чувствата си!
— Тя откри добротата — рече Разиел. — Тя откри любовта.
— Така значи! — изсъска Бевморда, приближавайки се с прострени ръце. Ноктите й бяха като на граблива птица. — Тогава си се срещнала с баща си.
— Видях какво си му сторила. Но той е запазил човешкото в себе си, въпреки всичко.
— Детето ми ме предаде! Ще те унищожа, но така че нищо да не остане от теб. Сега ще се смалиш, доста ще се смалиш, ще станеш нищожна — но-малка от децата, по-дребна от семенцата, по-невидима дори и от микробите — кралицата махна на тримата друиди. Те едновременно и плавно се приближиха и в унисон започнаха заклинанието за безграничното смаляваме.
С три удара на меча Сорша отсече главите им, мина през телата им и тръгна към олтара, върху който лежеше Елора.
— Няма да убиеш това дете! — гласът й беше умолителен.
— Назад! Авару строкт!
Изгряващото слънце изчезна. През покрива мина светкавица, която парализира Сорша. Магията на собствената й майка я повдигна във въздуха и я запрати към стената с остриетата, където наказваха предателите, набучваха агресивните троли и мудните слуги и окачваха всички, от които Бевморда бе недоволна по време на работата си в Заклинателната зала. Но преди Сорша да бъде прободена, една втора сила се вклини между нея и шиповете. Младото момиче се смъкна безчувствено на пода. Тя така и не видя последната схватка. Единствен Уилоу, който се тресеше в смъртен ужас, я зърна, след като събра кураж, допълзя до последното стъпало и надникна вътре.
— Станала си по-силна от последния път, когато се видяхме.
— В мен е пръчицата на Чарлиндрея — Разиел вдигна ръка и спря секирата, която Бевморда бе изпратила чрез магия. — Разбери, че не можеш да ни победиш, когато силите ни са обединени — тя запрати обратно секирата. — Елора Данан ще бъде императрица. Предсказанието ще се сбъдне.
Бевморда пръсна секирата само с един жест и застана зад жертвениците. Тя шепнеше нещо и правеше мълчаливи знаци с огромните си остри, извити нокти. Каменните фигури по стената зад Разиел оживяха, отделиха се и свободно се протегнаха от пиедесталите към нея.
— Беланокт — Разиел се извъртя и пръсна омагьосаните фигури. Пихтиестата им плът се разля из залата. Кралицата се изсмя:
— Смяташ ли, че можеш да се мериш с мен? Никога. Моят Ритуал опроверга предсказанието. Силата на детето ще бъде унищожена. Строкт!
Всички вълшебства, магии, заклинания и противозаклинания се сляха в едно. При вида на тази картина Уилоу се сви на влажните стълби и захленчи.
— Авагду супортиум авагду!
Той видя Разиел обвита в пламъци, които не можаха да я засегнат. Съзря как поток от кълбовидни мълнии и светкавици се удари бясно в стената и едва не помете Елора.
— Фурок! Фурок литрак!
Заклинателната зала изведнъж изстина, всичко се покри с лед, задухаха полярни ветрове, а кралицата беше скована в блок от лед. Тя се разсмя и започна да разчупва леда. Бевморда повали Разиел на пода,
