Роалд Дал
Простено да е!
Наближава полунощ и разбирам, че ако не започна да описвам тази история сега, никога няма да го направя. Цяла вечер седя и всячески се опитвам да започна, но колкото повече мисля за нея, толкова по- силно ме обземат ужасът, срамът и отчаянието от създалата се ситуация.
Моята идея — а аз вярвам, че тя беше много добра — бе да се опитам, чрез процеса на самопризнанието и анализа, да открия причината, или най-малкото някакво оправдание за моето отвратително поведение към Джанет де Палагия. Най-вече ми се искаше да се обърна към въображаемия състрадателен слушател, нещо като митичния ТИ, загрижен и добронамерен, на когото без срам бих могъл да разкажа и най-малката подробност от този трагичен епизод. Мога единствено да се надявам, че не съм прекалено разстроен, за да започна.
Ако трябва да съм напълно честен към себе си, ще се наложи да призная, че онова, което най-силно ме притеснява, не е толкова чувството за собствената ми вина, нито дори оскърблението, което нанесох на клетата Джанет. То е по-скоро убеждението, че се проявих като грандиозен глупак и че всичките ми приятели — ако все още мога да ги нарека така — всичките тези сърдечни и дружелюбни хора, които толкова често гостуваха в дома ми, сега с положителност ме възприемат единствено като злобно и отмъстително старче. Да, от това страхотно ме боли. И когато ви кажа, че моите приятели бяха целият ми живот — всичко, абсолютно всичко в него — тогава, може би, ще започнете да ме разбирате.
Всъщност, дали наистина? Съмнявам се — освен ако не се отклоня за малко, за да ви разкажа най-общо що за човек съм.
И така… сега като се замисля, стигам до извода, че съм от онзи вид — рядък, забележете, но въпреки всичко, съвсем определен вид — богат, безгрижен, високообразован мъж на средна възраст, обожаван (подбирам думата много внимателно) от многобройните си приятели заради неговия чар, пари, образованост, щедрост, и искрено се надявам, заради него самия. Ще го откриете (този вид) единствено в големите столици — Лондон, Париж, Ню Йорк; в това съм абсолютно сигурен. Парите, които притежава, са спечелени от вече покойния му баща, към чиято памет е склонен да се отнася с презрение. Това не е по негова вина. Просто в природата му има нещо, което го кара тайничко да гледа с превъзходство на хора, които никога не са могли да направят разликата между Шератон и Чипъндейл, или дори между Мане и Моне.
Ето защо, той е най-вече познавач, притежаващ над всичко друго, изящен вкус. Картините в неговата колекция не отстъпват по достойнство на онези в Тейт Гелъри; и, може би, точно защото са толкова красиви и прочути, те създават около него атмосфера на безпокойство, в дома му витае нещо несигурно, тревожно, дори леко заплашително — заплашително поради мисълта, че той притежава възможността и правото, ако му се прииска, да разкъса, накълца или пробие с юмрук някоя неподражаема
Той задължително е ерген, но никога не се оставя да бъде оплетен в мрежите на жените, които го заобикалят и го обичат толкова предано. Съществува минимална вероятност — която може да сте забелязали, а може и да не сте — дълбоко в него има загнездено леко неудовлетворение, недоволство, съжаление. Дори известна анормалност.
Мисля, че няма нужда да продължавам. Бях пределно откровен. Би трябвало вече добре да сте ме опознали, за да отсъдите справедливо — и нима смея да се надявам? — да ми съчувствате, когато чуете цялата история. Може дори да решите, че голяма част от вината за случилото се, не бива да пада върху мен, а върху една дама, наречена Гладис Понсънби. В крайна сметка, нали тя започна всичко. Ако онази вечер преди шест месеца не бях изпратил Гладис Понсънби до дома й и ако тя не ми бе говорила така открито за някои хора и някои неща, този трагичен инцидент никога нямаше да се случи.
Ако не ме лъже паметта, беше декември и аз бях поканен на вечеря у семейство Ашендън, в прекрасната им къща с изглед към южната страна на Риджънтс Парк. Гостите бяха доста, но Гладис Понсънби бе единствената освен мен, която беше дошла сама. Затова, когато стана време да си ходим, аз съвсем естествено й предложих да я изпратя до тях. Тя прие и ние си тръгнахме с моята кола. За зла участ, когато стигнахме пред дома й, тя настоя да се кача и да пийнем по едно „за изпроводяк“, както се изрази. Не исках да ме сметне за задръстен, затова казах на шофьора да ме почака и я последвах в къщата.
Гладис Понсънби е необикновено ниска женица, не повече от метър и трийсет, а може и по-малко — едно от онези дребосъчета, в чието присъствие постоянно изпитвам комичното и някак несигурно усещане, че съм се покачил на стол. Тя е вдовица, няколко години по-млада от мен — може би на петдесет и три или петдесет и четири, и е напълно възможно трийсет години по-рано да е била прелестно дребно създание. Сега обаче лицето й е отпуснато, сбръчкано и абсолютно незабележително. Всички характерни черти, носители на индивидуалността — очите, носът, устата и брадичката са скрити под дебелите гънки на това дребно сбръчкано личице и човек не може да ги забележи. Освен може би устата, която не знам защо, но винаги ми напомня за сьомга.
В дневната, докато ми подаваше коняка, забелязах, че ръката й леко потреперва. Дамата е уморена, казах си, затова не бива да стоя дълго. Двамата седнахме на дивана и известно време обсъждахме вечерята у Ашендънови и останалите гости. Накрая станах да си вървя.
— Седни, Лайънел — каза тя. — Пийни още един коняк.
— Не, наистина, трябва да си ходя.
— Сядай и не се дръж като задръстеняк. Аз лично ще пия още един и най-малкото, което можеш да сториш, е да ми правиш компания.
Наблюдавах я как се приближава до бюфета с леко клатушкане, как държи с две ръце чашата пред себе си, сякаш се готви за жертвоприношение и изведнъж гледката на тази ниска, тантуреста и схваната женица ме наведе на безумната идея, че тя изобщо няма крака над коленете.
— На какво се хилиш, Лайънел? — тя се извърна да ме погледне докато си наливаше коняка и част от него преля извън чашата.
— Нищо, мила моя. Абсолютно нищо.
— Престани тогава и ми кажи какво мислиш за новия ми портрет.
Тя ми посочи голямото платно, закачено над камината, към което се опитвах да не поглеждам откакто бях дошъл. Беше нещо ужасяващо, изрисувано, както много добре знаех, от човека, по когото бе полудял цял Лондон — един изключително посредствен художник, на име Джон Ройдън. Беше портрет в цял ръст на Гладис, Лейди Понсънби, на който, благодарение на някакъв технически трик, тя изглеждаше не само висока, но и доста привлекателна.
— Очарователен — казах.
— Наистина ли мислиш така? Толкова се радвам, че ти харесва!
— Направо е прекрасен.
— Според мен, Джон Ройдън е гений. Ти не мислиш ли, че е гений, Лайънел?
— Е… това може би е малко пресилено.
— Искаш да кажеш, че все още не можем да бъдем сигурни?
— Точно така.
— Чуй сега какво ще ти кажа, Лайънел, и съм убедена, че доста ще те изненадам. Джон Ройдън е толкова търсен, че дори не би
— Сериозно?
— О, да! И всички се редят на опашка, буквално се редят на опашка, за да ги нарисува.
— Много интересно.
— Да вземем твоя мистър Сезан, или как му беше името. Бас държа, че
— Никога.
— И ти твърдиш,
— Нещо такова… да.
