— Е, госпожичке, по всичко личи, че се намираш у дома.
Детето изгука и посегна с ръчичка към лицето му. От вътрешната й страна се виждаше Знакът.
— Кайя…
— Ш-шт. Тихо — прошепна тя и сложи ръка на рамото му. — Хайде, деца, вървете да се умиете, ще вечеряме след няколко минути.
— Кайя, какво е това? — продължи Уилоу, когато те излязоха.
— Родилен знак.
— Да, но аз никога не съм виждал такъв досега. Странен знак. Като нарисуван с малка вълшебна четчица.
Кайя поклащаше глава и хапеше леко устни.
— Знам, Уилоу — промълви тя. — И това не е всичко. Погледни в очите й, Уилоу. Хубаво ги разгледай.
И наистина, детето имаше необичайни очи — спокойни и безбрежни като дълбините на времето. За момент Уилоу почувства, че тези малки очи го увличат в едно дълго пътешествие, от което той можеше и да не се върне, или ако се върнеше, нямаше вече да бъде същият.
— Видя ли? — извади го от унеса Кайя. — Какво ще правим сега? Трябва ли да разкажем всичко пред Съвета на селото?
— Не, не! — рязко отговори Уилоу и погледна заплашително към нея.
— Но Уилоу, тя не е обикновена, сам виждаш това!
— Именно, Кайя. Какво ще си помислят старейшините, когато им я занесем? Те веднага ще познаят, че детето е Дайкини, ще видят Знака и без много да му мислят, ще решат, че всичко това вещае само зло. Недай Боже, след известно време да настъпи суша в долината и аз ще съм първият, когото ще набедят. Трябва само някой да ни посочи и да каже тогава: „Това е на Угфуд работа! Той домъкна отнякъде онова странно дете-Дайкини! Хайде да му отмъстим!“ — и с нас е свършено.
— Малко посгъсти боите, Уилоу. Успокой се. Знаеш, че Главният Жрец никога не би позволил…
— Главният Жрец! Точно така! Ето още една добра причина да не казваме нищо. Утре той ще ме избере за свой чирак.
Кайя въздъхна и поклати глава.
— Не преувеличаваш ли мъничко, Уилоу? Той вече шест години подред не избира никой за свой чирак. И освен това…
— Какво „освен това“?
— … магията ти е малко странна.
— Моята магия? Странна? Ти знаеш ли какво направих днес на реката?
Уилоу щеше да разкаже подробно случката, но децата се върнаха шумно в стаята за вечеря.
— Ах, татко! Тя много те харесва. Виж как закачливо ти дърпа ризата. Няма да я изоставим, нали, татко? — умолително каза Мимс.
— Няма, няма, успокой се, детето ми.
— Ще я вземем ли с нас утре на събора? — понита Ранон.
— Разбира се, че не! Ще има много хора, животни. Освен това ще бъде горещо. Доста горещо — побърза да отговори Уилоу.
— Но какво ще правим тогава? Всички искаме да отидем. Кой ще се грижи за нея, ако не я вземем със себе си?
— Аз ще я гледам — каза Кайя и започна да слага масата.
— А наградата за най-добър хляб и най-красива черга?
— Е, ще почакат до догодина. Хайде, сядайте, яденето ще изстине.
— Но, майко…
— Решено е, Ранон. Стига вече приказки.
Уилоу сложи малката в новата люлка и я зави с новото й топло одеяло. Детето гледаше съсредоточено в него и дългото, страховито пътуване, като че ли пак започваше, когато очите им се срещнаха. Уилоу отстъпи бързо назад и разпери ръце. Това, изглежда, успокои малката и тя заспа, докато семейството вечеряше.
— Това дете не плаче ли? — учуди се Уилоу. — Повечето бебета плачат.
— Може би не знае как — предположи Ранон.
— О, разбира се, че знае — намеси се Мимс, довършвайки десерта си. — Просто не иска да го прави.
— Така ли? И защо, Мимс? — засмяно попита Кайя.
— Защото в момента няма нужда от нищо.
Уилоу и Кайя изглежда се учудиха от проницателността на малката си дъщеря и дълго и замислено се спогледаха.
Навън започна леко да вали и дъждецът не спря цяла нощ. Тихо напояваше той прясно изораната нива до двете бели къщурки и шепнеше приятни обещания в разрошените им сламени покриви.
ГЛАВА ТРЕТА
СЪБОРЪТ НА НЕЛВИНИТЕ
Всички очакваха с нетърпение събора и дълго и прилежно се готвеха за него. Церемониите по откриването започваха преди изгрев и това беше накарало онези, които живееха по-далече, да тръгнат още в полунощ.
Други, като Уилоу и семейството му, щяха да ходят не повече от час.
Съборът се провеждаше всяка година в поляните край селото, разположено на Меандъра Угфуд, близо до развалините, останали от първото селище на Нелвините. Някога много отдавна те бяха избягали от север надолу по реката Фриин и се бяха установили тук, за да се спасят от гоненията и страданията. Преди започване на празника монаси благославяха руините и ги украсяваха с гирлянди от цветя. Съборът беше време за всеобщо веселие и забавление като същевременно се утвърждаваше жизнеспособността на Нелвините. Стари приятели се срещаха и дълго разговаряха, деца играеха навред, влюбени се усамотяваха край реката и се разхождаха, хванати за ръка.
Символ на благоденствието и независимостта беше величествената импровизирана статуя, изобразяваща Уикермън. Уикермън — закрилникът, Уикермън — пазителят на традицията, на хората и на цялата плодородна долина, въплъщение на непреклонния Нелвински дух.
Към обяд съборът беше в разгара си. Слънцето блестеше в безоблачното небе, танцьорите вихрено се въртяха под звуците на игривите мелодии, децата лудееха на воля, а уханната медовина веселеше сърцата на хората. Търговци, сергии, шарени палатки и стока допълваха картината на всеобща радост и разбирателство. Дори Конкар, строгият водач на Нелвинските войни, се разхождаше усмихнат и се спираше да поприказва с приятели и непознати.
Нищо не подсказваше неочаквани и тежки събития. Само Мимс на два пъти прекъсна игрите си, разтревожена от необясними и лоши предчувствия. Но двата пъти тя сама реши, че само така й се е сторило и продължи закачките и гоненицата с другарчетата си.
Точно на обяд дойде ред на Уилоу да излезе и да представи на сцената вълшебническите си способности. Всички кандидати за Чирак на Главния Жрец се явяваха според това как ги беше подредил жребият, и той трябваше да бъде последен. Доста от зяпачите вече бяха се отправили другаде, привлечени от многото интересни развлечения н приятни миризми. Показаното от предишните кандидати не ги беше заинтригувало. Започваше и състезанието „теглене на въже“ между отборите на фермерите и миньорите и техните привърженици така силно викаха и дюдюкаха, че почти никой не чу обявяването на Уилоу. Все пак той имаше своя публика, макар и малобройна, в лицето на Мимс, Ранон и Мегош — негов приятел от детинство. Мегош беше прегърнал двете деца и тримата така високо и ентусиазирано аплодираха всеки номер, който Уилоу правеше, че скоро привлякоха вниманието и на други около тях. Отдалече и с презрение Префектът Барглекат също хвърляше по едно око.
— И сега едно финално, смайващо изпълнение — викаше Уилоу. — Аз ще накарам едно цяло прасе да… изчезне!
— Браво! Браво! — приветстваха с пълен глас неговите почитатели.
