Гостът

Половин час по-късно в Загазиг аз бях Амонасро, молещ египетския фараон да помилва етиопските пленници с „Ma tu, re, tu signore possente“.

Минавайки през Ел Абаса, станах Радамес, изпълняващ „Fuggiam gli adori nospiti“, при което отворих всички прозорци на колата, та несравнимата любовна песен да стигне до ушите на фелахите, хъркащи в крайпътните колиби, и по възможност да се слее със сънищата им.

Когато стигнах в Исмаилия, беше шест часът сутринта и слънцето вече се катереше в млечнобелите небеса, но аз самият се намирах в ужасната зазидана тъмница с Аида и пеех „O, terra, addio; addio valle di pianti!“.

Колко бързо свърши пътуването! Спрях пред един хотел. Персоналът тъкмо се събуждаше. Разсъних ги още малко и наех най-хубавата стая, с която разполагаха. В леглото сякаш бяха спали двайсет и пет немити египтяни в продължение на двайсет и пет нощи — така изглеждаха чаршафите и одеялата — затова ги махнах със собствените си ръце (които измих тутакси с дезинфекциращ сапун) и застлах личното си спално бельо. После нагласих часовника да звъни след два часа и дълбоко заспах.

Поръчах си за закуска яйца на очи върху препечен хляб. Когато донесоха ястието (повярвайте ми, повдига ми се дори като го описвам), по диагонал върху жълтъка на моето яйце се виждаше лъскав, къдрав и смолисточерен човешки косъм, дълъг три инча. Това минаваше всички граници. Скочих от масата и тичешком напуснах трапезарията. Пътьом хвърлих някакви пари на касиера и извиках: „Addio! Addio valle di pianti!“ С което отърсих от краката си мръсния прах на хотела.

Настана време за Синайската пустиня. Приветствувах промяната, която щеше да настъпи. Истинската пустиня е едно от най-малко замърсените места на Земята и Синай не прави изключение. Пътят, пресичащ пустинята, представлява тясна, застлана с чакъл и катран черна ивица, дълга около сто и четирийсет мили, с една-единствена бензиностанция и скупчени къщурки на средата — селище на име Бир Рауд Салим. Останалото е девствена, безлюдна пустош. През този сезон щеше да е много горещо и се налагаше да си осигуря вода в случай, че ме сполети премеждие. Затова спрях пред нещо като смесен магазин на главната исмаилска улица с намерението да напълня бидона си с неприкосновен запас.

Влязох и проведох разговор със собственика. Човекът страдаше от отвратителна трахома. Толкова зърнеста беше станала лигавицата на клепачите му, че те стърчаха под прав ъгъл към очните ябълки — противна гледка. Попитах го дали ще ми продаде галон преварена вода. Той ме взе за луд и убеждението му се засили, когато настоях да го последвам в мръсната кухня, за да се уверя, че ще свърши работата както трябва. После напълни един чайник с чешмяна вода и го сложи на газената печка. Печката гореше с димящо жълто пламъче. Несъмнено собственикът много се гордееше с нея и с възможностите й. Застана редом, за да й се любува, навел глава на една страна. Скоро ми предложи, ако искам, да се върна в магазина и да го изчакам там. Каза, че ще ми донесе водата, щом стане готова. Отказах да изляза. Стоях, вперил поглед като лъв в чайника, и чаках да заври, а през това време внезапно пред очите ми изникна сцената на закуската с целия й ужас: яйцето, жълтъка и косъма. Чий косъм беше залепнал в слузестия жълтък на моето яйце, с което щях да закуся? Положително е принадлежал на готвача. А кога, моля ви, този готвач си е мил главата за последен път? Вероятно никога. Е, добре. Тогава той положително е развъдник на бацили. Но това не би довело непременно до окапване на косата. Какво тогава бе накарало косъма на готвача да падне тази сутрин върху яйцето ми, когато го е прехвърлял от тигана в чинията? Всяко нещо си има причина, а в случая причината беше очевидна. Готвачът боледуваше от гнойна себорея, от импетиго. Следователно косъмът, дългият черен косъм, който така неусетно можех да погълна, ако не бях нащрек, гъмжеше от милиарди прекрасни патогенни коки, чието точно научно название за щастие съм забравил.

Питате мога ли да съм напълно сигурен, че готвачът е имал импетиго — гнойна себорея. Не, не мога. Но ако не е имал себорея, сигурно е страдал от трихофития. Какво означава това ли? Много добре зная какво означава. Означава, че десет милиона микроскопични гъбички, слепени накуп около гадния косъм, са чакали да влязат в устата ми.

Започна да ми призлява.

— Водата кипи — победоносно съобщи собственикът.

— Остави я да кипи още осем минути — казах аз. — Да не искаш да пипна коремен тиф?

По принцип пия вода само ако нямам друг изход, колкото и чиста да е. Водата всъщност няма вкус. Приемам я, разбира се, под формата на чай или кафе, но дори за тези случаи гледам да си осигуря бутилки „Виши“ или „Малверн“. Избягвам водата от крана, тя е дяволско дело — често това са канални нечистотии под друго име.

— Скоро ще кипне така, че ще вдигне пара — каза собственикът, ухили се и се видяха зелените му зъби.

Свалих чайника и собственоръчно излях съдържанието му в бидона.

Върнах се в магазина, купих шест портокала, малка диня и добре увито блокче английски шоколад. След това се качих на моята лагонда. Най-после заминавах.

Няколко минути по-късно вече прекосявах подвижния мост, прехвърлен през Суецкия канал точно над езерото Тимсах. Напред се ширеше равната жарка пустиня, а тесният, покрит с чакъл път, се простираше като черна лента чак до хоризонта. Карах колата както обикновено, с шейсет и пет мили в час, отворил докрай прозорците. Въздухът, който влизаше, сякаш лъхаше от пещ. Беше почти пладне и слънцето сипеше горещите си лъчи право върху покрива на колата. Термометърът вътре показваше 103° по Фаренхайт. Но както ви е известно, малко по-високата температура не ме безпокои, стига да не се движа и да съм с подходящи дрехи — в случая бях облечен с бежови ленени панталони и бяла лека риза с вратовръзка от възможно най-прекрасната паяжинна коприна, тъмнозелена като мъх. Чувствувах се съвсем удобно, в съзвучие със света.

Минута-две ме блазнеше мисълта да изпълня en route още една опера. Настроението ми подхождаше за „Джоконда“, но след като изпях няколко такта от встъпителния хор, усетих леко изпотяване, затова спуснах завесата и наместо това си запалих цигара.

Вече пътувах през най-хубавия район за скорпиони на света и горях от нетърпение да спра, за да претърся местността, преди да преполовя пътя и да стигна до бензиностанцията в Бир Рауд Салим. Откакто напуснах Исмаилия преди час, не бях срещнал нито едно превозно средство, нито пък жива душа. Това ме радваше. Синай се оказа автентична пустиня. Спрях отстрани на пътя и угасих мотора. Усещах жажда, затова изядох един портокал. После нахлупих белия си тропически шлем и бавно се измъкнах от колата, от удобната си черупка на рак пустинник. Цяла минута стоях, без да се помръдна, на слънце посред шосето и премигвах, заслепен от околния блясък.

Пламтящо огнено кълбо, нажежена небесна шир, а под нея открай докрай огромно море от светложълт пясък, което сякаш не принадлежеше изцяло на този свят. В далечината на юг от пътя се виждаха планини — голи, светлокафяви, с цвета на танагрови статуетки с тънък пласт глазура в розово и пурпурно, те изникваха внезапно от пустошта и очертанията им се губеха в парещата мараня на небето. Тишината бе съкрушителна. Не се чуваше нито звук, отникъде не идеше шум, вдиган от птица или насекомо. Застанал сам сред горещото великолепие на този неземен пейзаж, аз изпитах странно, божествено чувство — сякаш се намирах на съвсем друга планета, на Юпитер или Марс, или на някое още по-далечно и необитаемо място, където изобщо не расте трева, нито пък залезът обагря облаците.

Отидох до багажника на колата и извадих умъртвяващата кутия, сакчето и лопатката. После се отклоних от пътя и тръгнах по мекия парещ пясък. Бавно навлязох стотина ярда навътре в пустинята, като гледах в краката си. Търсех не скорпиони, а леговища на скорпиони. Скорпионите са плашливи нощни твари, които денем се крият под камъни или в дупки в зависимост от вида си. Излизат на лов за храна едва когато слънцето се скрие.

Търсех скорпиона opisthophtalmus, който живее в дупки, затова не губих време да обръщам камъни. Оглеждах се само за дупки. Десет-петнайсет минути не открих нищо, а горещината взе да ми идва много, затова с неохота реших да се върна в колата. Тръгнах съвсем бавно назад, продължавайки да се взирам в краката си и тъкмо когато стигнах шосето и се канех да се кача на него, изведнъж на не повече от дванайсет инча от чакълената настилка, забелязах в пясъка дупка на скорпион.

Оставих кутията и сакчето на земята, след което извънредно предпазливо се заех да остъргвам пясъка