Някаква странна притегателна сила непрестанно го дърпала към страшната мутра в тълпата — той не издържал, хвърлил още един кос поглед наляво и пак целият потреперал.
Настрадин Ходжа разбрал какво става в душата му и дал на крадеца таен знак да се скрие.
Крадецът изчезнал.
Велможата въздъхнал по-спокойно.
— Писари, задраскайте всичко, каквото записахте преди това за скъпоценностите — заповядал той. — Най-добре скъсайте тия листи и почнете наново. Пишете: понеже въз основа на много неопровержими доказателства напълно достоверно е установено, че споменатите скъпоценности принадлежат на една жена, вдовицата…
— Саадат — услужливо подсказал Настрадин Ходжа.
— …на една жена, вдовицата Саадат — продължил велможата, — то съгласно закона и справедливостта трябва незабавно да й се върнат…
Тук го прекъснали виковете на сарафина:
— Как така — да й се върнат? Скъпоценностите са мои, а не на тая вдовица!
Той досега мълчал, защото не можел да разбере нищо от това, което ставало, макар че усещал нещо недобро за себе си. Но когато станало дума за скъпоценностите, се развикал:
— И това ми било съд! — крещял той. — Къде ти са неопровержимите доказателства? Аз не виждам нито едно!… Това е нов коварен замисъл срещу мене! Искам да ми бъде представено поне едно доказателство! Добри хора! — ударил той на молба към тълпата. — Чувате ли, виждате ли? Пред очите ви ограбват един честен човек! Добри хора, бъдете свидетели!
Тълпата забучала, отвърнала му с майтапи, смях, подигравателни подмятания; едно хлапе взело да крещи като пъдпъдък, друго заджафкало, трето замяукало; на площада настанала бъркотия, нетърпима и недопустима пред лицето на началството.
— Търговецо Рахимбай, млъкни! — срязал го велможата. — Буниш народа срещу закона и властта!
— Няма да млъкна! — крещял Диво търговецът. — Скъпоценностите са мои, пари съм давал за тях!
Шумът и вълнението на площада се усилили. Трябвало да се укроти търговецът. Но велможата не виждал как може да стане това, защото търговецът изпаднал в такъв бяс, че вече нито уговорки, нито увещания можели да го вразумят.
Тогава, за да се спаси, велможата се решил на крайното средство.
Дал знак на стражаря със сопата.
— Ще ида в двореца, нека великият хан лично да разгледа моето дело! — крещял търговецът, а през това време откъм гърба му се приближавал бабаитинът-стражарин с вдигната отстрани сопа.
— Нека великият хан види какви съдии има! — и това било последното, което можал да извика.
Сопата го халосала по главата.
Търговецът изплезил език, очите му се облещили и се обърнали. Той се засинял, взел високо и често- често да хълца, политнал настрана — щял да падне, но навреме бил подхванат от стражаря със сопата.
Другите стражари успели да усмирят тълпата и да въдворят ред.
Велможата се възползувал от затишието, обявил присъдата и собственоръчно дал на вдовицата торбичката със скъпоценностите.
Макар всичко това да ставало пред очите на търговеца, той вече не викал и не пречел на правосъдието. Едва ли дори е виждал нещо, понеже гледал на света само с бялото на полузатворените си очи, а зениците му стоели някъде дълбоко под челото. Хълцането, редувано с хъркане, тресяло гойното му тяло — така го и изпратили до дома му, съпроводен от трима стражари: двамата го влачели под мишниците, третият го бутал отзад.
…Чак пред портата на къщата си, когато стражарите го подпрели с гръб до дувара, за да не се строполи, и си отишли, той се опомнил, но дълго нищо не можал да съобрази, оглеждал се наоколо с безсмислен, мътен, празен поглед. Къде е мегданът, къде е тоя вражалец-лъжец? Да не би да е сънувал? Къде му е чантата?
Хванал се за лявата страна.
Чантата я нямало.
Тя била вече на дъното на един близък вир, натъпкана с пясък, а парите от нея приятно тежали в джобовете на стражарите.
Търговецът рипнал и с охкане, залитане, с накриво нахлузена чалма се затътрил обратно, към съдилището на мегдана.
Там вече нямало никого: ни велможа, ни вражалец, ни вдовица. Съдът бил свършил, тълпата се пръснала. Слънцето пламтяло, мегданът се простирал широко и пустинно пред очите на търговеца, сякаш тук никога не било имало толкова струпан народ, сякаш всичко, станало тук преди половин час — всичко това било привидение, което се мярнало и изчезнало.
Лениво се разхождали двамина стражари, трети седял разкрачен на сянка под моста и намотавал парцали на сопата си.
— Чантата ми! — завил търговецът. — Мойта чанта с парите!
Отговорът бил гръмовит смях и непристойни псувни.
— За още пита! — викал стражарят със сопата. — Малко му дойде еднъж! Я го хванете, аз ей-сегинка! …
От тия думи търговецът разбрал какво му се било случило и защо врата го боли така тъпо и силно.
— Апаши! Хайдуци! — пуснал той глас и хукнал към двореца, сподирян от подигравателния кикот и непристойните псувни на стражарите.
Какво е станало с него по-нататък, можал ли е да влезе в двореца, дали е занесъл на хана своята жалба и как е завършила неговата тъжба с велможата — всичко това не ни е известно, както е неизвестна и понататъшната съдба на останалите: хвърления в тъмницата Агабег, огнената Арзи-биби и другите. От тия редове те напускат нашата книга, в която заемаха място само според връзката си с Настрадин Ходжа, светеха с отразената светлина на неговата непомръкваща слава — той се разделя с тях, отблясъкът слабее, угасва и те пред очите ни потъват в непрогледната тъма на небитието, в мъглявата глъбина на забравата.
Защото сами по себе си, с пълната си духовна нищета, те са безсилни да оставят в света някаква диря!
Така, на връщане към къщи по обратния път, Настрадин Ходжа се освобождавал от многобройните си спътници, които му била изпратила съдбата в това пътешествие; за сега при него оставал само крадецът.
Рано на другата сутрин двамата напуснали шумния бурлив Коканд.
Събуденият за търговия пазар ги изпратил далеко с хищния си рев: насреща им от всички страни, от всичките девет кокандски порти се точели върволици коли, кервани и ездачи, бързали за началото на пазара, — новият ден се готвел да повтори същото, което и вчера: кощунско служене на бога на печалбата, лъжата и хитростта.
А извън града, в още сенчестите и влажни градини било тихо — тишината била така светла, едва прибулена от синкава слънчева мъглица, като че ли била родена от небесната облачна синева. И тук Коканд казал на Настрадин Ходжа прощалните си думи — зад ниската стара ограда на една малка градинка звънели тънки детски гласчета:
