Уейлънд Дрю
Уилоу
ГЛАВА ПЪРВА
НОКМААР
О, колко прекрасни бяха кучетата-убийци! Колко мощни бяха техните рамена и как елегантно се извиваха техните лъскави, неокосмени опашки! О, как безшумно и плавно се движеха те до своите водачи сред мъглите и пушеците, обвили Нокмаар.
В очите на кралицата, застанала на балкона на заклинателната зала, образите на водач и куче се сливаха в едно единствено същество — нейното същество. Мъжете носеха черни кожени ризници, черни като кожата на зверовете до тях. Кучетата потръпваха леко в очакване на командата, застанали плътно до водачите си.
Утринта бе хладна и Бевморда се загърна с мантията си. Тя се бавно усмихна и продължи да чака мълчаливо.
Предстоеше упражнение в убийство. Няколко затворници вече бяха докарани от килията. Те стояха скупчени и се притискаха един в друг зад един от контрафорсите на крепостната стена, така че кучетата не можеха да ги видят. В отсрещния край на вътрешния двор изведнъж се отвори една от портите, а малко след това беше пуснат и мостът през рова. През портата се виждаха сиво-зелените хълмове на Долината Нокмаар й затворниците лесно можеха да си представят свободата, която ги очакваше.
Началникът на стражата погледна нагоре и поздрави. Бевморда кимна в отговор. Казаха на затворниците да бягат и те, събрали всичката си останала енергия и надежда, с все сили се устремиха към портата и мечтаните далечни хълмове. Едно след друго кучетата-убийци се отскубнаха от водачите си, втурнаха се през двора и след миг гърлата на затворниците бяха прегризани. На всичките до един. Никой не достигна портата.
Бевморда се усмихна. Когато представлението свърши, тя се извърна рязко и както всяка сутрин тръгна да оглежда владенията си от високия балкон. Всички планини на запад далеч отвъд долината Тир Аслийн, бяха нейни. На север огромният вулкан Нокмаар също и принадлежеше. На изток тя владееше дори самото Слънце, защото нима то не бе изгряло послушно малко след нейните горещи призиви в заклинателната зала?
Извън властта и оставаше само Югът. Само Югът.
Бевморда се навъси. Сто левги богата земя се простираха извън нейния контрол, обвити в лека мараня, сякаш, за да и се подиграват. От тази посока се задаваха десет талиги, които и напомниха горчиво за онова, от което тя се страхуваше най-много. Талигите се охраняваха от конници и кучета-убийци и бавно приближаваха стените на крепостта. Те докарваха месечното Събиране.
Кралицата поклати глава със задоволство, но всъщност и беше неприятно.
Каел, както винаги, беше точен.
През първата нощ след пълнолуние започваше събирането. Войниците и кучетата му се впускаха навред, за да залавят всички жени в напреднала бременност. Те ги докарваха от южните феоди и от морското крайбрежие на изток; крадяха ги от блатистите области край реката Труун; залавяха ги в планините на юг от Тир Аслийн и в полята на областта Галадорн. Войниците на Каел понякога прекосяваха дори дивите и далечни райони край реката Фрийн, а в редки случаи пленяваха дори мъничките жени на Нелвините. Тези мънички жени в повечето случаи обаче, умираха по пътя към крепостта Нокмаар.
Внезапно отвратена, Бевморда вдигна рязко ръка и за всеобщо изумление пет мълнии мигом раздраха въздуха над колоната. Конете ужасени се втурнаха на посоки, талигите се прекатуриха, разпилявайки товара си; кучетата-убийци ръмжаха и се въртяха объркано. Жените пищяха, а войниците ругаеха сляпо и се нахвърляха към всички, повече, за да прикрият страха си, отколкото, за да въдворят някакъв ред.
Бевморда бързо обърна гръб на тази картина и се загърна още по-плътно в мантията си. О, как и беше дошло до гуша от тези безкрайни раждания! А колко по-чиста беше само Смъртта, колко по-предвидима, колко по-лесна за контролиране! О, как мразеше тя тези тромави жени и тяхната сляпа, животинска любов — любов към съпрузи, деца и към проклетия живот! Бевморда ги чувстваше като едно безкрайно живо море, чието дихание се надигаше от юг и заплашваше да я погълне. И някъде там, в морето от тела, се таеше раждането на едно дете, раждане, което караше сърцето и да се свива от ужас.
О, как страшно мразеше тя това неродено дете!
Намръщена и горделива, кралицата се отправи към заклинателната зала. Тя хвърли поглед към нощните чапли, готови да изпълнят заповедите й, и сряза тролите и дребосъците-прислужници, които на часа се приведоха и си намериха работа. Видът на тримата друиди, нейни доверени заклинатели, я накара да се свъси още повече. Те безсмислено дърпаха сивите си бради, поклащаха сивите си глави и, потривайки съсухрените си ръце, мърмореха неразбираеми успокоения. Тя втренчи поглед някъде далеч зад зъберите на Нокмаар и простена:
— Защо, защо?
Бевморда яростно разпери ръце и пет огнени кълба с гръм и трясък отскочиха от стените наоколо. Друидите се снишиха примрели. Едно от кълбата профуча навън през близкия прозорец и стремително полетя към Луната като че ли за да я смъкне от небето. Друго едно обгори крака на един прислужник, когото веднага извлякоха по стълбите, за да не смущава с крясъците си кралицата. Няколко троли-чистачи, грухтейки почистиха мястото на злополуката.
— Защо, защо? — извика тя отново към тримата пребледнели друиди.
Те много добре разбираха какво ги пита тя. Бевморда искаше да знае защо тя, която беше Суверен на Нокмаар, Могъща заклинателка и магьосница и Първа жрица на Култовете, трябва да бъде подвластна на унизителния човешки страх. Самата мисъл пък, че се страхува от неродено дете, я влудяваше напълно и не и даваше нито миг покой.
Друидите можеха да дадат много и най-различни отговори. Те можеха, например, да припомнят на кралицата, че тя също е смъртна н в този смисъл превратностите, изненадите и дори прищевките на Съдбата я засягат точно толкова, колкото и най-незначителния й поданик. Заклинателите можеха да кажат, че нейната магия, колкото и могъща да беше, не можеше да се сравни с жизнерадостния детски смях.
Но едно съзнание като нейното, изкривявано и замъглявано от жестокост с години, щеше да остане глухо за простотата на тези истини.
Истината, или дори само част от нея, Бевморда нямаше никога да приеме.
Всички, които дръзваха за бъдат прями с кралицата, заплащаха откритостта си по един и същ жесток начин. Побесняла от ярост, тя ги осъждаше на смърт и присъдата влизаше в сила на часа. Кучетата-убийци и тролите си знаеха работата. Понякога те успяваха да разкъсат поредния привърженик на Истината, преди още да е изрекъл докрай мисълта си.
Тримата друиди-заклинатели не бяха привърженици на Истината; те искаха да оцелеят. Първият от тях направи няколко успокоителни жеста, усмихна се и каза:
— Ваше Величество, всичките ви неприятности идват от това, че целият свят завижда на вашата сила. Нашите тайнства обаче, скоро ще разпилеят тази отвратителна завист и вие ще можете да царувате в мир.
Вторият поклати замислено глава в знак на съгласие и добави:
— Ваше Величество, при най-голямото ми уважение към вас, трябва да отбележа, че никое велико дело не е било извършено набързо.
Третият се поклони дълбоко н каза примирително:
— Точно така, точно така. Освен това, дотолкова, доколкото на юг остават непокорени някои диви области, неизбежно е възникването на разни дреболии и незначителни неприятности.
Бевморда погледна примирено към тримата. Най-голямата опасност за друидите беше отминала. Те не бяха разкъсани от огнени кълба, нито бяха прегризани от невидими челюсти; бяха оцелели отново, поне за момента.
Третият заклинател, сякаш окуражен от спокойствието на Кралицата, малко непредпазливо реши да отбележи:
— Освен това, Ваше Величество, ние вярваме, че вие вече сте заловили майката, която търсите и че белязаното дете ще се роди в ръцете ви.
Бевморда се изсмя истерично. Тя сграбчи с ръце стомаха си и взе тихичко да мълви, че този път проклетото дете няма да й се изплъзне. Около нея нощните чапли унило пристъпваха, втренчили поглед в
