Простено да е!

— Значи и Ройдън е гений — заключи тя и отново се настани на дивана. — Парите го доказват.

Известно време седеше и мълчаливо отпиваше от коняка, а аз не можех да не забележа как поради тремора на ръката й, ръбчето на чашата се удряше в долната й устна. Тя знаеше, че я наблюдавам и без да обръща глава, изпитателно ме изгледа с крайчеца на очите си.

— Какво си се замислил?

Ако изобщо съществува въпрос, който не мога да понасям, това е точно този. Буквално ми причинява физическа болка в гърдите и започвам да кашлям.

— О, хайде, Лайънел, за какво мислиш?

Поклатих глава, абсолютно неспособен да отговоря. Тя рязко се извърна и остави чашата върху масичка от лявата си страна. Начинът, по който го направи, не знам защо, но сякаш ми подсказваше, че се е почувствала отблъсната и сега разчиства терена за атака. Последва неловко мълчание и понеже не знаех какво да кажа, направих цял театър, докато пушех пурата си — изучавах старателно пепелта и бавно издухвах дима към тавана. Тя обаче не предприе първата крачка. Нещо в тази жена започваше да не ми харесва, някаква зложелателна замисленост, която ме подтикваше да скоча бързо и да си тръгна. Когато ме погледна отново, мъничките й, плувнали в лой, очички хитро ми се усмихваха, но устичката — тази устичка на сьомга — дори не трепваше.

— Лайънел, мисля да ти кажа една тайна.

— Наистина, Гладис, крайно време е да си тръгвам.

— Не бой се, Лайънел. Няма да се почувстваш неудобно. Изведнъж толкова се изплаши.

— Не ме бива да пазя тайни.

— Мислех си — продължи тя, — че след като толкова много разбираш от картини, това би трябвало да те заинтересува. — Гладис седеше абсолютно неподвижна, с изключение на пръстите й, които постоянно се движеха. Непрекъснато ги плетеше и разплиташе и ми заприличаха на гнездо малки бели змийчета, които се гърчеха в скута й.

— Не искаш ли да чуеш моята тайна, Лайънел?

— Не, не е това, което си мислиш. Просто стана ужасно късно и…

— Това е може би най-добре пазената тайна в Лондон. Женска тайна. Предполагам, че е известна на около… чакай да видим… на около трийсет или четиридесет жени. И нито на един мъж. Освен него, разбира се — Джон Ройдън.

Не исках да я окуражавам, затова продължавах да мълча.

— Но първо ми обещай — обещай, че няма да кажеш на никого!

— Мили Боже!

— Обещаваш ли, Лайънел?

— Да, Гладис, добре, обещавам.

— Чудесно! Слушай сега. — Тя си взе чашата и се настани удобно в срещуположния ъгъл на дивана. — Предполагам, знаеш, че Джон Ройдън рисува само жени?

— Не знаех.

— И винаги са портрети в цял ръст, или прави, или седнали — като моя там. Сега, хубаво го разгледай, Лайънел. Виждаш ли колко красиво е нарисувана роклята?

— Ами…

— Приближи се, моля те, и внимателно го разгледай.

Станах неохотно, отидох до портрета и започнах да го разглеждам. За мое учудване, забелязах, че боята на роклята бе нанесена толкова плътно, че на практика се издигаше над останалата рисунка. Това бе доста ефектен трик, но нито труден за изпълнение, нито особено оригинален.

— Виждаш ли? — каза тя — Колко много боя има, там, където е роклята?

— Да.

— Само че, има и още нещо, Лайънел. И мисля, че е най-добре да ти разкажа точно какво стана първия път, когато отидох да му позирам.

Боже, колко е досадна тази жена, помислих си, но как да се измъкна?

— Това беше преди около една година и си спомням колко се вълнувах, че отивам в студиото на великия художник. Облякох прекрасна нова рокля, която току-що си бях ушила, и специална червена шапчица, и потеглих. Мистър Ройдън ме посрещна на вратата и естествено, веднага ме заплени. Имаше малка, заострена брадичка, и вълнуващи сини очи, и носеше черно кадифено сако. Студиото му беше огромно, с червени кадифени дивани и кадифени столове — той обожава кадифето — и кадифени завеси, и дори кадифен килим на пода. Покани ме да седна, поднесе ми питие и мина направо към въпроса. Сподели, че рисувал съвсем различно от другите художници. По негово мнение, каза, имало само един начин за постигане на съвършенство, когато се рисува женско тяло, и не трябва да се шокирам, когато го науча.

— Не ми се вярва да се шокирам, мистър Ройдън — отвърнах му.

— И аз така мисля — каза той. — Имаше най-прекрасните бели зъби, които сякаш светеха, когато се усмихваше. — Виждате ли, нещата стоят така — продължи. — Разгледайте която и да е рисунка на жена — няма значение от кого е — и ще видите, че макар и роклята да е добре нарисувана, винаги се създава ефект за нещо изкуствено и плоско, сякаш дрехата е нанизана върху парче дърво. И знаете ли защо?

— Не, мистър Ройдън, не знам.

— Защото самите художници не са знаели какво има отдолу!

Гладис Понсънби замълча, за да отпие отново от коняка си.

— Не гледай така ужасено, Лайънел — каза тя. — В това няма нищо нередно. Замълчи и ме изчакай да завърша. И така, мистър Ройдън продължи: — Ето защо настоявам първо да нарисувам клиентката си гола.

— Боже господи, мистър Ройдън! — възкликнах.

— Ако се възпротивите, бих направил малка отстъпка, Лейди Понсънби, но предпочитам другия метод.

— Моля ви се, мистър Ройдън, няма такова нещо.

— След като ви нарисувам така — продължи той, — ще трябва да изчакаме няколко седмици, докато изсъхне боята. После се връщате при мен и аз рисувам бельото ви. А когато и то изсъхне — рисувам роклята. Виждате ли, толкова е просто.

— Този човек е абсолютен простак! — извиках аз.

— Не, Лайънел, не! Много грешиш. Само ако го беше чул как обяснява всичко, толкова чаровен, толкова искрен и откровен. Всеки би разбрал, че той наистина чувства нещата, които казва.

— Аз обаче твърдя, Гладис, че този човек е простак!

— Не говори глупости, Лайънел. И ме остави да довърша. Първото нещо, което му казах, бе, че съпругът ми (все още жив по онова време) никога няма да се съгласи.

— Съпругът ви не е необходимо да знае — отговори той. — Защо да го притесняваме. Никой не знае тайната ми, освен жените, които съм рисувал.

— Когато продължих да се противя още малко, помня, че той ми каза:

— Скъпа Лейди Понсънби, тук няма нищо неморално. Изкуството е неморално само, когато се практикува от аматьори. Същото е и с медицината. Не бихте отказали да се съблечете пред вашия лекар, нали така?

— Казах му, че бих, ако съм отишла да ми прегледа ухото. Тук той се разсмя. Но продължи да настоява на своето и трябва да призная, че беше много убедителен, така че след малко склоних и това беше всичко. Така че, скъпи мой Лайънел, сега и ти знаеш тайната.

— Тя се изправи и отиде да си налее още коняк.

— Гладис, това наистина ли е вярно?

— Разбира се, че е вярно.

— Искаш да кажеш, че по този начин рисува всичките си клиентки?

— Да. И най-смешното е, че съпрузите нищо не подозират. Единственото, което виждат е един хубав, елегантно облечен портрет на жена си. Разбира се, няма нищо нередно в това да те рисуват гола. Художниците постоянно го правят. Но нашите глупави съпрузи смятат, че трябва да се противопоставят на такова нещо.

— По дяволите, този тип си го бива!