— От дълго време ли ми говорите, брат Рено? — попита кралят.
Доминиканецът, с брадичка, потънала в тлъстини, и будни очички, беше натоварен сега, под прикритието на божията воля, да изтръгне от краля онова, което живите още очакваха от него.
— Сир — рече той, — бог ще бъде доволен, ако поставите в ред държавните дела.
Кралят замълча, после попита:
— Брат Рено, изповядах ли се?
— Да, сир, завчера. Хубава изповед, всички й се възхитихме, вашите поданици също ще бъдат възхитени. Вие се разкаяхте, загдето сте изтощили народа си и най-вече църквата с прекомерни данъци. Заявихте също, че не молите за прошка мъртвите, жертва на вашето правосъдие, тъй като вярата и правосъдието трябва да си съдействуват.
Великият инквизитор повиши гласа си, за да могат присъствуващите да чуват добре.
— Така ли казах? — попита кралят.
Той не знаеше вече. Наистина ли беше произнесъл тия думи, или брат Рено ги измисли, за да му припише такава поучителна кончина, каквато подобава на всяка велика личност. Само промърмори:
— Мъртвите…
— Ще трябва да ни известите вашата последна воля, сир — настоя брат Рено.
Той се поотмести и кралят видя, че стаята е пълна.
— А — рече Филип Хубави, — познавам всички ви.
Изглеждаше учуден, че може лесно да разпознава лицата.
Всички бяха се събрали край него: лекарите му, шамбеланът, брат му Шарл, изпъчен високомерно, брат му Луи, застанал малко встрани от другите с обърната яка, Ангьоран, Филип льо Конвер, неговият легист, секретарят Майяр, който единствен седеше пред една малка масичка… всички неподвижни и тъй мълчаливи, така мъгляви, че сякаш бяха замръзнали в приказната безконечност.
— Да, да — повтори той, — познах ви.
Този великан в дъното, с глава, щръкнала над всички други, беше Робер д’Артоа, размирният му родственик… Една висока жена малко по-нататък запретваше ръкавите си като акушерка. Видът на графиня Мао му припомни за осъдените принцеси.
— Избраха ли папа? — попита той.
— Не, сир.
Няколко въпроса се блъскаха, преплитаха се в изтощения му ум. Всеки човек е склонен да мисли, че светът е създаден едновременно с него и когато го напуща, страда, че го оставя недовършен. Това особено важи за един крал.
Филип Хубави потърси с очи първородния си син.
Луи Наварски, Филип дьо Поатие, Шарл Французки стояха изправени до възглавето един до друг като сраснали пред агонията на техния родител. Кралят бе принуден да извие глава, за да ги види.
— Преценете, Луи, преценете — пошепна той — какво значи да бъдеш крал на Франция! Проучете в най-къс срок състоянието на кралството.
Графиня Мао се провираше внимателно, за да се доближи, и всеки се догаждаше какви прошки и какви милости се готви да изтръгне от умиращия.
Брат Рено погледна граф дьо Валоа, сякаш го подканяше: „Монсеньор, намесете се!“ След малко Луи Наварски ставаше крал на Франция и всеки знаеше, че той е под пълното влияние на Валоа. Така че авторитетът на последния нарастваше пропорционално и великият инквизитор се обръщаше към него като към фактически господар.
Валоа препречи пътя на Мао и застана между нея и леглото.
— Братко — рече той, — няма ли да промените нещо в завещанието си от 1311 година?
— Ногаре умря — отговори кралят.
Валоа кимна със съжаление на великия инквизитор, който със същия израз на съжаление разпери ръце, сякаш искаше да каже, че е жалко, дето толкова са се надявали. Но кралят добави:
— Той беше изпълнител на моята воля.
— Тогава ще трябва да продиктувате една прибавка към завещанието си, за да назначите нови изпълнители, братко — опита се отново Валоа.
— Жаден съм — прошепна Филип Хубави. Пак му намокриха устата със светена вода. Валоа отново заговори:
— Смятам, че продължавате да желаете аз да бдя за изпълнението на вашата воля.
— Разбира се… И вие също, Луи, братко мой — каза кралят с очи, обърнати към граф д’Еврьо.
Майяр беше започнал да пише, като произнасяше полугласно обредните формули на кралските завещания. След Луи д’Еврьо кралят посочи другите изпълнители на завещанието си според това, кого срещаха очите му. Тези очи сега, когато бледността им бе леко помрачена, правеха още по-силно впечатление. Той назова също Филип льо Конвер, после Пиер дьо Шамбли, приближен на втория му син, а също и Юг дьо Бувил.
Тогава Ангьоран дьо Марини пристъпи напред, за да може снажната му фигура да се набие в очите на умиращия. Съуправителят знаеше, че от две седмици Шарл дьо Валоа повтаряше непрестанно пред изтощения крал своите оплаквания и своите обвинения: „Марини е причина за вашите тревоги, братко… Марини ограби съкровището… Марини направи нечестен пазарлък за мира във Фландрия… Марини ви посъветва да изгорите великия магистър…“ Щеше ли Филип Хубави да посочи Марини между изпълнителите, както всеки очакваше, за да му даде по този начин последно потвърждение за своето доверие?
Майяр гледаше краля с вдигнато перо. Но Валоа избърза:
— Мисля, че числото е попълнено, братко.
И направи повелително движение към Майяр да приключи списъка. Марини побледня, стисна юмруци на колана си и високо произнесе:
— Господарю!… Аз винаги съм ви служил вярно. Моля да ме препоръчате на вашия син.
Кралят за миг се поколеба между двамата съперници, които се бореха за влияние върху него, между Валоа и Марини, между брат си и своя пръв министър. Колко много мислеха за себе си и колко малко за него!
— Луи — рече той уморено, — да не се оскърбява Марини, ако докаже, че е бил верен.
Тогава Марини разбра, че клеветите са хванали място. Пред такова явно изоставяне той се запита дали Филип Хубави някога го е обичал. Но Марини познаваше властта, защото я притежаваше. Държеше в ръце администрацията, финансите, армията. Той знаеше какво е „състоянието на кралството“и че без него няма да могат да управляват. Скръсти ръце, вдигна мощната си челюст и вгледан във Валоа и Луи Наварски от другата страна на леглото, в което умираше неговият господар, той сякаш предизвикваше на бой бъдещия крал.
— Сир, имате ли други желания? — попита брат Рено. Юг дьо Бувил закрепи върху един от свещниците готовата да падне свещ.
— Защо е така тъмно? — попита кралят. — Нощ ли е още, не е ли съмнало?
Макар че беше посред пладне, една бързо настъпила неестествена, обезпокоителна тъмнина обгръщаше замъка. Оповестеното затъмнение, което беше започнало сега, стана пълно и покри със сянка цялото френско кралство.
— Връщам на дъщеря си Изабел — рече изведнаж кралят — пръстена, който ми бе подарила, оня с големия рубин, наречен „Черешата“.
Той замълча за миг, после попита отново:
— Пристигна ли Пиер дьо Латий?
Тъй като никой не отговори, кралят продължи:
— На него оставям хубавия си изумруд. Продължи да завещава на разни черкви, на Булонската света Богородица, тъй като дъщеря му се беше венчала в нея, на Сен-Мартен дьо Тур, на Сен-Дени златни лилии, като уточни „по хиляда ливри всяка“.
Брат Рено се наведе над него и му пошушна на ухото:
— Сир, не забравяйте нашия манастир в Поаси.
По хлътналото лице на Филип мина сянка на досада.
— Брат Рено — рече той, — на вашия манастир давам хубавата библия, в която саморъчно съм
