разправяше за него Джанет де Палагия?… А, да, бях сигурна, че си го чувала… ужасно смешно, нали?… Клетата Джанет… как го издържа толкова дълго, не знам…“
Както и да е, изпратих поканите и след няколко дни всички, с изключение на мисис Къдбърт и Сър Хюбърт Хол, които не бяха в града, бяха приели с удоволствие.
На двадесет и втори в осем и половина вечерта големият ми салон се изпълни с хора. Те стояха на групички, възхищаваха се на картините, пиеха своите мартинита и разговаряха на висок глас. Жените силно ухаеха на парфюм, мъжете бяха розовобузи и прилежно закопчани в своите смокинги. Джанет де Палагия носеше същата черна рокля, с която беше и на портрета и винаги, когато погледът ми попаднеше на нея, над главата ми сякаш се явяваше един от онези абсурдни комикс балони, в който плуваше образът на Джанет по бельо, с черния сутиен, розовия ластичен колан, жартиерите и кривите крака.
Движех се между гостите, разменях дружелюбни реплики, вслушвах се в разговорите им. Чувах как зад мен мисис Голболи разказва на Сър Юстас Пайъгроум и Джеймс Пискър как предната вечер, мъж от съседната маса в „Клариджис“ имал червило върху белите си мустаци. „Буквално
После обявиха, че вечерята е сервирана и всички се преместихме в трапезарията.
— Боже Господи! — възкликваше всеки, който влезеше вътре. — Колко е тъмно и зловещо!
— Нищо не се вижда!
— Какви очарователни свещички!
— О, Лайънел, толкова е романтично!
Шест много тънки свещички бяха поставени на около шейсет сантиметра една от друга по протежение на дългата маса. Пламъчетата им хвърляха слаба светлина върху самата маса, но останалата част от стаята тънеше в пълен мрак. Подредбата бе доста интригуваща и освен, че служеше на целите ми, беше и едно приятно разнообразие. Гостите скоро заеха определените им места и вечерята започна.
Очевидно светлината на свещите допадаше на всички и нещата вървяха прекрасно, макар че по необяснима причина, тъмнината ги караше да говорят много по-високо от обикновено. Особено гласът на Джанет де Палагия звучеше необичайно пронизително. Тя седеше до Лорд Мълхерин и чувах как му разказва колко скучно е прекарала в Cap Ferrat предишната седмица. „Само французи — постоянно повтаряше тя. — Навсякъде гъмжеше единствено от французи…“
Що се отнася до мен, наблюдавах свещите. Бяха толкова тънки, че много скоро щяха да изгорят до край. Да не говорим, че бях много нервен — признавам си — но същевременно и безкрайно развеселен, все едно се бях напил. Всеки път, когато чуех гласа на Джанет или зърнех лицето й на светлината на свещта, в мен сякаш експлодираше поредната топчица възбуда и аз чувствах как огънят й ме изгаря под кожата.
Всички ядяха ягодите си, когато реших, че моментът е настъпил. Поех дълбоко дъх и казах високо: „Боя се, че вече трябва да запалим лампите. Свещите почти изгоряха. Мери — извиках. — О, Мери, светни лампите, ако обичаш.“
След тези думи за миг се възцари тишина. Чух как прислужничката се приближава до вратата, после лекото изщракване на ключа и стаята бе залята от светлина. Всички стиснаха очи, отвориха ги отново и се заоглеждаха.
В този момент станах от стола си и тихичко се измъкнах от стаята, но докато излизах успях да зърна гледка, която няма да забравя докато съм жив. Беше Джанет, вдигнала и двете си ръце, а после замръзнала неподвижно, така както е жестикулирала към някого от другата страна на масата. Устата й висеше отворена и на лицето й беше изписано онова шокирано, нищо неразбиращо изражение на човек, който точно преди една минута е бил прострелян право в сърцето.
Поспрях във вестибюла и се заслушах в надигащата се врява, в пискливите крясъци на жените и разгневените, невярващи възклицания на мъжете; скоро шумът стана оглушителен, всички говореха или викаха едновременно. А после — и това бе най-сладкият миг — чух как гласът на Лорд Мълхерин се извиси над останалите: „Бързо! Нека някой й донесе чаша вода!“
Вече на улицата, шофьорът ми помогна да се кача в колата и скоро вече бяхме напуснали Лондон и весело се носехме по големия северен път към втората ми къща, която е само на деветдесет и пет мили от града.
Следващите два дни прекарах в блажено злорадстване. Разхождах се насам-натам унесен в екстаз, полуудавен в собственото си самодоволство и изпълнен с толкова силно чувство за блаженство, че постоянно ми се струваше, че хиляди иглички се забиват в ходилата ми. И чак когато Гладис Понсънби ми телефонира тази сутрин, аз изведнъж дойдох на себе си и осъзнах, че изобщо не бях герой, а завинаги изхвърлен от обществото човек. Тя ме уведоми — с, както ми се стори, леко задоволство — че всички са се наежили, че всички, всички мои стари и любящи приятели говорели най-ужасяващи неща по мой адрес и се били заклели никога, никога да не ми продумат отново. Освен нея, постоянно повтаряше тя. Всички, освен нея. И не мисля ли, че би било доста приятно, ако дойде и поседи при мен няколко дни, за да ме разведри?
Опасявам се, че междувременно бях вече толкова разстроен, че дори не успях да й отговоря любезно. Затворих телефона и потънах в ридания.
А днес по обед дойде и последният, сразяващ удар. Пощата пристигна и с нея — едва намирам сили да го напиша, толкова се срамувам — пристигна писмо, най-милата, най-нежната бележчица, която можете да си представите. И то не от кой да е, а от самата Джанет де Палагия. Пишеше, че ми прощава напълно всичко, което й бях сторил. Знаела, че е само шега и не трябвало да слушам ужасните неща, които другите говорели за мен. Обичта й не била намаляла ни най-малко и винаги щяла да ме обича до края на земните си дни.
О, какъв звяр, какъв изверг се почувствах, след като прочетох това! Но страданието ми стана още по- силно, когато установих, че със същата поща тя дори ми беше изпратила малък подарък, като допълнително доказателство за непроменените си чувства — една кутийка от моето най-любимо лакомство — пресен черен хайвер.
Никога и при никакви обстоятелства не мога да устоя на черния хайвер. Това може би е най-голямата ми слабост. И макар че тази вечер нямах никакъв апетит, трябва да призная, че си гребнах няколко лъжици от лакомството, в усилието си да пооблекча налегналото ме страдание. Дори ми се струва, че съм попрекалил, защото от около час, не се чувствам във форма. Може би веднага трябва да се кача горе и да пийна сода бикарбонат. Лесно мога да се върна и да допиша тази история, когато се почувствам по- добре.
Знаете ли, сега като се замисля, установявам, че наистина ми стана зле доста неочаквано.
Информация за текста
© 1979 Роалд Дал
© 2003 Правда Митева, превод от английски
Roald Dahl
Nunc Dimittis, 1979
Сканиране и разпознаване: ira999
Последна редакция: Alegria
Издание:
Роалд Дал. Разкази с неочакван край
ИК „Унискорп“, 2003
Художник: Валентин Киров
ISBN 954-8456-56-7
