пода, и като че ли жадуваха да се върнат в хладните мочурища край реката Труун, там където призрачни риби се мяркаха в спокойните води.
Заклинателите, съвсем пребледнели, взеха да повтарят, че всичко е съвсем сигурно, защото имали неоспорими поличби.
— Бързо! Призовете видението отново! — извика кралицата.
Тримата се поклониха послушно и подхванаха бавен танц около големия камък в средата на залата, като от време на време подритваха настрана кости и гниеща плът. Бевморда се беше увила плътно с плаща си и внимателно наблюдаваше. Друидите пееха в унисон Заклинанието за Неразгадаемото. Гласовете им леко трепереха, защото всички досегашни видения предсказваха на Бевморда триумф, всемогъщество и безсмъртие. Само последното, извикано по погрешка, вещаеше обреченост. В него се появяваше Фин Разиел, отдавнашен враг на Бевморда. Същата онази Фин Разиел, която беше провалила толкова много планове на тяхната господарка и която толкова отдавна беше разгромена.
Видението отново се появи. Бевморда се приближи до заклинателния камък и с нетърпение се вгледа в лицето на Фин Разиел, което блестеше пак толкова красиво, както преди много, много години. Призрачното ехо донесе нейния глас, който казваше:
— Ти можа да победиш мен, но няма да можеш да победиш детето. Могъществото на детето е по- голямо от твоето. То ще сложи край на твоето властване. Ето го знака, Бевморда…
Лицето и гласът на Фин Разиел изчезнаха, а в белезникавата течност, покриваща заклинателния камък, се образува един блестящ кръг. Знакът. Бевморда го познаваше вече твърде добре.
Очите и заблестяха от ярост. Тя се наведе над омразния знак, отметна плаща си и протегна костеливи ръце.
Друидите, тролите и нощните чапли побягнаха с писъци, да се скрият някъде. Светкавици и огнени кълба с оглушителен гръм се стовариха върху камъка и знака. Белезникавата течност се превърна във вонящо изпарение. Опиянена от собственото си могъщество, Бевморда нададе вой по-зловещ от истеричния й смях — един протяжен вой, отбелязващ имагинерен триумф.
Но тя знаеше и онези около нея също знаеха, че колкото и често да изгаря видението, то пак може да бъде призовано, защото същината му беше извън нейната власт.
Едно мокро, подсмърчащо същество се зададе по стълбите. То понечи да се обърне към господарката на Нокмаар, но тя го смрази с крясък и протегна към него дългите си нокти.
Съществото, все пак, се осмели да проговори:
— Милост, Ваше Величество! Не ме изгаряйте! Не ме убивайте! Принцеса Сорша ме праща! — това беше трол-тъмничар, без нос, гъгниво бърборещ с оранжевите си подути устни. Той имаше искрящи, злобни очи и отвратително смърдеше на тъмница и смърт.
— Говори! — изсъска кралицата.
— Сорша, Ваше Величество, моли ви да слезете долу.
— Направи път! — презрително и отвратено извика кралицата и се отправи към подземията.
След нея двама троли-пазачи извлякоха натрапника за краката. Други двама избърсаха локвата смрадлива слуз, която беше направил.
Друидите взеха да се съвещават шепнешком.
— Ако това е детето, с нас е свършено! — изстена първият.
— Трябва да бягаме, да се спасяваме! — страхливо прошепна вторият.
— Глупаци! — не се стърпя третият. — Къде ще се скриете, а? Правете, каквото ви е заповядано! Започваме ритуала!
Само преди минути още едно дете се беше родило в подземията на замъка Нокмаар. Тези подземия бяха мрачни, студени и влажни. Слаба светлина се процеждаше през галериите, отвеждащи високо нагоре, чак до вътрешния двор. Тук-там пробляскваха свещи. Двама троли се боричкаха в един ъгъл за една разпарцаливена кожа.
Нищо не подсказваше раждането на дете.
То щеше да остане без име, без да бъде изкъпано и повито, както трябва. Нямаше и лекар, който да се грижи за майката. Край нея стоеше само една много, много уморена акушерка.
— Етна! — прошепна майката и сграбчи ръката на жената до нея. — Детето не бива да умре, Етна!
Жената се усмихна вяло и уплашено. Тя отправи поглед към тролите и глухо каза на един от тях да извести принцесата.
Майката стисна още по-силно ръката на акушерката и продължи да настоява:
— Етна, ти знаеш, нали? Ти знаеш!
Жената не издържа отчаяния и пълен с болка поглед и отвърна очи. Но какво искаха от нея, тя само си гледаше работата?
Тролът-пратеник забързано се отправи по коридора покрай клетките, пълни с бременни жени. Той се заизкачва по спираловидните стълби, премина един по-сух коридор, отправи се към парадната кула и накрая достигна залата на принцесата. Той почука с лигавите си пръсти и каза:
— Сорша, Ваше Величество, извинете, но раждане…
В залата една млада жена се събуди и след миг скочи на крака, държейки заплашително кама в дясната си ръка. Тя тръсна глава, като разбра къде се намира, и дълбоко си пое въздух.
— Много добре — извика тя през вратата. — Слизай долу, аз идвам веднага.
Сорша навлече набързо вълнените си панталони и туника, запаса камата на кръста си, нахлузи ботушите и се спусна след трола по стълбите към подземията, обзета от силно желание да е някъде другаде.
Сорша беше сънувала лов на глигани.
Беше щастлив сън. В него тя яздеше гарваново черния си жребец Рек. Докато заобикаляха края на гората, край една широка река, глиганът се втурна към тях така внезапно, че Сорша нямаше време да извади стрела. Фиксирайки я с червените си очи и вдигайки прах, животното се хвърли напред, за да прободе корема на коня с бивните си. Нямаше достатъчно място, за да обърне коня. Рек леко прескочи глигана, направи още няколко скока в устрема си и рязко се обърна. След миг той летеше обратно към звяра с оголени от ярост зъби. Глиганът се оказа по-бавен и Сорша го прободе и закова на земята с копието си. Животното квичеше, хвърляше се и риташе безпомощно с крака. Малките му очички горяха от омраза, докато Смъртта не ги угаси след малко.
Такъв лов обичаше Сорша, такива бяха любимите й сънища…
Внезапното чукане по вратата и предсмъртното грухтене на глигана се превърнаха в хленчещия глас на трола, който я викаше за поредното раждане.
— Тя ненавиждаше това си задължение и с голяма неприязън проверяваше новородените в търсене на Знака. Сорша беше станала безчувствена към раждането и мълчаливо се бе заклела никога да не става майка.
Принцесата предпочиташе лова и битките, щурмуването на крепости с конниците на Каел и откритите простори. Тя с мъка понасяше всички тези потайни троли, изтормозени акушерки и жени-затворнички. Полетата и горите далеч от Нокмаар я привличаха непреодолимо. За последните пет години тя беше усвоила изкуството на атаката и отбраната, беше станала бърз, силен и лукав воин.
Сорша беше на осемнайсет години. Държеше се уверено и студено, като жена израснала свободно, и беше стройна и червенокоса като баща си. Тази коса беше проклятието на детството й. Бевморда я мразеше, защото тя й напомняше за съпруга й. Могъща заклинателка, кралицата правеше магия след магия, като ту я превръщаше в руса, ту в черна или кестенява — изобщо всякаква, само не и червена. Тази коса я влудяваше още повече, защото никоя от магиите й не даваше траен резултат.
Когато Сорша се беше върнала от поход преди три месеца, тя отново беше понечила да омагьоса червените й къдрици, но принцесата я спря и каза просто:
— Не! Тази коса е моя, а не на баща ми. Остави я на мира, моля те.
На Сорша й се струваше, че мрази баща си, но не беше много уверена в това. Когато си мислеше за него, той беше… просто далечен. Един мъж нито по-добър, нито по-лош от останалите.
Всички мъже бяха далечни и чужди за принцесата.
Тя крачеше по коридора с клетките на жените — пленнички, без да поглежда вляво или вдясно. Някои от тези жени раболепно се молеха за вода, храна или внимание и протягаха ръце през решетките. Други се
