скъпоценностите — чрез търговеца — и се приготвил да завърши делото в негова полза.
— Пишете, писари! — високо провъзгласил той. — Понеже се установи, напълно достоверно, че посочените по-горе скъпоценности са на хърговеца Рахимбай, син на Кадир, който има дюкян в сарафската чаршия…
Но тук един възглас от тълпата дръзко прекъснал речта му:
— Защита и справедливост!
Стражарите свирепо се наострили, заблъскали се през тълпата към дръзкия глас. Велможата си глътнал езика. Досега никой от простолюдието не намирал кураж да се меси в съдийските му работи.
Между другото законът предвиждал и разрешавал такава намеса отстрани; велможата го знаел. Освен това мигновено съобразил: може някой от придворните му душмани да е пратил нарочно свой човек на съда, за да предизвика нарушаване на закона, та да има повод за донос?
С повелително движение на ръката той възпрял усърдието на стражарите:
— Говори! Кой си?… Покажи се!
За неизразима своя почуда той видял Настрадин Ходжа:
— Ти ли си, вражалецо? Къде се изгуби? Обиколихме целия град, кръстосахме всички сокаци да те търсим!
За да е по-близо до истината, трябвало да каже „да търсим главата ти“, понеже истинската, съкровената цел на неговото търсене била именно такава — но за това той, разбира се, премълчал. Но дал скришом знак на стражарите и те — незабелязано, изотзад — се запромъквали към Настрадин Ходжа, като опипвали под халатите си вървищата, които винаги носели със себе, си.
Настрадин Ходжа видял всичко това, но дори не трепнал, защото имал срещу коварните замисли на велможата здрав и сигурен щит.
— Приветствувам почтения Рахимбай! — поклонил се той на сарафина. — Да пребъде над него и занапред благоволението на аллаха!
Търговецът премълчал, обърнал се: още не бил забравил десетте хиляди танга, които потънали в джоба на тоя вражалец-мошеник.
— Къде се изгуби? — повторил въпроса велможата.
— Бях напуснал града по свои работи, о, сияйни княже! А сега се върнах, и тъкмо навреме, за да дам на съда твърде важни показания, от които справедливостта ще възтържествува.
— Показания ли искаш да дадеш? Че какви?
— За скъпоценностите, за техния законен и неоспорим стопанин.
— Стопанинът се знае, той е пред нас — и посочил Рахимбай; последният взел да се върти, да се усуква, защото усетил, че вражалеца му крои нова клопка.
— Точно там е грешката — отвърнал Настрадин Ходжа. — Знам със сигурност, че многопочитаният Рахимбай не е законен стопанин на тия скъпоценности. Те са на едно друго лице.
— И таз добра — на друго! — закрещял, целият зачервен, сарафинът. — Как така да не съм стопанин? Кой е тогава? Ти ли?…
— Не съм аз, не си и ти, а едно трето лице.
— Откъде-накъде трето? — разкрещял се сарафинът. — И защо пускат на съда разни голтаци и мекерета?
Велможата вдигнал глава, призовавайки към тишина. Почакъл и рекъл:
— Вражалецо, твоите гатанки не подхождат за тук. Какво искаш да кажеш? Самият аз със сигурност знам чий са скъпоценностите, защото самолично имах случай да ги видя — отдавна, много по-рано, у една позната ми особа…
Той се размърдал, защото по-нататък следвало името на Арзи-биби, което той, нали си знаел греховете, не смеел да произнесе пред търговеца.
— Точно така! — подхванал Настрадин Ходжа. — Но още по-рано, много преди сияйният княз за пръв път да види тия скъпоценности у една позната, дори твърде позната нему особа — още по-рано, казвам, те не са били на Рахимбай, а на друго лице, от което споменатият Рахимбай ги отне незаконно и насила за себе си.
— Лъже! — разкрещял се търговецът. — Това е черна, гнусна лъжа!
— Това лице сега е тук — продължил Настрадин Ходжа, без да се смущава от виковете на търговеца. — Вдовицо, ела насам, покажи се на сияйния съдия.
Вдовицата излязла от тълпата и застанала до Настрадин Ходжа.
Велможата объркано мълчал. Всичко това било твърде неочаквано: и появяването на вражалеца, и неговите показания, и вдовицата.
И в тълпата се люшнало вълнение. Трябвало да се потуши незабавно.
— Вражалецо! — застрашително и яростно извикал велможата. — В твоите думи не виждам нищо, освен злоумишлено намерение да очерниш и да наклеветиш търговеца Рахимбай. Откъде можеш да знаеш истината ти? Къде са доказателствата? Защо трябва да ти вярвам? Откъде се взе тая жена?
— Лъжа! — изписукал сарафинът отдолу. — Всичко това е лъжа и хитро мошеничество, което смущава спокойствието на народа.
— Понеже в думите на вражалеца виждаме престъпно намерение — продължил велможата и дал знак на писарите, а след това и на стражарите, които набързо измъкнали вървищата изпод халатите си, — и доколкото подобни дела подлежат…
Не можал обаче да довърши.
— Къде са доказателствата ли? Откъде знам ли? — извикал Настрадин Ходжа и излязъл една крачка напред. — Всичко ми се откри в гадаенето, правдивостта на което е вече известна на сияйния съдия, както и на търговеца. Аз нямам под ръка вълшебната книга, но ще мина и без нея!
Без да даде на велможата да се опомни, той застрашително вдигнал вежди и взел да диша тежко, сякаш повдигал на раменете си някакъв голям товар — след това се напънал и изтръгнал от себе си глух, задгробен глас.
— Виждам!… Виждам сандък и в него седят двама! Какво е това? Не ме ли лъже моето духовно зрение? Единият е блестящ носител на властта — хем в какъв жалък вид! Къде е сърменият му халат с медалите, къде е сабята му? При него в сандъка има някакъв…
Велможата се задъхал, пребледнял. Въпреки големия пек, по тялото му пролазили тръпки като от допира на остър бръснач. Призракът на дворцовия хекимин застанал пред него — и кръвта в жилите му се смразила. Черна бездна зейнала пред самите му крака!
Още една минута, още две думи — и той загива! Неотвратимо и безвъзвратно! О, проклет вражалец! Трябвало да го спре, да го спре, каквото и да става!
За щастие и вражалецът спрял своето врачуване, сякаш се вглеждал по-дълбоко в онова, което виждал.
Велможата разбрал: тая минута е спасителната, следващата носи гибел.
— Ама защо не каза веднага, вражалецо, че истината за тия скъпоценности ти се открива в гледането? — възкликнал той вече с приятелски упрек в гласа. — Да беше казал веднага и нямаше да има никакви излишни приказки! Тъй като истинността, и верността на твоето гледане ни е известна, проверена е, доказана е и не може да бъде опровергана от никого…
— Аз Имам и други доказателства — забелязал Настрадин Ходжа. — Нека сияйният княз погледне в тълпата наляво.
Велможата погледнал и се вцепенил. Аллах милостиви! — от тълпата го гледала, хилела му се и му намигала с единственото си око същата оная плоска и страшна мутра, която била застанала тогава пред него, в гробищата! И не само че му се хилела, ами скришом показвала изпод халата дръжката на златната му сабя!
Велможата не можал отведнъж да си поеме дъха; пребледнял, лицето му сякаш се стопило; само мустаците му се чернеели. Той не можел да откъсне очи от тая гнусна мутра.
Гласът на Настрадин Ходжа го свестил.
— Ако трябва, сияйни княже, могат да бъдат представени и други доказателства.
— Няма нужда, напълно е достатъчно! — отвърнал велможата, преодолявайки вцепенението си. — Сега делото се изясни докрай и ние пристъпваме към обявяване на присъдата.
