Всички знаци вещаеха само ядове и неприятности.
Уилоу беше сънувал баща си, а това винаги беше знаменателно. Най-неприятната част от съня идваше в момента, в който той се явяваше като прост магьосник, а не като велик заклинател и чародей, какъвто винаги бе искал да бъде. Хората му се подиграваха, замерваха го с развалени плодове н се заливаха от смях, а баща му, сякаш оживял, поклащаше глава и повтаряше: „Уилоу, Уилоу, най-голямата магия за мен ще бъде, ако се хванеш за ралото и излезеш на полето или ако поправиш течащия покрив на къщурката си! Погледни, сине, стопанството ти запада, докато ти бръщолевиш щуротии и се опитваш да правиш разни фокуси!“
В съня си Уилоу пристъпяше смутено от крак на крак и мънкаше извинения като дете. Баща му беше размахал бастуна си и недоволно го беше упрекнал, преди да изчезне: „Мечти, мечти! Само мечти! Нито те, нито магарешките тръни стават за ядене, запомни!“
Уилоу се събуди, седна в леглото и погледна през прозореца. Само неговата нива не беше изорана и само от неговата ограда липсваха пръти.
Вторият лош знак беше, че Кайя, неговата мила и работлива жена, беше пуснала рано-рано Мимс и Ранон да играят на реката. Уилоу непрестанно се притесняваше за децата. В неговото съзнание стотици ужасии безспир ги връхлитаха и повечето от тях той неволно свързваше с реката. В края на краищата за едно Нелвинче дори щуката беше опасна, дори пъстървата. „Ами ако…“ — мърмореше Уилоу и нервно потриваше ръце, разхождайки се из кухнята. „А какво ще стане, ако…“ — не спираше той, докато накрая Кайя го спря с усмивка: „Хайде, Уилоу, замълчи. Остави децата да растат на воля. Неволята и опитът най- добре учат, нали знаеш?“
Уилоу взе да бърка супата намръщено и се успокои чак след като тя го прегърна нежно.
Третият лош знак беше начумереният Бетс, свинчето. Бетс гледаше недоволно в една точка с червените си малки очи и Уилоу разбра, че орането ще бъде трудно. Точно така и излезе. Най-напред Бетс дълго се запъва, после пък два пъти го настъпи, а накрая, за капак, така силно го блъсна, че Уилоу се преметна презглава, падна и здравата се натърти.
Когато Мимс и Ранон дотичаха от реката възбудени и размахали ръце, беше ясно, че поредната неприятност се задава.
— Тате, тате, бързо! — викаха децата в един глас. — Намерихме нещо на реката! Бързо, татко, бързо, молим те!
Уилоу захвърли настрана ралото и семената, падна на колене, за да прегърне по-силно децата и взе тревожно да ги разпитва:
— Какво се е случило, миличките ми? Добре ли сте?
— Няма нищо, тате — побързаха да отговорят те, — ти само ела с нас на реката да видиш какво намерихме!
Децата го отведоха бързо до гъсталака край реката. И там, между тръстиките, се виждаше малкото салче. Малката се смееше и протягаше ръчички към тях.
— Бебче, татко, бебче! — викаше радостно Мимс и подскачаше от крак на крак.
През това време Ранон си беше свалил вече ботушките и шляпаше във водата между тръстиките.
— Не! — извика Уилоу. — Спри се, момчето ми!
— Но, татко…
— Не, сине! Виж клоните, виж шала… такива наблизо няма никъде. Това салче сигурно е дошло от много далече. Кой знае, може би е било спуснато в реката отвъд кръстопътищата на Север дори.
— Но, татко, това е само едно бебе… — настоя момчето.
— Е, да… прилича — все така разколебан продължи Уилоу. — Но може да е заразено или да е някоя предрешена магьосница или…
— О, татко! — прекъсна го Мимс. — Не виждаш ли, че това мъничко детенце има нужда от нашата помощ?
— Не е чак толкова мъничко, Мимс — отбеляза Ранон, който се беше приближил съвсем. — Доста по- голямо е от самата теб, когато беше бебе.
— Точно така! Това дете е Дайкини. Назад, деца! — извика Уилоу.
Мимс намръщи носле и попита:
— Какви са тези Дайкини, татко?
— Великани — отвърна той. — Ужасни, ненаситни и зли! Живеят далеч на Север.
Уилоу се наведе, взе един сух клон и понечи да върне салчето в реката.
— Какво правиш, татко? — изписка Мимс.
— Ами… ще го пусна по реката. Все ще се намерят други хора, да се погрижат за детето. Освен това, ние не можем да си го позволим.
— Недей — смирено каза момиченцето, — не го прави.
Мимс беше права. Всъщност Уилоу, вместо да отблъсне детето по течението, го придърпваше към себе си. Мимс се усмихна и каза:
— Ти все така ни учиш, нали татко?
— Как така?
— Ами да вярваме на чувствата си.
— Е, добре. Сега май… ще трябва да нахраним и да подсушим това пътешествениче — каза Уилоу и после и той се усмихна.
— Угфуд! Къде си бе, човек? Идвай бързо насам! — един груб и грухтящ глас викаше Уилоу откъм нивата.
„О, не! Това е Барглекат!“ — помисли си той и сърцето му трепна.
— Ранон, Мимс, тишина за Бога! — прошепна Уилоу. — Ако Барглекат разбере, че сме намерили дете- Дайкини, ще си имаме големи неприятности, големи! — Хайде сега, пазете тук малката, а аз ще отида да се разбера с него.
Кайя също беше излязла и викаше с ръце на кръста:
— Мъжът ми нищо не е откраднал, нищо! Махайте се от семената!
В това време Барглекат ровеше с пълната си ръка в торбата, провесена на ралото. Барглекат — Съдията-изпълнител и Префект на Долината. Най-стиснатият и подъл лихвар в цялата околност. Той беше нисък, но много набит и широкоплещест. Когато носеше плащ и церемониалната си шапка, приличаше на пирамидка. Дългогодишното лакомо пресмятане и печалбарство бяха направили очичките му малки и дръпнати — почти като на свинчето Бетс, което се ровеше в пръста около него.
— Угфуд, откъде, проклетнико, взе тези семена?
Уилоу се беше изправил пред съдията и се смееше на приликата между него и Бетс.
— Смешно, а? Така ли? — подразни се Барглекат.
— Не, господине, не. Въпросът ви в никакъв случай не е смешен.
— Още една пропусната вноска и нивата ще бъде моя, така да знаеш. Хайде сега, отговори прилично. Откъде взе семената?
Уилоу се престори на много смутен, а всъщност колебаеше дали да каже истината. Бяха му помогнали неговите съседи, които знаеха за трудностите му, но ако си признаеше, те можеха да си имат неприятности. Изведнъж той вдигна предизвикателно брадичка и каза:
— Може просто да съм използвал магията си.
— Магия! Ха — ха!
Уилоу се смути.
— Ти не си нито чародей, нито заклинател, Угфуд! Това всеки го знае! Ти си шут или шарлатанин, както искаш. А сега, казвай истината! Аз продавам семена в цялата околност, но на тебе не съм продал нищо. Ти сигурно си ги откраднал от моя хамбар!
— Не ги е откраднал! — викна Кайя и тропна с крак. — Макар и бедни, ние сме добри стопани, а и какво всъщност ви влиза в работата откъде ги имаме? Може Уилоу наистина да е направил вълшебство, може да сме ги събирали по пътя или да са ни подарък, най-после, може да ги е довлякла реката! Тези семена са наши — не мирясваше тя, — и земята също е наша, а не твоя!
— Ще бъде! — уверено каза Барглекат и посочи с ръка всичко наоколо. — Още една слаба година и готово. Ще построя страноприемница, хамбари и нова канцелария.
