отнемат няколко месеца, за да завърши картината. Е, просто трябваше да проявя търпение, това е всичко.
В този момент, съвсем спонтанно реших, че ще е най-добре да замина в чужбина през този период; и още на другата сутрин, след като изпратих съобщение на Джанет (с която, ако си спомняте, трябваше да вечерям същата вечер), че ми се е наложило да замина, потеглих за Италия.
Там, както винаги, прекарах чудесно, смущаван единствено от нервното вълнение, което ми причиняваше мисълта за връщането към сцената на действието.
И така, четири месеца по-късно, през юли, пристигнах в деня след откриването на изложбата и за мое облекчение установих, че докато съм отсъствал, всичко е вървяло по предначертания план. Портретът на Джанет де Палагия бе нарисуван и показан на изложбата, и вече бе станал обект на много положителни отзиви както от страна на критиката, така и на зрителите. Аз самият се въздържах да отида да го видя, но Ройдън ми каза по телефона, че няколко души са поискали да го купят. Той обаче ги е уведомил, че картината не се продава. Когато изложбата беше закрита, Ройдън донесе портрета вкъщи и си получи парите.
Незабавно наредих да го пренесат в кабинета ми и с нарастващо вълнение започнах внимателно да го изучавам. Ройдън я беше нарисувал права, в черна вечерна рокля, а зад нея имаше червено плюшено канапе. Лявата й ръка беше подпряна върху облегалката на тежък стол, също от червен плюш, а от тавана висеше огромен кристален полилей.
Господи, помислих си, колко е отвратително! Самият портрет не беше толкова лош. Бе успял да улови изражението й — леко наклонената напред глава, широко отворените сини очи, голямата чаровно- грозновата уста с едва загатната усмивка в ъгълчето. Беше я поласкал, разбира се. По лицето й нямаше нито една бръчица, нито тлъстина по брадичката. Наведох се, за да разгледам роклята. Да, тук боята беше по-плътна, много по-плътна. В този момент, неспособен да чакам повече, аз хвърлих сакото си и се приготвих да се захващам за работа.
Тук би трябвало да спомена, че самият аз с вещина почиствам и реставрирам картини. Самото почистване е сравнително лесен процес, стига човек да притежава търпение и прецизна ръка и тези професионалисти, които толкова крият тайните си и взимат такива космически хонорари, нямат работа с мене. Когато се отнася до собствените ми картини, винаги върша работата си сам.
Налях терпентин и добавих няколко капки спирт. Потопих памучно тампонче в течността, изстисках го, а после с леки кръгови движения започнах работа върху черната боя на роклята. Можех единствено да се надявам, че Ройдън е изчаквал всеки пласт добре да изсъхне, преди да нанесе следващия. В противен случай двата щяха да се смесят и процесът, който си бях наумил да извърша, щеше да бъде невъзможен. Скоро щях да разбера. Работех върху няколко квадратни сантиметра от черната рокля, някъде в областта на корема на дамата. Действах изключително бавно, предпазливо изпробвах върху боята, добавих още капка- две спирт в сместа, пробвах отново, добавих още една капка, докато най-после тя стана достатъчно силна, за да разтвори пигмента.
Може би цял час работих върху това малко черно квадратче, като колкото повече се приближавах до долния пласт, толкова движенията ми ставаха по-внимателни. После се появи мъничко розово петънце, което нарастваше все повече и повече, докато цялото квадратче засия в нежно розов цвят. Бързо неутрализирах с чист терпентин.
Дотук добре. Вече знаех, че черната боя можеше да се премахне, без да се навреди на онова, което беше отдолу. С необходимото търпение и усърдие лесно щях да успея да я сваля цялата. Освен това бях открил точната пропорция на сместа и с каква сила можех да търкам, така че работата щеше да потръгне много по-бързо.
Трябва да кажа, че беше доста забавно. Отначало работех от средата на тялото надолу и колкото по- голяма част от роклята оставаше върху моите памучни тампончета, толкова по-ясно започваше да се оформя някаква странна розова част от бельото й. Нямах ни най-малка представа как се наричаше това нещо, но то представляваше отвратително съоръжение, направено от нещо, приличащо на плътен и стегнат еластичен плат и функцията му очевидно беше да удържа и прибира провисналата женска фигура в стегната удължена форма и да създава лъжливо впечатление за елегантност. Прониквайки по-надолу, достигнах до сложна система от жартиери, също розови, които бяха прикрепени към тази ластична броня и висяха четири-пет инча надолу, където захващаха края на чорапите.
Когато отстъпих крачка назад, за да го огледам по-добре, цялото това нещо ми се стори направо поразително. Изпитах и силно чувство, че някак си съм бил заблуждаван; та нима през всичките тези месеци не се бях възхищавал от изящната фигура на тази дама? Тя беше измамница. В това нямаше никакво съмнение. Но дали много други жени също практикуваха подобно средство за заблуда, чудех се. Знаех, разбира се, че в епохата на банелите и корсетите, за дамите е било обичайно да се пристягат, но по необясними причини бях останал с впечатлението, че в наше време разчитаха единствено на диетите.
Когато цялата долна половина на роклята изчезна, аз незабавно насочих вниманието си към другата част, като бавно започнах да се изкачвам от талията нагоре. В тази област имаше малко гола плът, но по- високо, към гърдите, се натъкнах на приспособление, изработено от тежък черен плат, поръбен с къдрава дантела, което на практика ги държеше. Това, знаех много добре, че беше сутиенът — друго отвратително съоръжение, удържано чрез комбинация от черни презрамки, така сложно и хитроумно преплетени, че приличаха на въжетата на висящ мост.
Майко мила, помислих си. Човек се учи докато е жив.
Но най-после работата беше свършена и отстъпих назад, да хвърля последен поглед на картината. А тя наистина представляваше любопитна гледка! Тази жена, Джанет де Палагия, почти в естествен ръст, стоеше по бельо в някаква гостна предполагам, с огромен полилей над главата и червен плюшен стол до нея; а тя самата — и това беше най-смущаващата част от всичко — изглеждаше абсолютно незаинтересована, с широките си спокойни сини очи и едва забележимо усмихваща се красиво-грозна уста. Освен това бях потресен и от краката й. Забелязах, че бяха изключително криви, като на жокей. Честно ви казвам, почувствах се ужасно неудобно. Като че ли нямах право да стоя в стаята, а още по-малко да я гледам. Така че след малко излязох и затворих вратата след себе си. Най-малкото, възпитанието ми го изискваше.
Следваше третият, финален ход! И не си въобразявайте, че просто защото не я споменавах напоследък, жаждата ми за мъст бе намаляла през тези няколко месеца. Напротив, дори се беше засилила; а и с последната стъпка, която трябваше да предприема, казвам ви, трудно ми беше да се сдържам. Тази нощ, например, дори не си легнах.
Нямах търпение да приготвя поканите. Цяла нощ седях да ги пиша и да адресирам пликовете. Бяха точно двадесет и две и исках всяка една от тях да звучи много лично.
Първата и най-внимателно съчинената бе до Джанет де Палагия. В нея изказвах съжалението си, че не сме се виждали толкова отдавна… че съм бил в чужбина… че е време да се съберем отново, и т.н. и т.н. Следващата беше предназначена за Гладис Понсънби. После — Лейди Хърмайъни Гърдълстоун, принцеса Бичено, мисис Къдбърд, Сър Хюбърт Кол, мисис Голболи, Питър Юън-Томас, Джеймс Пискър, Сър Юстас Пайъгроум, Петер ван Сантен, Елизабет Мойная, Лорд Мълхерин, Бертрам Стърт, Филип Корнелиъс, Джак Хил, Лейди Ейкмън, мисис Айсли, Хъмфри Кинг-Хауърд, Джони О’Кофи, мисис Ювъри и графиня Уоксуърт.
Списъкът бе много прецизно подбран и съдържаше най-видните мъже и най-блестящите и влиятелни жени от каймака на висшето общество.
Знаех много добре, че вечерите в моята къща се смятаха за истински събития; всички обичаха да идват. И докато гледах как върха на писалката ми бързо се движи върху хартията, почти виждах как сутринта сияещи от удоволствие дами вдигат телефоните на нощните си шкафчета и пискливи гласове се обаждат на още по-пискливи гласове… „Лайънел дава вечеря… и ти ли си поканена? Господи, колко хубаво… храната у тях винаги е чудесна… и той е толкова очарователен, не мислиш ли, да…“
Но дали това щяха да си кажат в действителност? Изведнъж ми хрумна, че може би нещата изобщо не изглеждаха така. По-скоро нещо подобно: „Съгласна съм, мила, да, не е лош старец… но е доста досаден, не мислиш ли?… Какво каза?… Скучен? Отчайващо, мила. Направо хвана бика за рогата… чувала ли си какво
