думи! Възможно ли е Джанет наистина да ги е казала? Способна ли е на това?
Спомням си с каква ужасяваща скорост у мен започна да се разраства омразата към Джанет де Палагия. Всичко се случи в рамките на няколко минути — внезапно надигаща се, необуздана омраза, която започна да ме изпълва, докато ми се стори, че ще експлодирам. Опитах се да я отблъсна, но тя ме бе обсебила като треска и не след дълго вече се чудех как да си отмъстя, сякаш бях някой долнопробен гангстер.
Доста странно поведение, сигурно ще кажете вие, за човек като мене; на което бих ви отговорил — не, нищо подобно, ако добре вникнете в обстоятелствата. Според мен, подобно нещо би могло да подтикне човек към убийство. Между другото, ако не притежавах тази мъничка склонност към садизъм, която ме накара да търся по-префинено и мъчително наказание за моята жертва, аз самият можех да се превърна в убиец. Реших, обаче, че обикновеното убийство е прекалено състрадателно за тази жена и твърде грубо за вкуса ми. Затова се заех да измисля по-съвършена алтернатива.
По принцип не си падам по заговорите; струва ми се отвратително занимание и нямам никакъв опит. Но гневът и омразата могат да концентрират човешката мисъл до удивителна степен и само след миг в главата ми се зароди блестящ план — план толкова съвършен и възбуждащ, че напълно обсеби съзнанието ми. Докато доизкусуря подробностите и преодолея една-две дребни пречки, мрачната ми отмъстителност се бе превърнала в радостна възбуда. Помня как абсурдно започнах да се друсам върху кревата и да пляскам с ръце. В следващия миг телефонният указател вече беше в ръцете ми и аз трескаво затърсих името, което ми трябваше. Открих го, вдигнах слушалката и набрах номера.
— Ало — казах. — Мистър Ройдън? Мистър Джон Ройдън?
— На телефона.
Е, не беше никак трудно да го убедя да дойде при мен да поговорим. Никога не го бях виждал, но той, естествено, знаеше името ми и като сериозен колекционер на картини, и като личност с известно положение в обществото. За него аз бях голяма риба, която можеше да се хване на въдицата му.
— Момент да помисля, мистър Лампсън — каза той, — струва ми се, че след около два часа ще бъда свободен. Това добре ли е?
Отговорих, че е чудесно, дадох му адреса си и затворих.
Скочих от леглото. Наистина учудващо е как бързо се промени настроението ми. В един миг отчаяно агонизирах и обмислях убийство, самоубийство и не знам още какво, а в следващия — вече си подсвирквах ария от Пучини във ваната. От време на време се улавях как злобно потривам ръце, а един път, докато правех упражненията си, загубих равновесие, изтъркалях се на пода и се разкисках като ученик.
В уреченото време мистър Ройдън бе въведен в библиотеката ми и аз се изправих да го посрещна. Беше дребен и спретнат мъж с леко рижавееща козя брадичка. Носеше черно кадифено сако, ръждивокафява вратовръзка, червен пуловер и черни велурени обувки. Поех стегнатата му бяла ръчица.
— Радвам се, че дойдохте толкова бързо, мистър Ройдън.
— За мен е удоволствие, сър. — Устните му, като устните на почти всички мъже с бради, изглеждаха влажни и голи и някак неприлично розови сред всичките тези косми. След като още веднъж му казах колко се възхищавам от работата му, пристъпих направо към целта.
— Мистър Ройдън — казах, — имам една доста необикновена молба към вас, нещо доста лично.
— Да, мистър Лампсън? — Той беше седнал на стола срещу мен и наклони главата си на една страна, чевръст и наперен като птичка.
— Разбира се, сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност за всичко, което ще чуете.
— Напълно, мистър Лампсън.
— Добре. Ето за какво става дума: има една дама тук в града, която бих желал да нарисувате. Много искам да притежавам един хубав неин портрет. Но съществуват известни усложнения. Така например, имам причини да не желая тя да разбере, че аз съм този, който поръчва портрета.
— Искате да кажете…
— Точно, мистър Ройдън. Точно това искам да кажа. Сигурен съм, че като светски човек, ще ме разберете.
Той се усмихна с крива усмивчица, която едва се забелязваше в брадата му. После многозначително закима глава.
— Нима не е възможно — продължих, — един мъж да бъде… как да се изразя? — силно привързан към някоя жена и в същото време, да има своите основания все още да не й разкрива чувствата си?
— Повече от възможно, мистър Лампсън.
— Понякога мъжът трябва да преценява обстоятелствата изключително внимателно и да изчака търпеливо, докато се появи подходящият момент, за да се разкрие.
— Съвсем вярно, мистър Лампсън.
— Има и по-добър начин да хванеш птичката, освен да я преследваш из гората.
— Да, наистина, мистър Лампсън.
— Като поръсиш опашката й със сол, например.
— Ха — ха!
— Добре, мистър Ройдън. Мисля, че ме разбрахте. Сега, случайно да познавате дама, наречена Джанет де Палагия?
— Джанет де Палагия? Чакайте да помисля… да. Искам да кажа, че съм чувал за нея. Не бих казал точно, че я познавам.
— Жалко. Това малко усложнява нещата. Смятате ли, че можете да се запознаете с нея — на коктейл или нещо подобно?
— Не вярвам да ме затрудни особено, мистър Лампсън.
— Добре, защото моето предложение е следното: приближавате се до нея и й казвате, че тя е моделът, който търсите от години — точно това лице, тази фигура, този цвят на очите. Няма защо да ви уча как стават тези работи. После я попитайте дали ще се съгласи да ви позира без пари. Кажете й, че искате да нарисувате портрета й за традиционната изложба на Академията. Сигурен съм, че с радост ще се съгласи, а и ще се почувства поласкана. После вие ще я нарисувате, ще покажете картината, а когато изложбата се закрие, ще ми я дадете. Никой, освен вас не бива да знае, че аз съм я откупил.
Стори ми се, че кръглите очички на мистър Ройдън ме гледаха лукаво, а главата му отново бе наклонена на една страна. Той седеше на кранчето на стола и с тази си поза, в комбинация с червения пуловер, поразително приличаше на червеношийка, кацнала на клонче и ослушваща се за някой подозрителен шум.
— Всъщност, в това няма нищо нередно — казах. — Просто, ако искате, наречете го невинна малка конспирация, скалъпена от… ъ-ъ-ъ… от един доста романтичен застаряващ мъж.
— Знам, мистър Лампсън, знам…
Той като че ли все още се колебаеше, затова аз бързо добавих:
— С радост ще ви платя два пъти повече, отколкото взимате обикновено.
Това уреди въпроса. Той буквално облиза устни.
— Е, мистър Лампсън, трябва да ви кажа, че подобно нещо не е в стила ми, но все едно. Предполагам, че бих проявил истинско безсърдечие, ако откажа такава… как да я нарека… романтична поръчка.
— Бих желал портрет в цял ръст, мистър Ройдън. Голямо платно… нека да помисля… горе-долу два пъти размерите на онзи Мане на стената отсреща.
— Да речем шейсет на тридесет и шест?
— Да. И бих искал да е права. Тази, според мен, е най-грациозната й поза.
— Напълно ви разбирам, мистър Лампсън. За мен ще бъде удоволствие да рисувам такава прекрасна дама.
Оставало и да не е, помислих си. С методите, които използваш, момчето ми, сигурен съм, че ще бъде. На глас обаче казах:
— Добре, мистър Ройдън. Оставям нещата във вашите ръце. И моля ви, не забравяйте — това е нашата малка тайна.
Когато си тръгна, аз положих неимоверни усилия да остана седнал и да направя двадесет и пет дълбоки вдишвания. Нищо друго не бе в състояние да ме удържи да не скоча и да не се разкрещя от радост като идиот. Никога в живота си не се бях чувствал толкова въодушевен. Планът ми действаше! Най-трудната част беше преодоляна. Сега ми предстоеше чакане, дълго чакане. Методите, по които рисуваше, щяха да му
