усмихваха и шептяха на себе си. Трети стояха изправени и не криеха пламтящите си от омраза очи.
Сорша ги пренебрегна всичките. Тя влезе в стаята за раждане, като знаеше много добре, какво ще види — просмуканите от влага стени, тролите, спотайващи се в сенките, и в средата една мръсна постеля, на която лежеше майката с вперени в нея ужасени очи.
Етна държеше малко вързопче и нейният поглед също беше пълен с ужас.
— Е?
Акушерката преглътна сухо и показа детето.
Сорша поспря за миг, защото малкото момиченце имаше червени коси, точно като нейните. То гледаше спокойно и се смееше. На повечето жени този смях им приличаше на ромона на бързей в зелените южни поля. Детският смях сякаш смири и утеши всички в мрачното подземие. Дори вечно мърморещите троли учудено бяха наострили уши.
— Чакай! Проверката! — сепнато и рязко произнесе Сорша, защото акушерката твърде бързо беше повила детето отново.
— Ваше Величество, това дете… — понечи да каже Етна, но безизразните очи на принцесата я спряха и тя пак откри малката.
То беше съвсем нормално дете, като се изключи малкото кафяво петънце от вътрешната страна на малката и ръчичка. Знакът, това беше Знакът. Сорша го познаваше добре. Когато Бевморда и поставяше задачата, тя го беше изобразила на стената на тронната зала.
— Това! Това е, което ще търсиш! — беше й изкрещяла кралицата.
Знакът често се появяваше върху стъблата на полуовъглени дървета и върху гърбовете на осъдени на смърт затворници, преди да ги разкъсат кучетата-убийци.
Не можеше да има грешка, това бе той.
Сега, когато Сорша видя знака на ръката на смеещото се дете, тя почувства само облекчение, нищо друго — тежкото и задължение беше приключило.
Принцесата знаеше, че трябва веднага да извести майка си, но се сети, че в зори Бевморда беше заета, както винаги, със заклинания, призоваващи Слънцето да изгрее. Налагаше се малко да изчака. Междувременно тя извика на Етна да приготви детето, тъй като съдбата му вече беше решена.
Майката изчака стъпките на Сорша да заглъхнат по коридора и веднага сграбчи полата на акушерката. Тя трепереше от слабост, но ръката й стискаше здраво. Гласът и прозвуча напрегнато и хриптящо:
— Етна, трябва да я спасиш! Знаеш, че трябва!
Етна хапеше устни с насълзени очи и поклащаше леко глава. Тя обърна поглед към двамата троли, които се приближаваха с гърлено мърморене.
— Ти трябва да я спасиш, чуй ме! — настояваше майката отчаяно. — Това дете е по-важно от теб и мен, по-важно е от всичко друго! Не мисли, не мисли, Етна, довери се на сърцето си! Спаси я!
Единият от тролите ритна Етна в глезена, а другият посегна да я удари с лакът в стомаха. И двамата крещяха с все сила:
— Назад, назад! Махай се! Пусни детето!
Жената преглътна, избърса сълзите си и притисна силно малката. С неочаквана сила и бързина тя блъсна тролите, които паднаха по гръб с викове и писъци. Етна се втурна по коридора. Докато тичаше устремно, пленничките протягаха ръце, за да докоснат нея и детето.
Само секунди след това Бевморда и Сорша буквално влетяха в залата. Щом чуха вайканията и крясъците на тролите, веднага разбраха какво беше станало.
— Къде е проклетото дете? — фучеше яростно Бевморда и сграбчи майката.
Тя само се усмихна, затвори очи и остана да лежи неподвижно.
— Убийте я! — извика извън себе си кралицата към отмъстителните троли.
Те не чакаха подкана и веднага се хвърлиха да изпълнят заповедта.
— Намери детето, Сорша! Вземи кучетата и не се връщай без него! Искам го живо, чуваш ли, живо!
Кралицата се завъртя и бързо тръгна към вратата. На прага началникът на стражата и двама войници едва не се блъснаха в нея. Лицата им бяха бледи и те като че ли леко трепереха.
— Ах, вие! Как позволявате този смях? — изсъска Бевморда.
— Ваше Величество, аз… — понечи да каже началника.
— Млък! Слушай!
Отвред жените се смееха с пълен глас. Смееха се на нея. На нея!
Бевморда изпадна в сляпа и необуздана ярост.
— Избийте ги всичките! — крещеше тя и пращаше огнени кълба с костеливите си ръце към клетките с пленнички.
Бели пламъци обхванаха коридора.
Етна направи, както й каза майката — довери се на инстинкта си и не сгреши.
Тя се впусна в лабиринта от тунели под замъка Нокмаар като подгонено животно. През годините тя беше открила много тайни ходове и ги беше използвала неведнъж.
Етна предпочиташе тези мрачни подземия пред ужасите на замъка. Тук тя се чувстваше защитена от похотливите домогвания и опипвания на троли и тъмничари. Далече оставаше и хладната загриженост на принцеса Сорша. В мрака на лабиринта тя можеше отново да мисли и мечтае, а понякога и да поспи.
Тайната, че може да се измъкне на свобода през плетеницата от тъмни галерии, й беше най-скъпа. Някой ден, когато събереше достатъчно кураж, тя щеше да се опита да намери пътя към Свободата, изплъзвайки се от кучетата-убийци и стражите. Някой ден тя щеше да се върне в Галадорн.
Етна поспря само за миг, колкото да грабне малко захар и кратунка с мляко. Щом почувства, че е стигнала достатъчно далече, тя се сви на кълбо и треперейки притисна малката към себе си. Над главата й ехтяха крясъците и стъпките на стражата, вдигната по тревога.
Малко поуспокоена, тя реши, че трябва да достигне някоя река или поток, течащи на юг. Най-близкият поток обаче, беше на цели две левги. Етна знаеше, че всред голите хълмове и камънаци на Нокмаар кучетата-убийци ще я открият и настигнат много преди тя да се е добрала до водата. Притаени, жена и дете, останаха в подземията, докато врявата и суматохата постепенно утихнаха.
В полунощ на втория ден Етна внимателно изпълзя на открито. В мрака, от двете й страни, зловещо се очертаваха замъкът и вечно пушещият вулкан, а далече пред нея спокойните води на Източния поток тихо ромоляха на юг — към свободния Галадорн.
Нощта беше подходяща за бягство. Облаци забулваха Луната, а неспокойни ветрове отнасяха шума от стъпките й. Една малка бяла коза приближи и погледна Етна спокойно. Вимето й беше пълно с гъсто мляко и тя позволи на детето да суче до насита. След това Етна качи детето на гърба на доверчивото животно и те се упътиха надалече от Нокмаар.
Жената искаше да следва водите на потока чак до Галадорн: там да свие на запад и някоя тъмна нощ да премине реката Труун. След това все на северозапад, докато някой ден приказното царство Тир Аслийн се откриеше пред нея.
Етна знаеше, че едно такова пътуване ще отнеме много месеци.
Тя беше съобразила, че Бевморда и генерал Каел ще пратят войска и кучета на запад и беше излязла права. Никой не беше очаквал нейната хитрост. Районът между Нокмаар и потока беше слабо охраняван. Само на два пъти тази нощ се чу тропот и приглушен лай.
И при най-малкия признак на опасност Етна грабваше детето и го притискаше силно към себе си.
Призори те достигнаха потока и се сбогуваха с малката коза, която нежно близна детето на тръгване. Етна нагази студената вода и се отправи на юг. Тя упорито вървеше нощ след нощ, докато потокът постепенно се превърна в широка и пълноводна река. Денем боязливи горски животни хранеха малката в гъсталаците, където Етна криеше детето.
Един ден обитателите на блатистите поля ги откриха да се носят полумъртви по реката. Те бързо ги прибраха в колибите си и се погрижиха за тях, докато усмивките не се върнаха на лицата им. Но дори тук, в сърцето на мочурищата, вечно обвити в мъгли, често нощем се промъкваха Каеловите бойни лодки и кучета-убийци. Те претърсваха колибите, на които се натъкваха, и неизменно сееха ужас и смърт.
Под прикритието на нощта и с безкрайно внимание Етна и малката бяха прехвърляни все по на юг, чак отвъд реката Труун. Оттук до притоците на реката Фриин отново жертвоготовността и вниманието на дивите
