изправи на крака, но веднага беше съборен и хората можаха да си отдъхнат с облекчение.
— Внимание! — извиси се гласът на Вонкар. — приберете се по домовете си и пазете децата, защото може и други зверове да са се устремили насам!
— Мимс! Ранон! Тръгваме си! — Разтревожен и уплашен, Уилоу ги поведе към дома. По пътя съзнанието му беше изпълнено от грозни и страшни картини. Отдъхна си едва когато видя Кайя да храни детето край прозореца на малката им къща.
— Слава Богу! — възкликна той и я прегърна. — Слава богу, че всичко е наред!
— Защо, Уилоу? Какво се е случило?
— Едно огромно куче връхлетя събора и уби няколко души.
— О, не!
Уилоу поклати глава, като си хапеше устните.
— Знаех си аз! Знаех си, че нещо отвратително ще се случи! — Кайя взе детето на ръце и каза:
— Мислиш ли, че тя е причината?
— Малката не е виновна, разбира се, но всичко стана заради нея. Трябва незабавно да я занесем пред Съвета. Всички трябва да знаят. Освен това Великият Заклинател ще ни каже какво да правим.
— Страх ме е, Уилоу — прошепна Кайя.
— О, Кайя, и мен ме е страх, но не можем да стоим просто ей-така, уплашени. Трябва да действаме, да направим нещо, нали деца?
— Точно така, татко — отвърна Ранон.
— Хайде да вървим, тогава.
Кайя уви детето в шала си и малкото семейство се отправи към селото.
— Когато си дойдеш, татко, аз ще съм нарисувала много картини за теб — каза замислено Мимс.
— Стига глупости, момичето ми. Аз никъде не отивам. Просто ще покажем малката на Великия Заклинател и това е.
— Много картини, татко, по една за всеки ден — продължи Мимс, сякаш без да чува думите му.
Всички бързаха за събранието в най-голямата и най-стара сграда в Долината. Хората вървяха смълчани и внимателно избягваха трупа на убитото куче. Докато семейство Угфуд пристигне, залата вече беше почти пълна и Великият Заклинател беше седнал на трона си. Той слушаше с притворени очи нещо, което Барглекат с приглушен и напрегнат глас му обясняваше. Откъслечни фрази и думи достигаха до ушите на Угфуд.
— … хълмове на юг… Кой знае още колко? Според мен…, каквото търсят да им го дадем… Нелвини загинаха!
Друг един от съветниците се изправи и каза:
— Кучето беше само един знак. Знак за още по-лоши неща, които ни очакват. Може би суша, може би чума, кой знае? Аз съм съгласен с Префекта Барглекат. Трябва на всяка цена да намерим нещото, което търсят или причината, водеща нещастието насам. Ако се окаже, че виновникът е между нас, ще го хвърлим в ямата за назидание!
Хората зашумяха одобрително. Само Уилоу се сви в дъното на залата, а Кайя стисна силно ръката му.
Великият Заклинател се изправи и залата утихна.
— Уилоу Угфуд! — строго прозвуча гласът му.
Уилоу преглътна и вдигна ръката си.
— Тук съм.
— Излез напред.
Направиха му път и той бавно и неохотно тръгна с малката в ръце. В това време Мегош застана до Кайя и децата.
— Ти искаше, нещо да ми кажеш, Уилоу. Какво беше то? — попита Заклинателят.
Уилоу се поклони и с мъка проговори.
— Моите деца, Заклинателю… всъщност аз… Ние намерихме едно бебе на реката.
Хората отново възбудено зашумяха. Вълшебникът вдигна повелително ръка, за да успокои духовете, а след това бавно я постави върху главицата на детето.
— Това дете е Дайкини — каза той меко. — Но има нещо, което…
— Чухте ли това? — извика Барглекат и скочи на крака. — Дайкини в нашата долина! Ето какво е търсил звярът! Трябва да се отървем от него! Да им го върнем!
— Не може така — възпротиви се Уилоу, — те ще го убият.
Малките очички на Барглекат злобно заблестяха.
— Ха! Намерил се кой да ни дава съвети! Ние трябва да пазим нашите деца, а не чуждите. Освен това един Дайкини повече или по-малко за нас не е от значение.
— Не говори глупости, Барглекат! — чу се ясният глас на Вонкар.
Много от хората не споделяха несъгласието на война, обаче. Те бяха достатъчно изплашени, за да не подкрепят Барглекат. Някои дори сърдито размахваха юмруци. Великият Заклинател изпадна в транс. Очите му се обърнаха, устата му леко се отвори и за известно време изглеждаше, като че ли ще изчезне. Беше станал леко прозрачен и Уилоу можеше да вижда през него. После той бавно се върна към реалността, вдигна високо ръцете си и хората постепенно утихнаха и се приготвиха да чуят неговите думи.
— Това дете е необикновено — започна драматично Заклинателят. — Не мога да ви кажа всичко за нея, защото не виждам края на дългото й пътешествие, но повече приказки, че ще дадем това или някое друго дете на кучетата няма да има.
Възцари се пълна тишина, нарушавана само от нежния смях на момиченцето в ръцете на Уилоу.
— Някой трябва да отнесе детето на север — продължи той. — На север чак до Кръстопътя на Дайкините.
Хората зяпнаха от почуда. Дори мисълта за Кръстопътя на Дайкините беше плашеща и объркваща. Мълвата и безкрайните разкази, изпълнени с фантастични събития и ужаси, бяха превърнали мястото в мит дотолкова, че повечето Нелвини го смятаха за измислица.
— Но… кой ще направи това, Заклинателю? — осмели се да попита някой плахо.
— Угфуд! — обади се Барглекат и посочи Уилоу. — Угфуд, кой друг? Той е прекъснал пътешествието на детето по реката и го е донесъл в селото, а сега ще трябва да го отведе по-нататък. Ти ще отидеш, Угфуд!
Хората се оживиха, някои започнаха да ръкопляскат.
— Правилно, правилно… най-подходящ… справедливо е…, който се бърка… длъжен е.
— Аз имам семейство, хора! Имам стопанство! — защитаваше се Уилоу.
— Трябваше да помислиш за това, преди да се намесиш. Сега е твърде късно — не го остави да продължи Барглекат.
Великият Заклинател се изправи и въздъхна тежко.
— Донесете костите за гадание — кратко каза той.
Един от съветниците изтича да ги донесе и бързо се върна. Вълшебникът взе торбичката, в която бяха сложени, тържествено я разклати към четирите посоки на света, наведе се и разпръсна костите пред себе си. Той дълго се взира в тях, като обмисляше какви знаци и предвещания съдържа тяхното подреждане. Накрая погледна към Уилоу и му кимна да се приближи.
— Костите съвсем нищо не ми казват. Трябва да ми помогнеш, Уилоу Угфуд. Обичаш ли детето? — прошепна той.
— …Да — отвърна Уилоу, макар и с известно колебание.
Великият Заклинател изведнъж се окуражи и се провикна към събранието.
— Костите проговориха! Уилоу ще занесе детето. Съдбата на долината ни е в негови ръце!
— Слава на костите! — извика Барглекат.
— Ура-а! Слава на костите! Да живее Уилоу Угфуд! — подеха хората въодушевено.
— Но… — понечи да каже Уилоу.
— Но ще имаш нужда от помощ, от защита. Светът е продажно и опасно място. Пътят е дълъг, а детето е преследвано от зверове. Сега аз се обръщам към всички. Кой ще има смелостта да придружи Уилоу?
— Аз ще отида с него — отсече Вонкар.
