Простено да е!

— Аз мисля, че е гений.

— Обзалагам се, че е заимствал идеята от Гоя.

— Глупости, Лайънел.

— Разбира се, че е така. Но слушай, Гладис, искам да ми кажеш нещо. Възможно ли е да си знаела за тази… тази особена техника на Ройдън, преди да отидеш при него?

Когато зададох въпроса си, тя тъкмо си доливаше от коняка. Поколеба се, обърна се да ме изгледа и малка противна усмивчица се появи на устните й.

— Проклет да си, Лайънел — каза ми. — Прекалено умен си. Никога с нищо не мога да те заблудя.

— Значи си знаела?

— Разбира се. Хърмайъни Гърдълстоун ми каза.

— Така си и мислех!

— И все пак няма нищо нередно.

— Нищо — казах. — Абсолютно нищо.

Сега вече всичко ми се изясни. Този Ройдън наистина беше някакъв безсрамник, който с изключителна вещина използваше своите психологически трикове. Той прекрасно знаеше, че в града има твърде много жени, потънали в охолство и безделие, които ставаха по обяд и прекарваха остатъка от деня си, опитвайки се да се отърват от скуката с бридж, канаста и пилеене на пари по магазините, докато станеше време за коктейлите. Единственото, за което копнееха, бе нещо възбуждащо, необикновено и колкото по-скъпо, толкова по-добре. Божичко, та новината за подобно развлечение сигурно се е разпространила сред тях като едра шарка. Съвсем ясно си представях как тази огромна дебелана Хърмайъни Гърдълстоун се надвесва над масата за канаста и им шепне: „Боже мой, направо е за-ше-ме-тяващо… аз лично ви го гарантирам… много по-забавно, отколкото да ходиш на лекар…“

— Нали няма да кажеш на никого, Лайънел? Ти ми обеща.

— Разбира се, че няма. Но сега трябва да си тръгвам, Гладис, наистина трябва.

— Не бъди глупав. Тъкмо започна да ми става приятно. Остани поне докато си допия чашата.

Търпеливо седях на дивана докато тя продължаваше да отпива от бездънната си чаша. Потъналите в лой очички все така неотлъчно, злобничко и лукаво ме наблюдаваха с крайчето си и имах натрапчивото усещане, че в главата й се мъти следващата неприятност или скандал. Имаше нещо змийско в тези очички и в странната извивка на устата й, а във въздуха — макар че, може би само си въобразявах — се долавяше мирис на опасност.

О после неочаквано, толкова неочаквано, че аз направо подскочих, тя каза:

— Лайънел, какво е това, което чувам за теб и Джанет де Палагия?

— О, Гладис, моля те…

— Лайънел, ти се изчервяваш!

— Глупости.

— Само не ми казвай, че заклетият стар ерген най-после си е намерил майстора?

— Гладис, това е абсурдно — заключих и се надигнах да си ходя, но тя сложи ръка върху коляното ми и ме спря.

— Не си ли разбрал досега, Лайънел, че няма никакви тайни?

— Джанет е свястно момиче.

— Чак пък момиче. — Гладис Понсънби замълча и се втренчи в голямата чаша с коняк, която бе обхванала между дланите на двете си ръце. — Разбира се, че съм съгласна с теб, Лайънел, тя е чудесен човек във всяко отношение. Освен — сега тя говореше много бавно, — освен, че говори някои много странни неща… понякога.

— Какви неща?

— Разни работи за някои хора. И за теб.

— Какво казва за мен?

— Абсолютно нищо, Лайънел. Няма да ти е интересно.

— Какво казва за мен?

— Дори не си струва да го повтарям, честна дума. Просто тогава ми се стори доста странно.

— Гладис, какво е казала? — Докато чаках отговора й усещах как цялото ми тяло се облива в пот.

— Добре де, чакай да помисля. Разбира се, тя само се шегуваше, иначе и през ум нямаше да ми мине да ти го кажа, но май наистина спомена, че било малко досадно.

— Кое?

— Ами да излиза с теб на вечеря почти всеки ден — такива работи.

— Казала е, че й е досадно?

— Да. — Гладис Понсънби пресуши чашата на една-единствена голяма глътка и се намести решително. — Ако наистина искаш да знаеш, каза, че й е адски досадно. А после…

— Какво каза после?

— Слушай, Лайънел, няма нужда да се вълнуваш толкова. Казвам ти го само за твое добро.

— Тогава, ако обичаш, направи го по-бързо.

— Просто така стана, че онзи следобед играехме с Джанет канаста и аз я попитах дали е свободна, за да вечеряме заедно на другия ден. А тя ми отговори, че не е.

— Продължавай.

— Всъщност… думите й буквално бяха: „Ще вечерям с онзи дърт досадник Лайънел Лампсън.“

— Джанет ти е казала това?

— Да, скъпи Лайънел.

— И какво друго?

— Това е достатъчно. Мисля, че не е редно да ти казвам и останалото.

— Продължи, моля те!

— Чакай, Лайънел, не ми крещи така. Разбира се, че ще ти го кажа, щом настояваш. Между другото, нямаше да съм ти истинска приятелка, ако не ти го кажех. Не мислиш ли, че е знак за истинско приятелство, когато двама души като нас…

— Гладис! Моля те, побързай.

— Мили Боже, трябва да ми дадеш малко време да помисля. Чакай сега, доколкото си спомням, точните й думи бяха — и Гладис Понсънби, седнала вдървено върху дивана, с крачета, на практика, недостигащи пода, с очи, които вече не гледаха мен, а бяха втренчени в стената, започна сполучливо да имитира дълбокия глас, който познавах толкова добре: — Такава досада, мила, защото с Лайънел човек винаги може да каже точно какво ще се случи от началото до края. За вечеря ще отидем в „Савой Грил“ — винаги ходим в „Савой Грил“ — и цели два часа ще трябва да слушам този надут дърт… искам да кажа, ще трябва да го слушам как ми мрънка нещо за картини и порцелан — винаги за картини и порцелан. После в таксито ще ми хване ръката и ще се примъкне по-близо, а аз трябва да вдишвам тази спарена миризма на пури и алкохол, докато той ми пелтечи в ухото как би искал… абе, как би искал да е с двайсет години по-млад. А аз ще кажа: „Имаш ли нещо против да отворим прозореца?“. Когато пристигнем пред нас, ще му кажа да задържи таксито, но той ще се престори, че не ме е чул и бързо ще го отпрати. А после, пред входната врата, докато си търся ключа, той ще стои до мен и ще ме гледа жално като кокер шпаньол. Аз бавно ще пъхна ключа в ключалката и бавно ще го завъртя, а после — много бързо, преди да успее да реагира — ще му кажа довиждане, ще се мушна вътре и ще затворя вратата… Божичко, Лайънел! Какво има, скъпи? Изглеждаш много зле…

В този момент, съвсем навреме, изглежда съм припаднал. Не помня практически нищо от остатъка от тази ужасна нощ. Смущава ме само смътното подозрение, че когато дойдох в съзнание, рухнах окончателно и позволих на Гладис Понсънби да ме утешава по най-различни начини. По-късно, сигурно съм излязъл от тях и съм взел такси до вкъщи, но останах на практика безчувствен към всичко, което се случваше около мен, докато се събудих в леглото си на другата сутрин.

Събудих се отчаян и съсипан. Лежах неподвижно, със затворени очи и се опитвах да сглобя събитията от предната вечер — дневната на Гладис Понсънби, на дивана Гладис отпива от коняка си, дребното сбръчкано личице, устичката, която ми напомняше на сьомга, нещата, които ми беше казала… Какво, всъщност ми беше казала? А, да. Нещо за мен. Господи, да! За Джанет и мен! Тези жестоки, невероятни