Гостът

около дупката. Това занимание винаги ми се е виждало вълнуващо. Наподобява търсене на съкровище — търсене на съкровище, придружено от необходимата доза опасност, за да заиграе кръвта ти. Колкото по- дълбоко копаех в пясъка, толкова по-силно усещах как тупти сърцето в гърдите ми.

И изведнъж… Тя се появи!

О, небеса, каква измама! Гигантски женски скорпион, тутакси забелязах, че не е opisthophtalmus, a pandinus — другият криещ се в дупки африкански скорпион. А в гърба му се бяха вкопчили — не вярвах на очите си! — и пълзяха по цялото му тяло едно, две, три, четири, пет… общо четиринайсет миниатюрни скорпиончета! Дължината на майката беше най-малко шест инча, а децата имаха размери на дребни куршуми за револвер. Скорпионката вече ме беше видяла (за първи път виждаше човешко същество) — щипците й широко се отвориха, опашката й въпросително се изви високо към гърба, готова да се забие. Грабнах сакчето бързо, пъхнах го под нея и загребах. Скорпионката се въртеше и гърчеше, удряше яростно напосоки с опашката си. Видях как голяма капка отрова пада през мрежата и попива в пясъка. Бързо преместих майката заедно с отрочетата в умъртвяващата кутия и затворих капака. После взех от колата етер и го налях вътре през покритата с марля дупчица в капака, докато тампонът добре се напои.

Какъв прекрасен екземпляр за моята колекция! Естествено, умрелите скорпиончета щяха да паднат от гърба на майката, но аз щях да ги залепя отново приблизително на същото място и да се превърна в горд собственик на огромен женски pandinus, на гърба с четиринайсет новородени! Бях безмерно щастлив. Вдигнах умъртвяващата кутия (усещах как обезумялата женска се мята вътре) и я прибрах в багажника заедно със сакчето и лопатката. После седнах в колата, запалих цигара и потеглих.

Колкото по-доволен съм, толкова по-бавно карам. Сега карах доста бавно и сигурно изгубих час, или повече, докато пристигна в Бир Рауд Салим — спирката по средата на пътя. Мястото беше извънредно непривлекателно. Отляво се виждаше една-единствена бензинова помпа и дървена барака. Отдясно имаше още три бараки, всяка с размерите на покрит градински цветарник и всичко бе заобиколено от пустинята. Не се мяркаше жива душа. Часовникът показваше два без двайсет, а температурата в колата беше 106°1.

Толкова глупаво се получи с осигуряването на преварената вода, преди да тръгна от Исмаилия, че съвсем забравих да напълня резервоара с бензин и сега стрелката сочеше, че са останали към два галона. Колкото и да съм пестелив — все едно, трябваше да заредя. Спрях до помпата и зачаках. Не се появи никой. Реших да свирна и четирите съответно настроени клаксона на моята магонда изпратиха прекрасния си вик „Son gia mille e tre!“ в пустинята. Никой не се появи. Отново натиснах пеещите клаксони.

Музикалната фраза на Моцарт звучеше величествено сред този декор, но отново никой не се появи. Изглежда обитателите на Бир Рауд Салим не даваха пукната пара за моя приятел Дон Жуан и 1003-те жени, дефлорирани от него в Испания.

Накрая, след като бях натиснал клаксоните не по-малко от шест пъти, вратата на бараката зад бензиновата помпа се отвори и на прага се появи висок мъж, който си закопчаваше копчетата с две ръце. Никак не бързаше и погледна колата чак когато свърши. Погледнах го в отговор през отворения прозорец. Видях как прави първата си крачка в моята посока… Пристъпваше бавно, много бавно. После направи втората си крачка…

„Господи! — веднага си помислих аз. — Спирохетите са го пипнали!“

Мъжът се движеше бавно с клатушкаща се походка и отпуснати крайници, вдигайки високо крака като болен от локомоторна атаксия. При всяка крачка вдигаше високо единия си крак, а после със сила го спускаше на земята, сякаш стъпкваше опасно насекомо.

Помислих си, че ще е най-добре да се махна оттам. Най-добре щеше да е, ако запалех мотора и потеглех накъдето ми видят очите, преди мъжът да е стигнал до мене. Но знаех, че не мога. На всяка цена трябваше да налея бензин. Седях в колата, втренчил поглед в ужасното създание, което мъчително се тътреше през пясъка. Сигурно от години страдаше от тази отвратителна болест, иначе не би стигнал до атаксия. Професионалните среди я наричат Tabes dorsalis, а патологията се изразява в това, че жертвата получава дегенеративни промени в долните сегменти на гръбначния стълб. Само че, мили мои врагове и мили мои приятели, всъщност нещата стоят много по-зле: сифилитичните токсини бавно и безжалостно унищожават нервните влакна в тялото.

Мъжът — ще го наричам Арабина — стигна до вратата откъм моята страна на купето и надникна през прозореца. Аз се дръпнах назад и се молех дано не приближи с още някой инч. Несъмнено това беше едно от най-окаяните човешки същества, които бях срещал. Имаше сипаничаво лице, проядено като стара дърворезба, нападната от червей, и видът му ме накара да се замисля от колко ли още болести, освен от сифилис бе поразен собственикът му.

— Салаам! — промърмори той.

— Напълни резервоара — поръчах аз.

Човекът не се помръдна. Разглеждаше с голям интерес купето на моята лагонда. От устата му се носеше на вълни ужасно зловоние.

— Хайде! — рязко го подканих аз. — Имам нужда от бензин!

Той ме погледна и се засмя. Не се усмихна, по-скоро се ухили нахално и презрително, сякаш искаше да каже „Аз съм кралят на бензиновата помпа в Бир Рауд Салим! Смееш ли с пръст да ме докоснеш?“ В крайчеца на едното му око се беше настанила муха. Но той не направи опит да я прогони, а ме попита, за да ме подразни:

— Бензин ли искаш?

Тъкмо щях да го изругая, но на време се спрях и учтиво отговорих:

— Да, моля. Много ще ви бъда благодарен.

Известно време той лукаво ме наблюдава, после кимна, сякаш държанието ми го беше удовлетворило. Обърна се и бавно тръгна към задната част на колата. Пресегнах се и измъкнах от джоба на вратата бутилката ми с „Гленморанджи“. Налях си чисто уиски, седях и отпивах по малко. Лицето на този човек се появи на ярд от мене, зловонният му дъх нахлу в колата… Кой знае, може би милиарди носещи се във въздуха вируси бяха нахлули вътре! В такива случаи не е зле да стерилизираш устата и гърлото си с малко шотландско уиски. При това уискито носи утеха. Обърнах чашата и отново я напълних. Скоро страховете ми взеха да намаляват. Забелязах динята на седалката до мене. Реших, че в такъв момент един резен би ми подействувал освежително. Извадих ножа от калъфа и отрязах голямо парче. После внимателно очистих с върха на ножа черните семки, като ги събирах в останалата част от динята.

Седях, пиех уиски и ядях диня. И двете неща ми бяха много вкусни.

— Бензина готов — каза ужасният арабин, появил се на прозореца. — Сега проверява вода и масло.

Предпочитах изобщо да не докосва колата, но понеже не ми се влизаше в спор, си замълчах. Арабина закуца към предната част на колата. Походката му ме наведе на мисълта за пиян хитлеристки щурмовак, който марширува в забавен каданс.

Кълна се: чист Tabes dorsalis!

Единственото друго заболяване, което води до подобна походка с вдигане на краката, е хроничното бери-бери. Хм. Може би човекът страдаше и от бери-бери. Отрязах си още един резен диня и минута-две съсредоточено махах с ножа семките. Когато отново погледнах нагоре, Арабина беше вдигнал капака на колата и се беше надвесил отдясно над мотора. Не виждах главата и раменете, нито ръцете му. За Бога, какво вършеше този човек? Кутията с маслото се намираше от другата страна. Почуках по предното стъкло. Той изглежда не ме чу. Подадох глава от прозореца и викнах:

— Хей! Измъкни се оттам!

Арабина бавно се изправи и когато измъкваше дясната си ръка, напъхана в мотора, видях, че държи нещо дълго, черно, нагърчено и много тънко.

„Божичко! Намерил е вътре змия!“ — така си помислих.

Той дойде до моя прозорец. Хилеше се, вдигнал онова нещо, за да го видя. Едва тогава, отблизо, разбрах, че изобщо не става дума за змия — това беше ремъкът на моята лагонда!

Мисълта за всички ужасни последици от внезапното ми оставане в такова забутано място при този